Белите дни и нощи на д-р Цонков

Спомени... Спомени... И тъжни, и радостни, безброй са. Вият се някъде по пътеката, връщат се 40 години назад. Тогава слабичкият тъмноок младеж Герго Цонков за пръв път тръгва за София. Тъжна била раздялата му с родители и сестра, с приятели и родното Галиче, сякаш усещал, че повече няма да се върне. Но в сърцето му имало повече радост – отивал да учи за лекар. Колко пъти в мечтите си се виждал в бяла престилка – как възвръща към живот умиращия, вярата на болния, надеждата на неговите близки. Как дарява на нуждаещия се от дните и нощите си, от сърцето и душата си, за да срасне завинаги с тази професия...

– Труден беше животът тогава. Парите не достигаха, немотия! – спомня си д-р Цонков. – Родителите ми работеха в стопанството, но когато започнах следването, татко се принуди с увредено здраве да работи по прокарването на подбалканската линия, за да изучи мен и сестра ми. Сам си готвех, нямах пари за студентския стол. Нямах часовник, нямах топло палто, нито нови дрехи. Там в София в края на следването, се запознах с бъдещата ми съпруга и след завършването се оженихме. Родиха ни се дъщеря и син, и те сега са лекарка и инженер. И когато вече бях търсен специалист, когато и сестра ми бе поела по своя път в живота, когато майка ни трябваше да се радва и гордее с нас, тя почина. Безсилен бях пред коварната болест да й помогна, аз, лекарят.

– Твърде известен и извън мездренската община е детският лекар Герго Цонков. Място за него отделя в книгата си “ДЕЦАТА, БЕЗ КОИТО НЕМОЖЕМ” изтъкнатият лекар и публицист д-р Тотко Найденов. С уважение към големия педиатър, завеждал 26 години детското отделение на болницата в Мездра, той цитира откровения му разказ: “Трудно ми е да определя педиатрията с една дума. Тя е и умора, и страх дали си поставил точната диагноза, дали си назначил най-правилното лечение, ще спасиш ли детето... И мъка, ако погине. Само аз си знам колко ми струва този страх и умората... За мъка да не говорим! Тя смазва, убива. Не мога да мигна, ако преди това не се осведомя по телефона за положението в отделението. Може някое дете да се е влошило, или пък да са затруднени с диагнозата на новопостъпило. Случваше се. При едно такова позвъняване чух майчин плач. Макар че дежурната сестра ме уверяваше, че няма нищо тревожно, аз бях неспокоен. Не можех да заспа, сякаш чувах все плача на майката, а майките напразно не плачат. Станах и отидох с колата си. Детето /от с. Цаковица/ бе с доста измъчен вид, с балонирано коремче и изпусна пред мен няколко капки кръв. Поставих диагноза и веднага го изпратих за операция във Враца, защото беше кърмаче. Ако бяхме се забавили още час-два, бебето щеше да умре. Бях спасил още едно дете! Заспах призори и се събудих, беше ми леко-леко... Стотици са те в моята практика. Много е трудно да си сигурен къде точно го боли малкото дете, което плаче дори само от страх.

Спомням си едно кърмаче Тихомир. С бронхопневмония и сърдечен порок. Минах след обед на визитация, но нещо все ме безпокоеше за него. Когато отидох отново да го видя, състоянието му се беше влошило. Стоях час-два над леглото му, направих всичко необходимо, докато върна искрицата живот. Когато си тръгнах от болницата, установих, че някой ми беше откраднал таса на една от гумите на колата. Не се ядосах. Нали бях спасил детето. А истинският лекар трябва да стои над тези гадости.

Една нощ ме бяха извикали по спешност. Щом ме видя, бащата каза: “Докторе, ако не спасиш детето ми, човек ще убия!” Виж го ти, аз съм тръгнал да лекувам чедото му, а той ме заплашва с убийство! Един дядо пък от с. Моравица наруга медицинския персонал и направи скандал, че сме прелели чужда кръв на внучето му. А с нея ние го спасихме.

Една година работих в Благоевград като завеждащ детско отделение. Бях оставил по спешност болно дете, без да се дочака връщането на бащата от работа, за да даде съгласието си за приемането му на болнично лечение. Едва го спасихме. Както обяснявах колко наложително е лечението да се проведе в детско отделение, той току да ме наръга с нож. Едва успях да се отдръпна. Толкова беше заслепен от ярост. Такива хора има, но за мен е важен преди всичко животът на детето. Това е тя, педиатрията. Живот наситен с надежда, умора и страх, напрежение и съмнения, неприятности и мъка. Тя не е само професионална, но и човешка съдба!”

Зад тези редове е целият той – уважаваният от медренското население педиатър, а сега и семеен д-р Герго Цонков. Но той бърза да добави: “В края на краищата аз никога не съм работил сам. В детско отделение работиха още две дългогодишни и две млади лекарки, медицински сестри. Колективът бе добър, дисциплиниран. Взаимно се уважавахме и зачитахме мнението си. Разбира се, като ръководител носех административна и морална отговорност за микроклимата, за всякаква диагноза и лечение. Затова изисквах да ме уведомяват винаги, дори когато спешно доведените деца бяха прегледани от специалист. Поради трайно постигната много ниска детска смъртност /близка до биологичната/, нашето отделение на три пъти беше домакин на окръжни научно-практически конференции с участието на видни педиатри като академик Братанов, проф. Бакалова, проф. Нинова, доцентите Панчев, Станчев и Симеонова.”

Но преди 7 години дългогодишният завеждащ детско отделение в Мездра не беше намерен от родителите на болни деца. Той вече се беше пенсионирал, толкова естествен и неизбежен факт от живота на лекаря. Всички бяха толкова свикнали с него, че направо много ги заболя. Новината от уста на уста се разнася из цялата община. Знаеха, че той вече не е на работа. И на него му бе мъчно, но не вярваше, че така бързо ще си отидат натрупаните през тези години опит и знания. Наложил се с тях и с отговорността си към здравето и живота на децата, д-р Цонков не стоя дълго без работа. Поканиха го за консултант по детското здравеопазване в с. Зверино, след това една година за завеждащ детския кабинет към общинската болница в Роман. И той прие с готовност. Така щеше да бъде полезен на хората и на себе си. В Роман го завари и стартът на новата здравна реформа. Бе 1 юли 2000 г.

Докторът се колебаеше дали да се включи в новата система на работа или да остави възможността на младите си колеги. Или пък да се вслуша в съветите на другите колеги и пациенти да не се отказва да помага на хората, като кандидатства за семеен лекар. Другите лекари вече се бяха регистрирали и записали пациенти, а той продължаваше да се колебае. Една вечер, връщайки се от последното дежурство и последен работен ден в Роман, намерил в къщи куп попълнени формуляри за избор на личен лекар. Хората не знаели, че той не се е регистрирал и предпочели него. Трогнат от доверието на пациентите, той решава да продължи да работи, този път по новата система. Но в съда му казват, че срокът изтича същия ден. А за получаване на удостоверение за съдимост от Бяла Слатина са нужни три дни. Какво пък, въпреки голямата болка д-р Цонков си казва: “До тук било”. Тръгва си унил и приведен от горчиви мисли. Сепва се от забързаните стъпки и подвиквания подире му. Спира се изумен! Съдийката! Връща го и нарежда с телеграма да направят запитване до Бяла Слатина дали е осъждан. Добре го познават и тя, както и всички в Мездра, но... закон. И оттам следва отговорът – неосъждан! Притеснен е, но веднага отива в кабелната телевизия и дава обява, че приема пациенти за личен и семеен лекар. За по-малко от месец записаните стават 740, а до сключване на договор със Здравната каса пациентите му надхвърлят 850, за да стигнат при втория избор 1500. Никой не съжалява за направения избор. Продължават да го търсят и да питат дали ще ги приема за семеен лекар. Не гони бройка, но и не отказва. Не смята, че трябва да има прекалена бройка пациенти, а да няма време да ги обгрижва. Създава и екип от медицинска сестра Росица Големанова, фелдшерите от селата Типченица и Оселна, където ходят съответно всеки петък и вторник. Потвърждение на това какъв лекар е бил и е д-р Цонков са многобройните отличия, значки и медали, с които е награждаван: “Отличник” на отдел “Народно здраве” – Коларовград /днес Шумен/, “Отличник” на Министерството на народното здраве, носител на значката “Предай своя опит и знания” – в Мездра, “Отличник” на отдел “Народно здраве” – Ботевград. Златна значка по случай 25 години социалистическо здравеопазване и др. Но остава най-вече благодарността и обичта на хората, събрани сякаш в думите на една майка: “Момиченцето ми Първолетка, сега вече самата тя майка, беше тежко болно. Наложи се кръвопреливане. Д-р Цонков идваше по всяко време при нея с личната си кола, за да следи лечението. Имам я жива и здрава благодарение на него. В него природата е съчетала всичко най-добро”. Това сподели Милка Маринска от Мездра и продължи: “Може би никъде в страната няма такъв лекар, за когото животът на болните да стои над парите. Него едва ли някога ще го съблазни друго, освен да се раздаде на болния без остатък.

Д-р Цонков намира време за всичко: за семейството си, за обществена дейност, за “втората си професия” – сътрудник на много издания и сам творец на книги. Някои от деветте му книги /сега пише десета/ са: “Жажда за живот”, “Записки на лекаря”, “Драма в полунощ”, “Нож с две остриета”, “За диагностиката и лечението с биотокове”. Тези творби са получили много добри отзиви сред обществеността не само в Мездра. За някои от тях е получил много добри отзиви от писатели с имена като Валери Петров и Николай Хайтов. Д-р Цонков има и трето занимание. Той е кандидат-майстор на спорта по шахмат. От 1981 г. е председател на секция “Шахмат” към ДФС “Локомотив”, а от 1993 г. – на обособения Спортен клуб по шахмат “Локомотив”. Носител е на медал “За особени заслуги” – ІІІ-та степен от Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт.

43 години, от които 31 е педиатър, мездренският лекар Герго Цонков върви към човешкото доверие. Той пое и извървя този свой личен и богат път към днешния връх на признанието.

Янка Пешева,
в. “Искърски пролом”, бр. 25, 2002 г.,
отпечатан в книгата “Добри думи за добри хора”, 2009 г.