Ангелите никога не умират

И каза Самотата:
– Ти ми принадлежиш! Болката се криеше зад нея и чакаше своя звезден миг. Страхът почука на вратата и Самосъжалението хукна през глава, за да му отвори. Злобата постели черен сатен върху огромното легло. Отмъщението веднага се пъхна под завивките. Безразличието отброяваше незаинтересовано кехлибарените мъниста на стара броеница, притихнало в ъгъла. Презрението ръфаше лакомо оглозганите кости на Вярата. Завистта се взираше горделиво в прашното огледало на стената. Отчаянието докосваше изсъхналите цветя в изпочупените саксии. Забравата се разхождаше неориентирано наоколо. Себеотрицанието седеше царствено в креслото и ликуваше. Току що бяха извършили най-подлото престъпление, замислено гениално от Съмнението.

– Този малък негодник се справи чудесно – мислеше си Омразата. Бяха изпипали всеки детайл. Бяха се справили повече от перфектно с мисията си. Те, четиринадесетте достолепни войни на МРАКА. Бяха дошли по тихите тъмни улички. Заблудата се беше маскирала като любим човек на нищо неподозиращата жертва и бе поканена радушно в гостоприемния дом на сърцето й. Не след дълго останалите свирепи чувства, наричащи се с гръмкото прозвище ДЕМОНИТЕ, нахлуха вътре и щурмуваха като обезумели вълци. Разкъсаха на парчета жителите на светлия имот, жреци на възвишени каузи наименовани АНГЕЛИТЕ. СМЪРТТА облечена в черните си лъскави доспехи поздравяваше героичната им проява. В този момент тя разглеждаше щетите нанесени от чедата й и с луд истеричен смях нареждаше:

– Така, така... Каква красива гледка, само за ценители като мен! В краката ми се въргалят омърсените и омерзени бели трупове, с идиотските им ореоли, които вече не блестят. Подайте ми списъка! Искам да съм сигурна, че всеки един от тези смешници е мъртъв! Вяра, Любов, Щастие, Самоуважение, Самочувствие, Усмивка, Съпричастност, Мечти, Щедрост, Успех, Сила, Мъдрост и Спокойствие... Зачеркнати всичките, унищожени, бездиханни... Прелестно! Блестяща работа, момчета! А сега пирувайте, празнувайте тази победа! Тринадесет шута мислещи се за всемогъщи с чистотата си, с вечните приказки за ДОБРОТО. Само Слабостта не бе напълно сигурна. Тя гризеше нервно ноктите си и шепнеше плахо:

– Създателю! О, Всемогъщи, ами ако някой ни е видял да влизаме тук, ами ако имат подкрепление и други от тях дойдат и ги видят в това състояние... Страхувам се за нас, че може....

Странен шум прекъсна брътвежите й. Идваше изпод леглото и ставаше все по-силен и уверен.

– Какво по дяволите?! – гневеше се СМЪРТТА.

Беше песен, божествена, ангелска мелодия. Сякаш идваща от райските градини. Тя беше цветове и страст, обич и танц... Изправи се бавно и освети с великолепието си цялата стая. Надеждата изглеждаше по-красива от всякога с уверената си усмивка и божествено сияние, неспираща да пее великолепната си песен.

Всичко наоколо се озари от вибрацията на добротата й.

– Не бързайте да се радвате толкова, мили мои! Не сте толкова добри за колкото се мислите! Да, убихте подло и нечестно братята и сестрите ми, но мен забравихте и докато лукаво злорадствахте над успеха си, заслепени от собствената си глупост и суета, аз се скрих под леглото и зачаках. Би трябвало да сте се информирали, че аз умирам винаги последна, но дори да го знаехте, пак не би ви помогнало, тъй като бързахте да видите триумфа!

Тя пееше и докосваше всяка вещ, докосваше и слузестите обезобразени лица на убийците. Под сиянието на допира й те пламваха в адски огньове и ставаха купчина пепел в нозете й. След като пречисти помещението от натрапниците, започна бавно и нежно да гали мъртвите си роднини, а ласката ги възкресяваше като магия. Бяха по-бели, по-чисти от преди. Не се срамуваха от падението си, защото знаеха, че понякога е нужно да стигнеш дъното, пък било и то среща със СМЪРТТА, за да изпиташ радостта от опрощението пред самия себе си. Не се страхуваха от повторение на този черен етюд, тъй като всеки един от тях знаеше едно: Ангелите никога не умират!