Боа, караща кола към своята свобода
Животът е един прекрасен дълъг ден,
но защо да го живея,
като само спомен ще остане тук от мен?
Днес съм тук, а утре – не,
и въпреки това живея аз напук,
за да не умра.
Чакам следващия дъжд,
чакам както цвете моли за вода
и малко светлина.
И ето, питаш ме сега:
“Но нали си роза,
за какво ти е притрябвала вода?
Имаш обич,
имаш топлина
и единствена си на света,
та нали това си пожела?”
Имам, да.
И сигурно единствена съм на света,
щом сама поникнах
и сама ще си умра.
Защо обаче ме обрече на това...
да не мога да обичам
и без обич да цъфтя?
До Луната и обратно си летя
и все сама се вглеждам
в далечната звезда.
Застанала до друга,
а другата до още хиляда,
може би прилича на змия,
но не.
Та това е шапка или боа,
караща кола.
Пътува тя към своята свобода,
за да се превърне в земя,
която бърза да прегърне
единствената си роза.