Dernier

Таз френска дума – “дерние”, кумец, как ти дойде, чак ме сецна, спомня ми един човек, дето не забравям и дорде съм жив. Ще ми се да ти разкажа. Той наистина като да бе “последен”, отминал екземпляр от една изчезнала фауна. Друг след него няма такъв, и да има – и в живота си, и из природата човешка, повече не срещнах.

Ехе-е-е, още от преди Девети, в село си имахме доктор! Селото ни не е току-така, имахме си докторче, влашки възпитаник, хъм, в Bucureşti медицина хуманна завършило – хем да ни лекува, хем, пу, пу, да ни и влашки попсува, доктор, ама доктор – чак и псувнята му лекува. (Ще вметна аз, че кум ми е притеснителен, ама много, стара школа даскал, северняк, из славното село, ще го споменем тук като Кармалин, ширнало се насред житища и лозища, та до хоризонта на световно известната Севлиевска губерния. Има туй ни селце нещо в името си като съдба, като “карма” го речи, зер, Къкринското ханче не е далеч, има обаче и “лин”, щото то си бе един съдбовно непрекипял лин, виното му младо, дето “перманентно” се разлива и опива не само селския народец, ами и гражданята из губернията, не само из Отечеството ни любезно шуполи и шета, ами и по Европата, че и отвъд океана, ако щеш, го знаят туй интелигентно вино кармалинско. Как ли се реши кумът, с тая му притеснителност интелигентна, да ми приказва за тоя им доктор, тая панта, не проумявам, но ще го слушам, сигур оня хубавец ще е наистина рядка птица, може и застрашен екземпляр да е, ама чак за изчезнал... )

Тоя наш доктор, “Минцо Ницков” се вика, кумец, не бе нашенец. (Ще се вмъкна пак аз, кумецът, в повестованието, за да отбележа, че името на доктора го криптографирам, но инициалите и историческата истина не са похитени. Един път ще го отбележа само с кавички тук и толкоз, да се сещаме насетне, че не си е баш както е.)

Има-няма, до Девети и подир Девети пак, петнайсетина годинки как ни псувà из село, докато не го прибраха в София. Можеше да го “приберат” и преди да дойде Девети, щото той, в онуй време, бе спастрял “по нещо”от медикаментите и бе го провождал армаган “туй нещо” в Габровско-Севлиевския отряд, да се лекуват партизаните, ама му се размина лечението в полицията. След Девети обаче – не! При народната власт разминка няма!

Та драгият ни доктор Минцо бе дежурен двадесет и пет часа в денонощието; като да нямаше си семейство – ни дете, ни коте, остави, ами и съпруга като да нямаше; денем, нощем – там, амбулаторията свети – хан бе, хан. Една заран, едва се развиделява, тръгнал съм пеш за града, гледам – лампата палната, чакай да се отбия, викам си, пътем за консултация. Влизам – две бабички, сгушили се на пейката, не смеят да шукнат. “Добрутро!”, “Добрутро!” Как едва си го рекохме “добрутрото”, с ряз се тресна вратата на кабинета, излетя оная ми ти хала – чула е и тя “добрутрото”, а че като ни подбара:

– Не ще чак толкоз да ви е добро “добутрото”, щом още гурелите ви на очите, ама ми се тука бутате... Коя от две ви е първа? Другата да трае, ама да не се напикае! Ти ма, бабо Гицке, що не си лежиш при младоженека, под чергите, ами ми си се юрнала рано-рано? Я си закопчей пазухата – още ти зее!

– Ти пък дохторе, виж, нà, на горната устна, нещо ми кърви бая време...

– Как нема да ти кърви, като са ръфате и смучете по цели нощи! Ами ти, лельо Иваничке, – подмладява от раз другата бабка докторът, – да не си трудна, а, имах си хас, гледам нещо по лицето ти – нишан га че избива?

– Пепел ти на езика, Минцко сине, майтап си чиниш, старешки нишан са тия, ама ей тук насинила съм се нещо, та да видиш...

– Насинил те е рано-рано чичо Петър, за добро поведение, да не му пошавваш ма, ей!? Я сваляй сукманя да видя, ами те бе, Данчо, – пита ме, – русен здравец, по росиляк бран, ти какво си го вириш тука, покрай бабите, че не си гледаш ергенлъка, да не си согрешил бе, някоя пеперуда да си хванал, че ми я носиш?

Фамилията нали ми е “Ruseff”, (по френската транскрипция и правопис), също като на оная, бразилската президентка, наша Вилма – благородна фамилия, вехта, та чак аристократична, ей оттам прекàдя ме той на “русен”, а не “росен” здравец. Ала тая заран бе докторът цивилизован, псувня се не чу; иначе, Боже, Боже, всякоя рецепта подпечатва с псувня, да не ги изказвам, че тоз илач изказ няма; виртуоз да ги докарва, “шипка” бе, от онез чушлета лютите, на въглен пернати, броеница – край няма, те нашенци им нямаха насита и наслада. Диагнозата му точна, ама и нашата, селската, и тя по-долу не пада. И други села идваха, като за награда, да почетат тая му слава, натискат се да се врачуват, кой телом, кой духом, чак ни облазяват и завиждаха ни: “С Бога сте вечеряли, благатки с тоя ви Минцко! И приказката, и псувнята му сладка, че чак лекува!” Ей туй, нà, ако не е слава и признание народно, здраве му кажи!

Да, ама се разчухме непредпазливо, наивно, да ти кажа, чак опасно се разчухме, та ни завидяха ония софиянци, че го прибраха. В Министерството. Да инспектирал всички болници и болни по България, щото бил годен. Как не – той от годност си е болен! По рождение и по убеждение. От годност! Той си е годен за всичко, биля небесните болници да му поверят, и Господа ще инспектира и басма няма да му цепи, нежели псувня да пожали, да спести, ще му я включи като нищо на Всевишния в рецептата, знаем си ний стоката.

Изработили го бяхме с прякор – “Червен!” Ти се смей, ама без прякор в село никой не замръква, пази Боже, да си легне обиден! “Името ми е Червен”, взе че после кръсти оня си роман Орхан Памук, турчина, ала прякорът дето му го турихме на докторчето, наша рожба си е, с приоритет; и си е чиста мистификация, бетер роман, да не река “селска конспирация”; дали дето си бе комунист – червен и в червата; или че си е червендалест и кръвен – “меча кръв”!, че и с перчем отгоре – същи тогавашния наш Пръв министър и Отговорник – Вълко Червенков; дали щото как идеха булките на преглед, като кръв червени из кабинета се повръщат, па прихваха в забрадка и тъй зафундросани се по дома прибират, та ги свекървите им подпитват какво ще да е туй червило, дето са си го по обрàза наклепали. Знам ли? “Колегия по прякорите и авторските права” си имахме, ама нà, разпиля се по градища и по гробища, та кой да иде сега, че да ги пита.

...

Хеле, кога да го изпращаме, ела да видиш – пчелна пита! Народ, народ, цялата губерния на мегдана, жужи; потоп – ама това огради, сгради общински – всичкото помляно, по прозорци, по дърветата окол, шумка де има – отгоре й изпращач, пращи, и кучетата, да ти река, и те по камъни и паметници стърчат, клечат, ох, щото той и стоката ни вардеше и почиташе, нищо че бе хуманен, та и те – мемлекет селски, да си го проводят и поскърбят с нас наедно. Сврака що е, от Калиманица чак побегнала, на кръста черковни се курдисала – да види! Сухиндолската музика, сешила се с нашата – имахме си седем-осем цигани надарени, небесата цепи – ще прокапят; китки, армагни, бохчи, бъклици, месали се мятат. И сълзи, сълзи, не може я спре, как да я потули сълзата народецът, едва ли, като че не бе провождане, ами сбогом, прощавай, като да се погребваше владика, щото той си ни беше и за поп и за владика, па макар и от вярата “medica”. Един, другоселец, с каруца, като не смогнал път да си отвори из навалицата, бързал за некъде си че куцал, разбрал-неразбрал за какво се е народът сбрал, взел че го изругал. Да вземе докторът да го чуе, че като пусна една славна и празнична псувня, пледоария!, па й тури и влашка мерудия – “futus mamalui!”, хъ, хъ, за изпроводяк, та обра точките. Народът реве, а че се и смее през сълзи. Картинка от Стоян Венев, сещай се, и трий сопола, ако си забравил!

– Ревахте от мене, – вика ни Минцко, – ревахте, ръце бяхте вдигнали, щото ляк сладък няма, само любовта понявга сладни, тè, сега са ви сълзите истински, верòвни, че и аз ще ревна. Как да ида в София!? А? Щото тук ми и горча, ама галиба, повеч ми сладня. И какво сте ми ги надонесли тия, какво ме като мъртвец отрупвате! Какво ще отнеса от Кармалин аз в София, нищо, само детето,... дето ми го направихте!... Ревете, реви народе, реви горо, заедно да ревеме, “ти за твойте листе, сестро, аз за мойта младост”! (Ей такъв човек – народа на гора оприличи!)... Реването лекува! И още по-истински ще ревнем, да знаете, как потъна там. Както сме разделени вече, че посечени. Уйдисвах ви, а че ма сайдисвахте... Ама чуйте – ще ви аз пореввам и там дорде съм, мамка му, никой не ще назад повърна, на вратата ми щом похлопа, какво приказвам, отворена ще е жив дорде съм, дорде шавам – хич и не тропайте, да ви не... !

Е, кажи ми, как да не плачеш!

Ей тъй,... тропна съдбата ли, началството ли по масата, и ни го взеха. Ни сълзи, ни сополи дикиш хващат, нежели депутация до софиянци, не приемат, не става, властта назад не връща. Че ни осиротя “отечеството малко”, както дума адаша Радичков из Калиманица.... да не забрави да си прибере свраката.

...

Сетне, трябва да беше четиридесет и девета година, петдесета ли, студент съм вече, френската филология ми се тръшнала на глава, обади ми се татко, че идват с мама. Ама защо? “Телеграма”! – не обелва дума повече! “Да ни посрещнеш!” Ами София – още в порутини, от бомбардировките. Аз – на квартира, в една стаица наедно с едно – смядовче, докторлък учи, на пъпа на булевард “Маршал Толбухин”, до зоологическата градина, току-що пак я бяха отворили, лъв наруваше нощем; квартирката – “комуналка”, тъй им тогава викаха още, по съветски тертип, не ти трябва “коробочка”, не е маршалка ами една кутийка малка, ама ни прибраха хората: дъщерята, зетя, с детенце, бившата слугиня, метреса ли, Пека, не се разбра, и тя там – на дядо Иван, Иван Попов, народния артист, маршала на театъра български; та в квартирката – ние, семейството, Пека, (тя си бе душа – “мека Мария”), дядо Иван, и той там, кажи го – маршалува, марширува, с патерицата – деветдесет и кусур, мизерува, (като всички) – “лъвище театрално” в клетка, мамата си трака – “грамфон свири, майка плаче!”

От влака – хайде, в “Александровската”. Мама не може да стои, на ляво се люшка, тегли е, та прилегна на пейка в коридора. Тоя доктор, оня доктор, кой, кой, моля един, отказва, друг не му била смяната, трети – взе та ни привика. Тумор в мозъка. Бре! Притиснал вестибуларния апарат. Ами сега!? Ама сега “нямат място”, та по-късно да им се обадим. Ами сега? Влак няма, утре чак. Какво да ги правя, де да ги подслоня! У дядо Иван, народен човек, ама няма къде. За хотел и дума да не става – няма хотели. Татко разтреперан, от диагнозата, от всичко, не е и той на себе си, люлее се, оставил се, ослонил се на мене. Имах си аз вече и приятелка, и тя студентка, кума ти, като карамфил бе, червен, тя – русофилка и филоложка, но не им я бях още представил, не иде, няма как да водя мама там. Сетих се за нашия доктор, взехме трамвая и – в Министерството. Министерството и сега си седи там – на “Стамболийски”. Ама отдолу ни не пускат: “Имате ли пропуск?”, нямам, “Имате ли покана?”, нямам, “Какво имате тогава?”, имам нужда, викам, нужда, “Всички имаме нужда, кой по голяма, кой по малка!”, на хумор го избива, мене ми се плаче, “Не може!”; не може ли, сещам се за прощалното му слово, той ни е разрешил – “хич и не тропайте!”, хлопвам вратата, влизам аз силом, тичам, да ме гони байчото по коридорите като си няма работа, стая еди коя си, на еди кой си етаж – беше се обадил на нашенци, та го знаех.

– Ха, Данчо, – позна ме, – що щеш тука, какъв го дириш, да му е.. мамата?

Същият, той е, не е мръднал, нищо че е станал и софиянец, марсианец да бе се предрешил, пак няма да сгреша аз:

– Вас “ща”, докторе, Вашия “го диря”, – отговарям му в тон, ама “на Вие”, па му разправям. Барва той телефона, да ги прибере охраната родителите ми на сушина, че вън бе запушено и хвана да ръми. Па вади цигарена кутия и драще, нàдве-нàтри, нещо на дъното, а че го откъсна и ми го подава:

– Не е джинс работата-а-а, пляв-а-а – да им го на..., – отпраши им на ония доктори една, – Хайде пак там, ще дириш доктор, – казва го кой, – тук пише името му, ще кажеш, ако някой те спре, че ви аз пращам, мамицата им да... ! – да не ти го цитирам аз до край, кумец, – Че ако се вдигна, кажи им, да ида – за тях “място няма да има”! Тъй им речи!

Да видиш, кумец, трепане и треперкане! Едва влезли, търчи един: “Коя е тука Гана едикоя си? “, ченето му играе. Мама се надигна. Тъй и не смогнах да извадя цигареното дъно. А преди час само, бяхме си “на дъното”. Преглед светкавичен. Консилиум. Потвърди се диагнозата на ловешките доктори. Настаняване, места ли няма!? Бързат. Подготовки. На другия ден – нови изследвания. На третия – операция. Мама сега, като си посочи мястото на трапанацията, вика на комшийките: “Ей тая паметна плоча, наш Минцко ми я уреди, Господ здраве да му дава! Ако не би той, сега на друга плоча щяхте да ма четете!”

...

Трябва да бе минала година, или две, завърших аз флиртовете изпитни с френската си университетска любов, мама цъфти, та се чак виши – “Имам си и аз вишист!”, “И снаха вишистка ми доведе, я, по руски учителка!”, “А да ми се надуват сега из село!”; та ми стегна тя една яка кошница ябълки, трети пробир, ябълка ама ябълка, на пловдивския панаир да ги покажа, ще оберат слюнките. На хазаите, на дядо Ивана – една торбица фасул, “Стрèлешки бундрàк”, мозък, заешко мъдò прощавай, – първа световна марка, те си обичаха фасула и често ни гощаваха със “съкафезника” ми, кога закъсвахме откъм храна. Има да връщам. Ще ти кажа, кумец: “Цял живот съм правил-струвал материален борч, материален дълг да нямам. Виж, моралния, моралния дълг е дорде си жив!”

Вземаме с жената “трена”, слизаме на гарата столична, тъкъм-тъкъм, на смръкване, ей ни пред кооперацията на доктора. Чакай тук, викам на кумата. Тътря кошницата по стълбището, асансьор има, но не бил пуснат, ябълката мамина ми откъсва ръцете, звъня, едно момиченце ми отваря, подава главица иззад резето.

– Другаря доктор Ницков диря, миличко?

Пък то изчурулика с гласче на врабче – тъничко, ще се скъса:

– Татко не си е дошъл още в къщи, Вие кой сте? За кого да предам?

Обяснявам, че аз има да “предавам” – благодарност, поколон още се вика, доземи се покланям, па тиквам кошницата под нослето му.

– Не, не мога да приема! Не е редно, моля, татко ми е забранил, не бива!

Ха сега! Редя му неопровержимите си аргументи: аз го моля, селото, хората, с кучетата и котките барабар, не, не, та не! Па му описвам сълзите, и горчиви, и сладки, че му просветва личицето, ала пак упорства. Накрая, реших се да прибегна до “благородната лъжа”:

– Миличко, но твоят татко знае, че ще ви посетя, той не ти ли е казал, пропуснал е, а пък аз – по негова воля, моля, с неговото съгласие! Ако не я приемеш кошничката, ще я оставя тук, пред вратата ви!

Слушай сега! Понаклони детето главица, като кученце, кога се чуди и диви на нещо любопитно, непознато, дето първом го среща; да му хваща ли вяра, мига с очички, заблещука влага из тях, сеща то насилието, неистината – реакция инстинктивна, пък аз – влетях кошницата с ябълките в антрето и се спуснах през стъпало надолу.

По средата на стълбището, не е за вярване, аха да се сблъскам с нашия! Прегръдки, какво, що, старо-ново, “Няма ли да се върнеш горе, мамка му... ?”, “За влака бързаме”, послъгвам и него, пък той, гледа ме хитро, пита ме за френския, викам му: “Аз вече не френски, ами и руски завърших, покрай любовта. Покрай нея, къде ще ида – руско-франкофонска колония основахме на земята стрелчанска” Пък той пак: “Няма да се качиш?”, “Да, не!”, бъркам се, и тогава, знаеш що ме попита, кумец, слушай!:

– Как е на френски “гъз”?

– Моля!?

– Не се стряскай, без пардончета – “гъз”?

Да се не стряскам аз! Стрелчани на туй, знаеш, му викат “газ”! Па му пускам едно смотано, кротко, че и свенливо “dernier”, а то ще рече “последен”, последно зърно в броеничката, последна част от тялото, ако се сещаш коя, викам му.

– Не е това, – ръмжи, – друго е. Казвай право!

– Добре, тогава – “derrière”.

– А-а-а, абе ти... !?

– “Culle”.

Лавирам аз с тия “деррие” и “кюль” и гадая – абе защо.... А тия думички, синоними знаеш, са си “задник”, ако щеш “дупе”. Ама му звучи пак много цивилизовано и вече се пени:

– Не е това, не е, давай, давай, “гъз”, мамка ти..., “гъз”!

Е, няма къде да шавам, изцепих се аз, на раз-прас:

– “Fessе!”

– Тъй, най-сетне! С триста зора, с вазелин, чак ми падна феса! И знаеш ли защо те питам? Ще ти кажа: В медицината, има си термин – “фесално раждане”, не че е неестествено, ала е от най-трудните, най-опасните! Ако не се намесиш, току си отишла майката! С младенеца барабар. Ония синковци, от оная болница, помниш ги, нали, гъзове с гъзове? Само те да са, с мед да ги намажеш, мамка им... Ти си селско момче, внимавай, ама хубавко, да не си вкараш вестибуларния апарат в гъза. Сещаш се, учено си. А това, господинчо мой, е зле. Ама много! За човек някой – да “пази равновесие” с гъза си, иди-доди, позор! Ала за обществото, за държавата – гибелно! Гибел! Ей с такива се давичкам откак съм тука затънал. С “фесално предлежание” се ражда новото, Данчо. И трябват ни очи, ръце и душа. Ти си учител. Запомни го! Раждайте новите хора нормално! Пази апарата си вестибуларен, да си върши работата и да си седи в главата! Винаги изправен, в правата, народната посока; това шикалкавене, шмекерии, смъкнати гащи, мамицата им мръсна на тия задници да... – в пряк и в преносен смисъл да ги онодиш! Никакво люлеене, да му е.. мамката! А детето е право! Не е трябвало така... Ама хайде, благодаря за ябълките – и носи много здраве на мама Гана!

Слизам на входа, жената ме чака, бе се мръкнало съвсем:

– Какво стана, забави се?

– Урок по френски, мадам, обясни ми една думичка човекът! – а тя ме хваща подръка. И се притисна.