Цъкане и шопкане

Странджа е уникална не само с природните се дадености, но и със самобитността на своето население. То е живяло векове откъснато от големи селища. Липсата на пътища и други възможности за връзка с външния свят е основно причина, тука да се създадат и утвърдят редица самобитни обичаи и ритуали, които населението е изпълнявало в оригиналния им вид до и кратко след Втората световна война.

Общоизвестно е например нестинарството. Този езически ритуал, изпълняван на събора, посветен на Свети Костадин и Елена в странджанското село Българи, описан в много научни студии и литературни произведения, се превръща в мотив известният наш композитор Марин Големинов да създаде оригиналната си опера “Нестинарка”.

Има и други, също уникални обичаи, които съвсем малко или изобщо не са отразени в досегашните издания. Такъв е обичаят “Цъкане и шопкане”. На него посвещавам разказа си, с надежда, че ще успея да го пресъздам.

Беше късна есен – топла и омайна. Само преди седмица селяните отпразнуваха Димитровден. Гората се разшари в жълто-зелено и кафяво-червено. Топлият дъжд, който се изсипа навръх празника, “дръпна” полянската гъба (полска печурка) и овчите пасища край селото побеляха от нея. Хората беряха полянска гъба и до падане на сланите, тя беше основната им храна – печена и подсолена или пържена с яйца и сирене.

Започна есенното придвижване на колибарите към селото. Така беше в странджанското село Граматиково по онова време. Почти половината от жителите му, от преди Гергьовден до късна есен, около Димитровден, се преселваха в колибите си, които в повечето случаи бяха край Велека и по изключение в малка отдалеченост от нея. Там, на колибата, цялото семейство обработваше земята и отглеждаше домашните си животни. Там бяха харманите им, където вършееха с диканя отглежданата пшеница.

Плодородните лъки те сееха още и с царевица, която беше основен зърнен фураж за животните.

След приключване на полските работи и овършаване на зърното, те се прибираха с цялото домочадие, животни и добито зърно в селото.

Основно задължение на колибарите след завръщане в селото беше да смелят необходимото им за зимата брашно. На Велека имаше две воденици. Най-посещавана беше воденицата на бай Димо. Запазена и винаги с добре поддържани воденични камъни, тя правеше по-качествено брашно. А беше и по-близо до селото. Наесен, мелничарят посрещаше много клиенти и почти винаги те трябваше да чакат ред (нибет). Често се налагаше да пренощуват.

Осигурили си брашното, донесли от колибата произведеното сирене и сено, слама и зърно за животните, селяните заживяваха спокойно и с по-малко грижи. Оставаше само да заколят прасетата, да направят бахур, етърник, цулцурди и луканки, да осолят бутовете и плешките, за да ги озари нежната мисъл, че спокойно ще преживеят Странджанските снежни бури и хали.

Старателно се приготвяха и туршиите. Ех, тези майстори на кисело зеле, на мешана туршия от пипер и домати. Такива вкусотии вече липсват. Да не говорим за екологичност и природосъобразност в храненето на сегашното и тогавашното странджанско население.

С връщането на колибарите, селото се съживяваше. След близо половингодишна раздяла, съседи и приятели се събираха отново. Улиците се изпълваха с хора. Оживлението се чувстваше най-добре в кръчмите. Те бяха четири и вечер винаги пълни с весели и бодри млади и възрастни мъже, които пращяха от здраве.

С неповторимо очарование бяха неделните късни следобеди и вечери. Тогава просторното хорище постепенно се запълваше с моми и ергени, облечени с най-новите си дрехи. Леко възбудени и усмихнати, събрани на малки групи, те водеха оживени разговори. Селари и колибари имаха какво да споделят помежду си, след продължителната раздяла. Много бяха случаите, когато между момите от колибите имаше създадена сърдечна връзка с ергените селари. За тях раздялата беше мъчителна, но сега отново са заедно и ще бъдат неразделни до пролетта на следващата година.

Всички тръпнеха в някакво очакване. Отдалеко се чу звук на гайда и отривисти, силни удари на тъпан. Известният и любим гайдарджия, снажният Иван Йовчев се зададе от Долната махала, придружен от усмихнатия майстор на тъпана бай Гачо. Група дечица вървяха край свирачите, оглеждаха ги с грейнали усмивки по лицата и нескрито любопитство и при удара на тъпана весело подскачаха, и от време навреме се провикваха със самочувствие, че вършат същото, както техните възмъжали батковци и каки.

Нежната, разлата странджанска мелодия, усилваща се с доближаването на свирачите, изпълнявана почти винаги на трапеза, прикова вниманието на множеството млади хора, стекли се на широкия мегдан. Гайдата сякаш говореше, отривисто и ясно, а точно нанасяните удари по тъпана потвърждаваха изреченото от нея. Изпълняваше се много популярната песен:

“Църней горо, църней сестро,
двама да църнеем.
ти за тойто лиске горо,
я за мойта младост.”

Когато бай Гачо и Иван пристигнаха на хорището, настроението на младите хора, сякаш прерасна в нетърпение. След продължителния труд на полето сърцата им жадуваха за веселба, за хора и песни. И още щом гайдата засвири хороводната:

“Станко ле бяла и хубава,
ти като бе малка и глупава,
майка ти глупава ли бе,
та те мънинка углави…”

някаква невидима сила свърза ръцете на присъстващите в непрекъсната верига. Тя бързо се разгъна и хорото се изви по целия мегдан.

Иван гайдарджията беше и добър певец. От време на време, докато гайдата беше с достатъчно въздух, той “пускаше” мощен глас. Голяма част от хваналите се на хорото също пееха. Шумното веселие, песните, звучната тънка странджанска гайда и ударите на тъпана се чуваха до най-крайните къщи на селото.

Скоро наизлязоха и възрастните, най-вече майките и бащите на момите. Хората в селото бяха сгоден случай жителите му да задоволят любопитството си, като разберат коя е избраницата или кой е избраникът на техните деца или близки. Така цялото село ставаше участно в тези ежеседмични, пищни тържества, които продължаваха докато се стъмни.

Малко преди мръкване хорото се разваляше. Майките прибираха дъщерите си в къщи, а ергените оставаха още на хорището. Те се групираха около гайдарджията и тъпанаря и съпроводени от двата инструмента пееха песни на моабет. Някои от тях, предварително почерпени, бяха по-невъздържани, буйстваха, но да крайност никога не се стигаше.

Някой поде песента:

“Златку ле златна ябълко и анадолска неранзу.
Я снощи дойдах, Златку ле от вино, от касъбъта.
Таман бивуля разпрегнах, и майка ми е казала,
че ти си болна, не можеш диван да сториш…”

След края на песента, гайдата издилимка неопределено, без да подхване нова мелодия. Бай Гачо разбра, че Иван слага край на веселието и той на свой ред удари последователно няколко пъти тъпана, с което също потвърди, че е дошло време веселието, както казват местните хора, да се развали.

Младежите се пръснаха в различни посоки. Някои се отправиха към домовете си, други – към селските кръчми, а трети, които имаха изгори, тръгнаха по любов – да цъкат и шопкат (шептят).

Времето беше приятно топло, тихо и ясно. Звездите, тези безбройни, мъждукащи свещи бяха поръсили небесния свод. С по-ярката си светлина се открояваха Вечерницата, звездите на Колара и на безкрайния Млечен път. Мракът, обгърнал земята не беше непрогледен. Той сивееше и при поглед отвисоко към гората, силуетът й се очертаваше.

След като хорото се “развали”, Стайко, снажен и мургав момък, реши да посети своята изгора Ирина. Тя живееше отсреща Големия дол, който разделяше селото на две части. Измъчваше го мисълта, че може да не го пуснат. Дочул бе, че майката на Ирина не била доволна, че дъщеря й дружи с него. Освен това семейството му беше колибарско, а колибите им са доста отдалечени от селото. Селарите не гледаха с добро око на колибарите. Не защото бяха лоши. Тази откъснатост на колибите от многото хора в селото, правеше колибарите самотни и по-ограничени. Уединеният им живот в рамките на семейството, в отдалечени гористи места беше мъчителен и не съвсем сигурен.

Така разсъждаваше майката на Ирина. Затова и беше свидно да даде единствената си щерка за жена на колибар.

Мъжът й, бай Борис имаше друго мнение. За него беше по-важна материалната страна. А семейството на Стайко никога не е гладувало. Баща му Георги имаше яки биволи и беше един от най-добрите земеделци в селото. Имаха плодородни ниви край Велека. Хората бяха добри и много грижовни. Той беше сигурен, че ако дъщеря му влезе в семейството на Георги, тя и децата й няма да гладуват. Значи няма причина жена му да е против. Но . . . в крайна сметка от нея зависеше. Думата на Злата на две не ставаше.

Слез като взе под внимание тези подробности, Стайко все пак реши да си опита късмета и да поцъка на Иринкините порти. Той беше добър певец. Където и да ходеше из гората, винаги пееше на висок глас някоя хубава странджанска песен.

Стайко отмина десетина крачки и още не излязъл от хорището, пусна своя плътен глас. Запя мелодичната песен:

“Мари Стано, бяла Стано, вашто село огън гори,
вашто село Стано, вашта къща.
Нека гори любе, нека гори нашта къща
Да изгорят мойта майка, моят татко…”

Песента се разливаше като бистра вода по объл камък и галеше сърцата на хората от Иринкината махала. Тя също я чу. Сърцето й трепна. Със спотаен дъх Ирина зачака, Стайко да зацъка на портата. Тясно и късо дървено коридорче я отделяше от одаята. Ирина отвори леко врата, за да чуе цъкането на Стайко. Майка й предеше лано (вълнена къделя) и не разбра намерението на дъщеря си. Пък и наближил къщата на своята изгора, той прекъсна песента си.

Ирина дочу стъпките на Стайко и наостри слух. Разнесе се отчетливо цъкане. Любимият и започна да чука с пръстите си по дъбовата порта. Стайко изпълняваше ритуала чрез три последователни и извършвани през равен интервал почуквания, следвани от мигновено прекъсване и отново подновяване на цъкането в същата последователност, докато дойде момата (в този ритуал е задължително момичето да се яви на шопкането. Неявяването се оценя като крайна неучтивост и семействата, които са я допуснали, независимо от другите им добродетели, не се ползват с добро име).

– Майо – обърна се Ирина към майка си. – Някой цъка.

– Ами виж, виж кой е! – отвърна майката

Ирина тръгна забързано. Застана от вътрешната страна на залостената с дървено резе порта и тихо зашепна (зашопка):

– Кой е?

– Ъно врабче – отвърна Стайко.

– Къдя ходи? – попита отново Ирина.

– Търси място да се скрие – продължи Стайко.

– Ох… – въздъхна многозначително Ирина. – Не знам какво ще каже майка?

Шопкането продължи с много надежди и неверие, че двамата ще се видят, и макар в присъствието на майката, ще могат да си поговорят “насаме”. Дебелата дъбова порта беше непреодолимо препятствие между двамата. Всеки  опит да се дръпне дървеното резе щеше да се разбере от майката и можеше де има неблагоприятни последици. Затова трябваше да се действува по утвърдените правила в селската общност.

– Кажи на кака Злата да се съгласи да вляга – прошепна накрая Стайко.

– Ше я попитам – отвърна Ирина и отиде в одаята.

Тя се позабави. Стайко разбра, че е имало препирня. Но накрая майката е благоволила влизането на ергена в дома й и той беше поканен от Ирина.

В полумрачното коридорче Стайко успя да докосне ръката на своята севда и това беше началото и завършека на днешната им любов.

– Добър вечер! – свенливо поздрави Стайко.

– Добър вечер! – отвърна кака Злата.

– Заповядай, седни – покани на свой ред Ирина и подаде триного столче.

– Пукни влашка (царевица) да почерпим госта! – каза майката.

На оджака горяха две церови цепеници. Времето не беше студено, но огънят беше нужен за готвене. В левия ъгъл вреше зрял фасул в пръстено гърне. Пък и както често казваха местните хора “огънят опитомява мястото”. Дори през лятото, в топли дни, когато по някакъв повод отиваха в гората, първата им работа беше да запалят огън.

Ирина извади една леко обгорена кратуна, от долапа край оджака. В горната й част беше направен голям, кръгъл отвор, а на противоположната – кратуната беше гъсто надупчена с тънък свредел.

Ирина изсипа акуратно шепа царевица в кратуната, старателно отдели въгленчета и с малка лопатка, започна да слага ситна жар в кратуната с царевица. С лявата ръка тя друсаше кратуната и жарта се сипеше през дупките от долната й страна. След неколкократно посипване на царевицата с нажежена дървесна пепел, зърната най-напред единични, а после масово за кратко време се изпукаха и напълниха изцяло кратуната. Образуваха се едри, вкусни и ароматни пашкули (пуканки). Ирина ги изсипа в дървена копанка. Постави я на софрата и се обърна към Стайко:

– Заповядай да опиташ пакулето от нашта влашка.

Стайко вземаше единични пуканки, звучно издухваше полепналата пепел от тях и бавно ги сдъвкваше и поглъщаше.

– Как са майка ти и баща ти? Прибрахте ли всичко от колибата? – попита кака Злата.

– Добря са – отвърна Стайко. – Всичко докарахме в село. На колибата нища не остана.

Разговорът се разви около животните и тяхното състояние. Стайко очерта като много добро здравето им и особено, че са осигурени с необходимия им фураж за зимата.

През цялото време Ирина пазеше поведение и мълчеше. Така беше по онова време. Щом майката говори, дъщерята мълчи и с държането си показва скромност и загриженост към госта.

Дойде време за раздяла. Стайко стана, благодари за посрещането и почерпката. Не попита защо бай Георги не е в къщи. Намаше да е учтиво. Още повече знаеше, че той е в кръчмата на Кочо Циганчето.

След като се поклони на домакинята майка, съпроводен от Ирина до входната врата, той напусна дома й. Удовлетворен от срещата и щастлив Стайко отново запя една от любимите си коледарски песни”

“Станкината хубост никъде я нема,
ни в Цариграда, ни в Лозенграда…”

Само след една година Стайко се ожени за Ирина. Сега възрастни хора, с много внуци и правнуци, те се ползват с име на достойни и уважавани селяни.

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.