Бу

Понеделникът на работното място започна в осем часа, липите надничаха през отворените прозорци посредством аромата си, както направиха и предишната седмица, а оперативката премина бурно и скандално, защото всеки се дразнеше, че неговата истина не съвпада с желанията на другите. Обикновено арт терапевтката присъстваше само като фигура на тези оперативки, понеже нейните занимания бяха съвсем други и рядко управителят на клиниката професор Лазо Калоферовски беше в състояние да й даде конкретна задача като на останалите, които бяха лекари, сестри, санитари и административни служители. Всичко, което се обсъждаше на оперативките, не касаеше пряко Янина. Но атмосферата на остро противопоставяне, разбира се, я потискаше, макар тя да правеше усилие да я изтърпи като един герой.

Професор Лазо Калоферовски смяташе, че вселената се върти около него и въвличаше всички в собствения си филм, по-слабите психически се поддаваха и изневеряваха на себе си. Така например по линията на женското присъствие в живота на Калоферовски можеше да се каже, че той подлуди всички сестри в клиниката и по едно време, съвсем ненавреме, сестринската стая за почивка направо пламтеше от напрежение. А на това нещо не му беше мястото на работното място, ама няма как, всичко се случва в смешния живот на хората.

Арт терапевтката ясно видя как една червена лампичка блесва предупредително в главата й, поради което реши да се дистанцира от кашата и отиде да се занимава с рисуване, декупаж, изрязване на хартии и апликации в стаята за арт терапия. Тя приготви материалите, които щяха да й послужат в днешните занимания с децата и докато изчакваше да мине визитацията, подмени хартията от дъното на клетката, където спеше с отворени очи совата. Храна не й даде, понеже, като дойдеха малките приятели, щяха да пожелаят да я нахранят и Янина не можеше да ги лиши от това удоволствие. После Янина разтреби, подреди нещата по рафтовете и по масичките, опъна покривките на двата дивана и поля цветята, живеещи на цветарника. Току що захванатата дифенбахия, голямо цъфнало каланхое, ароматна гардения, розово и бяло мушкато, капризна дипладения и дървото на живота, което се канеше да върже цветни пъпки. Като огледа терена и остана доволна, арт терапевтката реши да метне един поглед на регистратурата, за да види как се чувства Октавия. Сложи ръце в джобовете на бялата униформена дрешка, прекоси фоайето и спря на опашката пред гишето. На стената зад гърба на приятелката й косите се развяваха около лицето на нарисуваната жена. Наредените за талонче за час мълчаха или шушукаха тихо, Октавия бе забола поглед в документите, после вдигна очи да натрака талон на компютъра, съгледа Янина, усмихна се, махна с ръка за поздрав и започна да обяснява нещо на пациента, който беше наред да си получи указанията и талончето. “Денят е спокоен и хубав!” – реши Янина и се вър­на в стаята си. Но самият ден имаше други планове.

След визитацията при Янина дойдоха четири деца – Мая, Жорко, Милана и Калин. Отначало започнаха с нагъване на корабчета и лястовички, минаха през лепене на зрънца леща и ориз върху хартия, за да се получи изобразен камион, но зарязаха наполовина тая бавна работа, защото им омръзна. Янина не можа да удържи положението, децата се изплъзнаха и наобиколиха совата, предложиха да я изкъпят на чешмата с душ гел, за да мирише на хубаво, започнаха да подхвърлят през пръчките на кафеза леща и ориз, за да я нахранят, Мая пак напомни на Жорко, че на него му е забранено да се приближава до Бу. Жорко дръпна Милана настрани и взе да я прегръща. Калин отвори вратичката на клетката и посегна да дръпне едно перо от крилцето на Бу. Янина разтревожено повиши тон и настоятелно обясни на децата, че след като вече са се погрижили отблизо за Бу, сега трябва да седнат на столчетата си и да се опитат да я нарисуват. Ама като истинска да бъде на рисунките!

Децата се засуетиха, но послушно седнаха пред масичките, извадиха боичките и четките и старателно зазяпаха отдалеч Бу, защото трябваше на картините им да излезе като истинска. Настана тишина, изплезени от работно усърдие езичета и пъшкане от време на време. Задачата никак не бе лека. Янина отиде до лаптопа си и взе да търси в сайта с японско изкуство дали има указания как се прави оригами сова. Дотолкова се отнесе в интересните техники за нагъване на хартии, че пропусна как Жорко се отказа да рисува Бу – много недостоверна излезе рисунката и несполучлива. Поради тази причина Жорко реши вместо да закача на стената рисунката си, да закачи самата сова на стената. За по-достоверно и сполучливо. Той взе тиксото – не китайското, защото то нищо не може да залепи, ами българското тиксо. Отряза четири широки ленти и внимателно залепи крайчетата им на ръката пред лакътя си. После отвори кафеза, бръкна с дясната ръка и хвана совата. Совата мръдна да се възпротиви, но малката ръчичка на Жорко я стисна и тя притихна. Момчето отиде до стената, дръпна крилата на совата, с лявата си ръчичка я притисна към тапета, а с дясната отлепи лепенките от лакътя на лявата и една по една ги употреби правилно и точно. Горката сова стоеше залепена с тиксо на стената с разперени крила. Очите й се изпълниха с недоумение и унижение, тя изписка прегракнало и тревожно.

Янина не повярва на очите си. Ужасена, втурна се на мига да отлепя птицата, при което в бързината заедно с тиксото дръпна и три пера от едното крило на Бу.

– Тече й кръв от крилото – отбеляза спокойно Жорко.

Янина гушна совичката на гърдите си и хукна да помоли една санитарка да върне четирите деца от стаята за арт терапия в стаите им с леглата. След това забърза навън и напусна сградата на клиниката, съпроводена от озадачения поглед на Октавия от гишето на регистратурата. През три пресечки младата жена откри студиото на ветеринаря, влетя вътре и огледа положението. Имаше само една жена и една тийнеджърка на опашката. Ветеринарят се обади с плътен глас:

– Седнете на стола и изчакайте реда си след котката и костенурката!

Янина седна, като потропваше непрекъснато с единия си сандал и гушкаше внимателно Бу. Кръвта от разраненото крило попиваше на капчици в бялата униформена престилка. След като докторът прегледа котката и костенурката, Янина обясни случката с Бу, раничките бяха обработени с препарат и тампон и кръвта спря да тече. Поуспокоена, Янина плати таксата, благодари на ветеринаря и тръгна обратно към клиниката с много проблеми и малко решения, където се намираше тихата стаичка за творчество, което трябваше да ободрява и обнадеждава малките пациенти. И да ги развеселява също. Познай как.

Трите пресечки, които деляха студиото на ветеринаря от клиниката, включваха и малко площадче с фонтан, чиито високи струи се преплитаха и накланяха в съответствие със зададената му програма. Общинската управа се грижеше във водата в басейна на фонтана винаги да има червени рибки, въпреки че те изчезваха на всеки три дни. Янина се наведе да види дали в басейна има тоя ден червени рибки и тогава Бу я удари слабо, но настойчиво с крилата си по гърдите, жената трепна изненадано и изпусна совата. Бу падна почти до земята, преди да полети. Ниско до тротоара тя изпърха с крилете си, вдигна се нагоре, изписка и бавно изчезна в простора над пешеходците. Янина стоеше стъписана. Ами сега? Заболя я от загубата, разтревожи се, защото Бу беше домашен любимец и едва ли щеше да оцелее в новата, непозната среда. И какво ще кажа на децата? Измъчена от вина, притеснение и безпомощност, искаше й се да скочи във фонтана, да плиска с нозе във водата и да крещи. Представи си картинката и се засмя на ума си – какви щури детински неща! В паниката равновесието й я напусна и тя се обади на 112.

– Изпуснах домашен любимец, може ли да ми помогнете да го спася?

– Какъв домашен любимец, госпожо?

– Ами малка кремава сова на име Бу.

– Къде се намира совата, госпожо?

– Аз съм до фонтана, а тя отлетя, не я виждам къде е.

– И как предлагате да помогнем? Да полетим след нея? Да я издирваме с дрон?

– Вие би трябвало по-добре да знаете, нали? Виждала съм репортажи как спасявате котки, когато са заседнали на високо дърво. Направете нещо и за совичката ми, моля Ви!

– Госпожо, може би трябва да се обадите в пожарната, те имат високи, дълги стълби, с които спасяват совите... – сериозно предложи операторът.

За Бога, реши Янина, никой не иска да ми помогне, само ми се подиграват, ама че хора.

– Бихте могли да отпишете Бу и да отидете до зоомагазина за нов любимец... – с деликатна усмивка я посъветва една приятна минувачка, която се бе заслушала в телефонния разговор. Паникьосаната Янина прие тази идея присърце и унило се отправи към зоомагазина. Но какво ще кажа на децата? Не преставаше да се тормози тя.

В зоомагазина завари управителя на клиниката Лазо Калоферовски, тоест шефа си, който пазаруваше за персийската си котка. Шефът с любопитство я загледа и Янина разказа тихичко случката и предаде с възмущение разговора със 112. Калоферовски се опита да й внуши:

– Така е по-добре за нея, децата непрекъснато я тормозеха.

– Не е вярно, те си играеха, а понякога я галеха по перцата много нежно. Обичаха я.

– Знам, че понякога я галеха нежно по перцата, но това никак не е достатъчно. Обичаха я толкова, че щяха да я убият. Може би трябва да пуснеш от себе си Бу.

– Не желая и не бих могла – смирено се разплака Янина.

Калоферовски купи торба с храна за котката си и остана с арт терапевтката да избират нов любимец, за да не останат разочаровани децата. След дълги колебания избраха едно жълтосиньо папагалче, което не говореше, а повече свирукаше и цъкаше. Като го занесе в стаята и малките пациенти го наобиколиха, Мая отбеляза с горчивина:

– Хубаво е, но не е същото.

– Възмутен съм – нацупи се Калин.

– С папагалчето ще се разбирате много по-лесно, пък и никога нищо не е едно и също, да знаете – опита се да ги настрои философски Янина.

---------------
Златка Христова, “Прегръща те сова”, разкази и стихотворения, Б., 2022.
---------------