Атанас Радойнов: “Писателят не е Господ. Той е летописец, който следва живата природа”

Атанас Радойнов: “Писателят не е Господ. Той е летописец, който следва живата природа”
Интервю на Владимир Шумелов

---------------

Атанас Радойнов е роден на 21.01.1934 г. в с. Горска Поляна, Боляровска община. Завършил е “Българска филология” във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Живее и твори в Бургас. Бил е художник по промишлена естетика, окръжен кореспондент на в. “Кооперативно село” и в. “Земя”, главен редактор на районния в. “Победа” и на вестника за литература, изкуство и култура “Автограф”, издаван съвместно със СБП.

Публикува книгите: “Как тъй без змейове” (1988), “Странджански декамерон” (1992), “Стриптийз в Ноевия ковчег” (1995), “Змийска риза” (1998), “На дъх от рая” (1999), “Шепа приказки” (2001), “В ъгъла на сътворението” (2004), “Странджански импресии” (2006), “Крайпътен огън” (2009), “Полет до седмото небе” (2014), ,”Ножница на страданието” (2014).

Изтъкнат краевед, свързан със Странджа планина. Изпод перото му излизат книгите “Росеново и Петко Росен” (2010, съвм. с Диана Радойнова), “Летопис за Вършило” (2012), “Драчево ще бъде във времето” (2014), “Ново Паничерево” (2015).

Редактор на редица книги на бургаски автори.

Негови разкази и книги са преведени на руски, френски, турски и македонски език.

Бил е дългогодишен председател, а след това почетен председател на дружество “Български писател” – Бургас (2001–2008). Двукратен носител на литературната награда плакет “Пегас” и на плакет “Петко Росен” на Община Бургас. Член на СБП и на СБЖ. Почетен гражданин на Бургас (2004). През 2015 г. е избран в Управителния съвет на новосъздаденото Сдружение “Бургаска писателска общност”, в основата на което стои, както и на Дома на писателя с обособен музеен кът “Христо Фотев”, на новия вестник “Литературен Бургас”.

На 23 юли 2016 г. внезапно и нелепо Атанас Радойнов напусна този свят.

---------------

– Господин Радойнов, от 1988 г. до днес сте издали 11 художествени книги и четири краеведски. Равносметката показва, че средно на около две години сте издавали нова книга. Кое Ви мотивира за такава активна творческа дейност? Накратко за началото й, а после и за нейната последователност във времето.

– Започнах с едни легенди във в. “Елховска дума”. Негов редактор беше Йордан Павлов, вдъхновен гимназиален учител по български език и литература, човек с вкус към изящното слово. Той харесваше моя романтичен изказ и щедро ме поощряваше. Освен в “Елховска дума”, отпечатаха ми легенди във в. “Народна младеж”, в сп. “Българо-съветска дружба”, в. “Учителско дело” и в. “Черноморски фронт”. После дълго време дерзаех с къси разказчета – миниатюри, докато се явих при Николай Хайтов и той сериозно ме скастри: “Всяко едно от тия разказчета похабява голям разказ. Сядай и пиши истински разкази, от които да хвърчат искри. Тъй е учил и мен Орлин Василев!”. Седнах и написах първата си книга с разкази “Как тъй без змейове”. Редактор ми беше Стойо Вартоломеев. Книгата получи много добра оценка на последната писателска априлска конференция от докладчика й Димитър Яръмов. За мен бе висока чест, че първата ми книга бе издадена от “Христо Г. Данов”, с илюстрации от талантливия пловдивски художник Димитър Келбечев, подвързна с твърди корици.

Има една приказка: Сърбят ме ръцете, т. е. работи ми се. Оттам насетне душата ме сърбеше за писане...

– Годините след 10 ноември 1989 г. благодатни ли бяха за Вас?

– Има една странджанска притча: В едно село живеели двама гърбави – Йовно и Пройно. Един ден Йовно отишъл на пазар в града. Като се връщал вечерта, заваляло силен дъжд. Ха-тука, ха-там, приютил се в една изоставена воденица. Посред нощ дошли дяволи. Извили хоро, пък то обратно се върти – отдясно наляво, и припевът им – обратен: “Играем лудо дяволско хорце! Днес – четвъртък, утре сряда – веселим се от сърце!” Йовно се хванал на хорото, играел и пеел както дяволите. По едно време главатарят на тайфата спрял веселбата и казал на най-малкото дяволче: “Този човек е наш човек и не може да бъде гърбав. Я, му отлюспи гърбицата!” После закукуригали петли и дяволите – духтата да ги няма. На сутринта Йовно се върнал на село, кръстосал навсякъде, та всички да видят, че вече не е гърбав.

Пройно отишъл при него и го разпитал как се отървал от пущината. Йовно му разказал за воденицата и дяволите. Пройно, без да се бави, хукнал към воденицата. Пак дошли дяволите, пак заиграли и запели по тяхному, но Пройно се изстъпил насред тях и ревнал: “Абе вие акъл имате ли? Къде се е чуло и видяло да се игрее и пее обратно, като вас!” Главатарят заповядал на най-малкото дяволче да залепи отрязаната от Йовно гърбица на гърба на Пройно и той станал двойно гърбав.

Отлюспваха се и се залепяха доста гърбици през годините на Прехода, но аз не се хващах на дяволско хоро. Всичко, което създадох, е написано от честни граждански позиции. Но откровено казано, изпари се всичкият ми оптимизъм, че ще се възцарят ред и благоденствие в България.

– На коя от своите книги особено държите и защо?

– През 2006 г. излезе от печат “Странджански импресии”, книга с художествени есета за природните феномени на Странджа. Считам тази своя книга за синовно изпълнен дълг пред родната планина. Въобразявам си, че дядо и татко, ако бяха живи, щяха да ме потупат похвално по рамото за нея.

– Някои казват, че Бог потупвал по рамото талантливите писатели. Красива метафора нали? Вие усетили ли сте такова потупване?

– Бог потупва по рамото талантливия писател не да го окуражава или хвали, а да му каже: “Човече, не по-високо от високия си ръст!”. Бог всякога е бил ревнив към онези, които се опитват да творят божествено. Затова толкова рано е взел в хòра на ангелите си Моцарт, Ботев, Дебелянов. Ще добавя реторичния въпрос: Кой писател в литературната история на човечеството е бил богоравен? Понякога ми става страшно, като си помисля за отговорността да пишеш книги за другите.

– Книгите Ви са с широк спектър от теми, герои и сюжети. Прави впечатление притчовостта им. Каква е ролята на притчата във Вашето повествование? Визирам и най-новата Ви книга “Ножница на страданието” (притчи, отломки и безсъници). Позволете ми да Ви припомня думите на Деян Енев: “Добрият разказ по дефиниция носи в себе си кода на притчата и рано или късно зазвучава като притча. Какво друго са вече “По жицата” или “Серафим” на Йовков”, казани в интервю по повод връчване наградата “Хеликон” за книгата му “Господи, помилуй!”, 2004 година.

– Харесвам думите на Деян Енев. Притчовата монолитност на “По жицата” и “Серафим” на Йовков, на “Ветрена мелница” и “Косачи” на Елин Пелин, на “Мъжки времена” и “Мерак” на Хайтов ги прави образци на художествен синтез. Образно казано, посланията им носят смисъла на оная поанта, с която завършват литургичните текстове: “Амин!”, т. е. “Истина, така е, Да бъде!”

Притчата е като припева в една песен – ако го махнеш, песента си е песен, но с припева звучи по-мъдро и по-внушително. Прекрасно е, ако притчовостта е като вътък в произведението, във всичките му сухожилия и цялата му мускулатура, без непременно да е изведена в крилат израз. Склонността да си служа с притчи съм наследил от майка си, която много ги използваше в речта си.

– Доминираща тема във Вашето творчество са отношенията мъж – жена и свързаната с тях еротика. На нея са посветени изцяло “Странджански декамерон” и “Полет до седмото небе”. По повод на “Странджански декамерон” проф. Анчо Калоянов пише: “Пред книгата на Атанас Радойнов може да се постави надпис: “Елитарно – само за мъже!”, а проф. Тодор Ив. Живков: “... жената в тях (в тези приказки) не е унижена и обругана. А достойнствата на една култура, заедно с всичко друго, се измерват и с отношението към жената”. Моля Ви за кратък коментар.

– Аз не зная защо проф. Анчо Калоянов би сложил пред книгата ми такъв надпис. Предполагам, че е имал предвид мъжкия триумф при спечелването на женските сърца като основен лайтмотив в книгата, един вид като реклама за мъжката потентност. Точно противоположно е твърдението на проф. Живков – жената в “Странджански декамерон” е свободна и находчива в постигане на еротичните си желания, без да е унижена и омърсена. Проф. Живков смяташе, че тази книга (а същото важи и за “Полет до седмото небе”), е демонстрация на самобитната българска култура при пълнокръвно изживяване на еротичната наслада; притежание на еротична култура, в която водеща е красивата загадка, като опозиция на църковното лицемерие в еротиката. Той интерпретираше свободата на изявяване на половото влечение и удовлетворяването му при богомилите като драгоданство (от драг и дан – давам), т. е. отдаваш с удоволствие. Проф. Живков имаше предвид изключително важното за народния морал облагородяване на еротичното влечение. “Липсва ли то – казваше професорът, – красотата се подменя с порнография и пошлост”.

– На предната корица на книгата Ви “Крайпътен огън” е изобразена костенурка. Отделно имате книга на анималистична тема – “В ъгъла на сътворението”. Красиво звучи “Змийска риза”. Следвате традицията на “Ако можеха да говорят” на Йовков или тази тема има друга жива връзка у Вас?

– Територията на моето детство е запълнена с желки, както наричаха по нашия край костенурките, най-безобидните същества, даже мравките, дето са къде-къде по-малки, хапят, на хляба налитат, а костенурката сякаш е божи пратеник – гледа сътвореното от него безмълвно и равнодушно – друг да съди за съвършенството и несъвършенството на сътвореното от Господ. Ако оставиш костенурка по гръб на земята, се смяташе за грешно, както и да оставиш по гръб хляба. Живеех органично с тези неща – с мравки, пчели, костенурки, разни пернати и жаби в селската река, от която сега се простира язовир “Малко Шарково”. Тези същества населяват и сега моите сънища. Аз съм неразделна част от тях. Всичко това изразих в книгата си “В ъгъла на сътворението”. Несправедливо е съвременният човек да гледа на тварите като на нещо, на което Господ е отредил съществуване “в ъгъла на сътворението”, за разлика от човека, седнал самодоволно на божията трапеза.

– Една от последните Ви книги носи заглавие “Крайпътен огън”. Героят Ви – дядо Георги Тихолов от Сливарово в едноименния разказ казва на гостуващия му Емилиян Станев: “Аз едно време, Емилияне, когато бях горски, поддържах негаснещ огън на кръстопътя Визица–Босна–Малко Търново. Беше ми драго денем и нощем да се спират пътници край моя огън. Имаше свестни хора и, преди да продължат пътя си, хвърляха дръвца в огъня – да топли и свети на другите след тях. Но повече бяха тия, дето си заминаваха, без да ги е еня, че след тях огънят ще загасне. Имаше и такива, дето, с извинение, пикаеха в огъня, като си тръгнеха”. Има ли край Вас пътни огньове?

– Крайпътните огньове са велико нещо – ориентират ни като фарове в тъмата, сгряват сърцата ни в живота, осветяват пътя ни напред. Те са знаци на човещината, която ни зарежда със сили. Без крайпътни огньове човек е тъжен и самотен. Слава Богу, аз не съм такъв човек! Защото обичам да хвърлям съчки и дръвца в огньовете след себе си и пред себе си.

А нима създаденото от писателя не е един крайпътен огън, който свети, топли и ориентира хората във времето и в пространството?

– Проф. Михаил Неделчев пише за Вас: “Странджа е защитена територия от писателя Атанас Радойнов срещу всякакво бездарие”. След срещата ни на Самоводската чаршия във Велико Търново неотдавна Вие ми писахте: “Имах усещането, че през цялото време на нашия разговор бяхте нащрек от наклонената ми на юг работилница. Наклонена към слънчевите хоризонти на Странджа. Не мога да стоя дълго на слънце, но го обсебвам както зажаднял пустинник обсебва оазис.” Странджа оазис ли е в биографията Ви?

– Аз съм роден и съм израснал в Западна Странджа, която е като беден роднина на Централна Странджа – всички природни и културни богатства са доста размити в моя роден край. Докоснах се същински до нея през 1956 г., когато дойдох да рисувам плакати и лозунги в поделението на трудова повинност, което строеше отбивката от пътя Царево – Малко Търново за с. Кости. Мъжът, който носеше хранителни продукти за поделението с конска каруца, ми каза още като пристигнах: “На 2-ри и 3-ти юни (Денят на Св. св. Константин и Елена) в нашето село Българи ще има нестинарски панаир. Ела!”. Не знаех даже какво означава думата нестинар. Отидох на нестинарския празник. Беше се стекъл много народ. Беше дошла със свой екип и Българската телевизия. По едно време започна странната процесия. Беше ми много интересно. Истинско чудо! Телевизията засне тогава черно-бял филм за последната същинска нестинарка – баба Злата. Оттогава започнах да вниквам в мистерията на Централна Странджа, да опознавам нейните гори, реки, карстови извори и пещери; легендарните й исторически паметници. По-късно имах щастието да бъда 4 години експерт в Природен парк “Странджа”. Опознах природните богатства и културата му. Странджа зае царевите ливади в моето творчество. Написването на четири монографии за миналото на селата Твърдица, Росеново, Вършило и Ново Паничарево ме въоръжи с многостранно познание за южната планина, което е необходимо за един писател, приел я за свой олтар.

– Предфинално: Въпрос № 6 от Анкетата на проф. Иван Шишманов: Коя, според Вас, е най-ценната добродетел?

– Да бъдеш добронамерен, настроен позитивно, любящ този грешен свят и да се опитваш, според силиците си, да го направиш по-чисто място за обитаване.

– И финалният ми (любим) въпрос: Защо пишем? Думите променят ли ни? Променят ли света, в който живеем?

– Още в първата притча на новата ми книга “Ножница на страданието” Господ казва на Притчата, която го моли да й даде право да прави хората по-съвършени: “Аз не мога да направя хората по-съвършени, че ти ли?!”– отвърнал й Господ. “Нека опитам, Господи!” – настоявала Притчата.

Писателят не е Господ. Той е летописец, който следва живата природа, опитвайки се да я промени към по-добро. И в тези си свети усилия е почти равен на Господа.

-------------

Интервюто е от м. септември, 2014 г.
Публ. в сборника с литературна критика, интервюта, етюди “Ще чакам дъгата”

-------------