Що е "Маркучология" и има ли тя почва у нас

Предложеният на вниманието на широката читателска аудитория научен труд на Денчо Михов “Въведение в маркучологията” проблематизира една от най-табуираните и болезнени теми на нашето ежедневие – проблемите и решенията, свързани преди всичко с отделителната система на човека. В този смисъл изследването, както се разбира от самия му предмет и въпросите, свързани с него, се характеризира на пръв поглед с особено чувство за неловкост. Темата е изключително плодотворна, но и главоболна (за автора), поради което се налага тук да се изтъкне огромното значение, което ще придобие този труд в контекста на автоматизираното и невротизирано ежедневие на човека въобще.

Както всяко научно изследване, носещо претенцията да въвежда читателя в една нова наука, има своя огромен принос за фундирането и легитимирането на съответната наука в живота ни, така и “Въведение в маркучологията” изпълнява със завидна лекота тази иначе далеч нелека задача – да проникне в същността на проблема (на отделянето) с предизвикани експерименти, респективно наблюдения върху резултатите.

Разбира се, че когато става дума за наблюдения върху един биологично присъщ процес, какъвто е отделянето (или по-разговорно казано, изхождането по голяма нужда), нещата изглеждат прости, плодотворни и от самосебе си протичащи (подобно на “спонтанното изхождане”). Както обаче се спомена по-горе, темата всъщност е твърде главоболна. Предпоставките за подобен дискомфорт при изработването на научен метод, изследващ проблема, се съдържат преди всичко в забранения за официално ползване терминологичен инструментариум. Предварителната социална затвореност и табуираност на въпроса, свързан с изхождането, превръща научното му излагане в суициден жест за/на изследователя. Безсмислено е тук да се затъва в риторики за това, какви изкривени предразсъдъци и морални заблуди са предпоставили затварянето, забраняването (дори анатемосването в някои епохи) на фундаменталния за живота на всеки организъм въпрос: как функционира отделителната система и какви са начините за подобряване на “глобалния процес”. Очевидно е в каква лишеност пребивава човешката мисъл, въздържайки се да изговаря темата за отворения организъм на човека.

За първи път “Въведение в маркучологията” с цялата си евристична мощ ще покаже и докаже, че откритото коментиране на проблемите на изхождането и съпътстващите го ритуалистични практики и техники е не просто лична тема с дискретен характер, а ново начало в осмислянето на изконните основания на съществуването.

Апологетичният патос на настоящата рецензия е определен и от факта, че всеки досегашен опит на видни учени да легитимират науката “маркучология” като централна за обяснение на обкръжаващите ни биологични процеси и природни явления е подложен на своеобразно аутодафе, не без връзка с религиозните подбуди на Инквизицията. Да се реконструира изгореният на клада първичен контекст на маркучологията е задача сложна и предполагаща сериозно търсене в апокрифната литература, или поне в това, което е останало от нея. В случая “Въведение в маркучологията” се базира на няколко по-сериозни изследвания, основните от които принадлежат на покойния вече проф. Клиинботъм. От трудовете на близкия до нашето съвремие научен изследовател  Клиинботъм Денчо Михов успява да извлече есенциалните моменти, формулирани като закони, аксиоми, леми и теореми, което автоматично им придава статут на научни открития с точен характер. В крайна сметка авторът на настоящото научно изложение, Денчо Михов, дава ясно да се разбере, че целта на “Въведението”, в унисон с основната аксиома на проф. Клиинботъм и произтичащия от нея закон (виж стр. 10), е да подобри и оптимизира “по-пълното задоволяване на непрекъснато нарастващите капризи по отделителните процеси на съвременното общество”.

Тръгвайки по структурата на така предложения научен труд ще се убедим, че целите и задачите, които той си поставя, са не просто теоретично аргументирани, но и носят онзи предписателен характер, който при добро възприемане и прилагане води до изключителна практическа полезност и максимален оздравителен ефект. Ерудитският апломб на маркучологията ни превежда постъпателно и последователно както в синхронията на проблема, така и в диахронията. И двата “разреза”, които прави изследването, са строго (и чистоплътно) съобразени с остатъците от унищожения текст и контекст на тази нова и стара наука. Двойният жизнен стандарт на маркучологията се проектира и върху предложеното научно изследване: то е едновременно и точна, и хуманитарна наука, с цялата изчерпателност на възможния синтез на тези противоположни тенденции. (Може би именно заради плодотворния синкретизъм, който носи, науката маркучология плаши блюстителите на строго диференцирания академизъм.)

По съвременните класификации на науките, маркучологията попада в обхвата както на по-общото разбиране за хуманитарни науки, така и в сектора на точните науки, каквито са техническите, естествените и математиката. Всички те – и хуманитарните, и точните науки – се занимават със знанието, придобито по пътя на емпириката или контемплацията (съзерцание). Особеното при науката маркучология е, че тя успява да преодолее присъщото на академичното възприемане дизюнктивно (или/или) мислене по отношение на точните и хуманитарните науки. Маркучологията по съвсем естествен начин оцелостява аналитичните, критичните, емпиричните и всички възможни методи, подчинени на изучаването на човешката природа. Още веднъж трябва да се подчертае, че с върховна убедителност маркучологията запълва дълбоката (фекална) яма между хуманитарно-социалните и точните науки. Съчетаването им се случва по индуктивен път (от частните примери към общо универсалния опит, свързан с отделянето). И макар да спазва строгата последователност на научното изложение, трудът на Денчо Михов носи своя дълбок емоционален заряд, чието ядро (усеща се) е автентичната болка на изследователя от дискриминирането на тази фундаментална наука.

От очертаните параметри на маркучологията става ясно, че основанията й се търсят навсякъде – както в заобикалящите ни природни явления, така и във философията, религията, окултните науки, дори и в марксистко-ленинската идеология, която именно посредством маркучологията получава по-стойностен и завършен облик.

Перфектното композиране на “Въведение в маркучологията” подпомага по-лесното възприемане на нейния аналитичен пласт. С калейдоскопична обхватност е тематизирана контекстуалната съотносимост на маркучологията с всяка една сфера на живота (духовен и физически). Трудът на Денчо Михов с лекота преминава от физиологичните параметри на изпражненията през натурфилософията на процеса на изхождане, не пропуска екологичните аспекти на така наречения “глобален процес” (обхващащ хранене и отделяне в абсолютна зависимост), с акуратност онагледява системата йога в правилното изпълнение на метода “Михов-Клиинботъм”, подробно се спира на психологическите и физиологическите предпоставки за същинско изхождане, а в крайна сметка успява да изгради своя специфична, но изключително базирана на научния метод критика на някои ненаучни схващания относно основните проблеми на маркучологията.

Трета и четвърта глава от въведението проблематизират по своеобразен начин онтологичните връзки, които маркучологията по естествен път изгражда с религията и съвременните природо-математични науки. Този бегъл обзор на тематичния обхват на труда е достатъчен, за да се види с каква дълбочина и проникновеност е разгледан проблемът за човешкия организъм в контекста на най-естествената от всички естествени науки – маркучологията. Чрез метода на онагледяването, прилаган в почти всяка една от главите на труда, авторът на изследването успява да сугестира с правотата на научните си открития и най-закостенелия академичен мозък, и най-запечената отделителна система.

Уместният въпрос, който може да изникне в съзнанието на всеки, преминаващ през съдържанието на книгата, е: как е възможно една единствена наука да обхваща всички материални и духовни полета на човешката екзистенция, не е ли това някаква спекулация, която се опитва да ни отведе във вонливите дълбини на отходните системи, не принизява ли подобна наука статуквото на човека като най-висше творение на природата?

За да се парират в зародиш подобни смутителни рефлексии, достатъчно е да си дадем ясна сметка, че биологичният процес на отделяне е иманентно присъщ на всеки човек и всяко живо същество. Дали ще вдишва и издишва, пие и уринира, яде и дефекира, печели и разходва (пари) – всичките тези двойки процеси са взаимосвързани, обуславят се един друг. В ритъма на приемане и отделяне е изграден целият наш жив свят и колкото по-спонтанен и инстинктивен е един процес, толкова по-свързан с духовността е той. Защото човекът е едно цяло от материя и дух, тяло и душа. Човекът е монадна система, а маркучологията е пътят, по който човекът ще придобие знанието за себе си като монада (ако си позволим спекулативно да перифразираме големия немски философ Лайбниц).

Именно затова маркучологията завоюва своето достойно място на територията на великите човешки открития. На всички нива тази наука съдържа в себе си отвореността, откритостта, затова и тя се превръща в откритие за живота на съвременния човек.

Ако Фройд изнамери причините за всички психични заболявания, психози и неврози в изтласканите и потиснати естествени нагони, то маркучологията, със своя вдъхновен устрем към отвореност, отприщва, освобождава потиснатите импулси, за да зазвучат те като най-велика мелодия в симфонията на газо- и продуктоотделянето.

Новата наука маркучология е тази, която ще излекува човека от неговите социално обусловени неврогенни зависимости. Открива се нов път пред човешкото развитие, изгражда се едно ново съзнание – без табута и принуди, съзнание в хармония със себе си и тялото, което обитава. Маркучологията ни е съпътствала през целия ни живот – от древността до наши дни, но е била замаскирана, прикрита от воалите на метафори и фикции (както това се вижда в примерите с “Гаргантюа и Пантагрюел” и “Пътешествията на Гъливер”, виж приложенията). С издаването и популяризирането на този фундаментален труд най-сетне ще се извърши така дълго чаканата същинска духовна трансформация на човека, в която се надяваме да пребъдем до века.

------------
* Денчо Михов, "Въведение в маркучологията", Бургас, 2010 г.
------------