Бунтовен вятър

Бунтовен вятър

140 години от Априлското въстание 1876 година

В утрото на 3 май 1876 година започна ямболският Петров ден. С лъвски знаци по калпаците, с кръстачни ширити по гърдите, с пушки, пищови, саби и знамена, съзаклятниците отиваха към Куш Бунар в Сливенския балкан, където ги чакаха апостолите на въстанието Иларион Драгостинов, Георги Обретенов и Стоил войвода.

Още на първи май вечерта, в Ямбол Георги Дражев, Жеко Съртмаджиев и Атанас Кратунков, свикаха голямо събрание в Панковото кафене и след като прочетоха имената на записаните въстаници се разнесоха възгласи: “Пишете и мене! Пишете и мене!” Това бяха буйни млади мъже, които, като че ли подлудяваха от магията на настъпващия бунтовен вихър. Те не виждаха в тези мигове, нито острите ножове, на врага, нито куршумите, а само сладкият трепет на великия миг, който предусещаха като нещо близко и желано, което не бе възможно да не стане, защото бе решено.

На другия ден, когато се мръкна, към къщата на Никола поп Иванов се стичаха незабелязано един през друг и въстаниците, носейки скрито оръжие и облекло. Оттук трябваше да тръгнат за Куш Бунар, дето щяха да пристигнат и другите от Сливен, Жеравна, Карнобат и Нейково.

Къщата бе препълнена. Имаше изпращачи: деца, майки и бащи, невръстни братчета и сестричета. Старци триеха сълзите си и вярваха в утрешното настъпване на свободата. А въстаниците знаеха, че Копривщица, Панагюрище, Клисура и Батак вече са въстанали, та бързаха да се присъединят и те, за да бъдат редом с тези, които са вдигнали оръжието.

Ето го и поп Никола. Той бе облечен като за Свята молитва. В едната си ръка държеше църковна книга, а в другата – кръст и като срещаше в погледите им готовността до един да измрат за свободата, се готвеше да прочете клетвата. Атанас Кратунов разгърна знамето, дето личаха думите: “3 май 1876 година – Свобода или смърт!”. Свещеникът зачете:

– За вярност, към народа и свободата ни – заклевам се!... Чеда мои, нека бог ви закриля. Бъдете верни на клетвата, що изрекохте сега. Благословен да бъде и пътят ви. Амин…

Сетне те мълком целуваха знамето, а близките им стояха край тях. Майките хълцаха. Те разбираха, че синовете отиват не на веселие, а на бой, на кръвопролитие… Каква безумна храброст!... И не знаеше поп Никола, не знаеха въстаниците, че само след два месеца на ден, на Петров ден, същият този свещеник ще прочете молитвата пред бесилките в Ямбол на Георги Дражев и Жеко Съртмаджиев. Тека бе решил междлиса в Одрин, като ги осъди на смърт. Искаха да ги оплюят турци и цигани, да сплашат, българите и да се радва окото на Мемед Чауш, който разпореди единият да бъде обесен срещу воденицата на Галиб бей, до моста на Тунджа, а другият – в Каргуна и да висят телата им през целия ден на празника...

Рано сутринта, камбаните биеха за църква. Пременени хората отиваха да се помолят за опрощение на греховете си, вярвайки в изцелението на душите. Ала мълвата, че турците са поставили две бесилки до Тунджа и Каргуна и, че ще бесят въстаниците, хвърляше в ужас българите. Щом излезеха от църквите, тръгваха да видят това страшно зрелище. Всеки се досещаше, че ще бесят Дражевия син Георги и френктерзията Жеко Съртмаджиев.

Сред множеството вървеше и майката на Георги, придържана от щерките й Стефана и Василка. Вървеше и плачеше. Старият Дражо бе в затвора, а Ставри и Беню задържаха в конака до обесването на брат им. Единствено пъстроокият й обречен син, буен и снажен веселяк, оставаше хладнокръвен и горд. Още в Одрин той бе приел в себе си смъртта и сега, каквито и хули да сипеха по него турци и цигани, каквито и ридания да се разнасяха, бе невъзмутим. Лицето му бе оживено и някак запалено от вълнение. Той разбираше, че всяко униние е излишно. По-добре да загине като герой пред своите съграждани и близки, отколкото да застане пред лицето на врага смазан от малодушие и мъка.

Улицата край реката срещу воденицата на Галиб бей, се пълнеше с народ и войска. Осъдените, оковани във вериги, конвоирани от въоръжени заптии, вървяха бавно. Спряха се. Георги срещна изплашените любопитни очи на децата, възбудените погледи на младежите и в него бликна още по-голяма дързост. Той неочаквано запя любимата си песен:

Не жали ме, мила майко,
не плачи на мене.
Българи юнаци, майко,
оттука ще минат…

Тягост обхвана жените и те са разхълцаха. Децата заплакаха. Дражевица не се въздържа и хукна обезумяла през тълпата да прегърне чедото си. Настана смут. Милязимнът Мемед Чаущ нареди да я хванат, да отмъкнат зад моста и да не я пускат от там.

Палачите снеха оковите на осъдените. Настана мълчние. Всеки искаше да чуе последната им дума. Мемед Чауш пристъпи до Георги и рече му:

– Е, момко, имаш ли нещо да кажеш?

Тогава Дражев заговори високо и пламенно:

– Ей, хора! Не вярвайте на мръсните читаци, че като ни бесят, пак ще могат свободно да мажат ножовете си с българска кръв! Петстотин години вече храним проклетата сган и още ли ще търпим да ни морят като добитък?! – каза тези думи и като нахлузи сам въжето на врата си, викна отново: “Братя, спасете България!” – Ритна стола и увисна…

Беше 29 юни 1876 година – Петров ден!