Хлад

Хлад

Има изглежда някаква стохастическа зависимост между честотата и внезапността на валежите и развитието на любовните драми сред себеподобните ми. Дори сега, вървейки по улицата, виждам навсякъде същества, в погледа на които се чете изумление, а косите им като моите стърчат от атмосферното електричество. А е трудно да страдаш, трудно е да държиш сметка някому за нещо във вид като този.

Това лято не е просто дъждовно! То е истерично! Както си вървя и внезапно извива вятър. Започват да се блъскат врати, да се чупят прозорци и знам, че ако все пак се добера жива до теб, едва ли ще имам сили и за едно “здрасти”.

Затова пък всичко, цялата дандания трае две минути. Изведнъж става отново тихо. Полекичка почва да ръми. Знам, след малко ще рукне откровен порой, но какво от това?! Хората това лято не носят чадъри. За какво им са? Тъй или иначе свикнаха да се гледат мокри. Докато разтвориш чадъра и дъждът спрял, а пък ти си прогизнал до кости. Ако не ти се изсипе внезапно на главата, ръми кротко и пак така те намокря, че наистина чадърът става излишен. Съвсем неформално, независимо от световната мода, това лято пуберите въведоха модата на дъждобраните. Намирам, че е практично и даже секси. Освен това не е плод на нечие продажно въображение, а просто начин да останеш сух. Знам също и че докато се добера до теб, миличък, под стрехи, безистени и подлези, до мен ще се долепят съвършено непознати тела, всичките увити в прозрачно фолио, нищо не криещи, но и нищо не означаващи.

Безопасно! И тъжно! Аз ще се отклоня, а ти няма да ме чакаш. Много, много тъжно!

И ако съм тъжна заради невъзможността, да умра от любов по теб, ама съвсем наистина да умра, ако съм тъжна заради това, то какво да кажа когато сушата съвсем наистина се свлича в океана, а самолетите падат – отново съвсем наистина – ако борсите са полудели, а пророците никнат като гъби, за да предричат края на горещата ни цивилизация – нейния истински, ама съвсем истински край? Какво да кажа за всичкото това, докато в сщото време все по-често започвам да виждам хора, в чийто поглед, както и в моя, проблясва зрънце съвсем автентична прохлада? Пост-изумление да го наречем.

Това искам да те питам сега, на мига, дори в случай, че не смогна, да се добера до теб, дори и да не успея, искам, държа да те попитам: как намираш прохладата?

Самотата пулсира по безжична мрежа, но това не я прави по-поносима. Знам, мога веднага да те намеря. На секундата. Да набера няколко цифри и да те питам каквото си ща. Мога да седна на това стълбище и да го набера на няколко клавиша, докато гледам как наоколо вали, а ти, където и да си, в отговор да набереш “обичам те!”. Мога да се разбера с теб по телепатия, да ти препращам флуидите си сред потока флуиди и в отговор да приемам твоите, но не е там работата.

Двама пред мен се целуват, без да спират да вървят. Сякаш им е за пръв и последен път в живота.

А аз вървя и гледам някаква разпръсната светкавица над морето, ей там. Само пресвятква, без да гърми.

Вече четвърт час я гледам.

--------------
Публ. в сборника разкази “Пого 2”
(Райна Маркова, “Пого 2. 11 години по-късно”, Бургас, 2011 г.)
--------------