Изповед

Изповед

След бурята
вълните ме изхвърлиха на бряг,
безлюден и изпълнен с неизвестност.
Морето ме пожали,
но ме осъди на изгнание.
О, ако на мястото ми беше друг,
той би изригнал хиляди проклятия,
той би напсувал цялата вселена,
той би разтворил своите обятия,
за да прегърне сетен път водата
и да не гледа повече пустинята,
която му предлагаше надежди.
Но аз благодарих.
Аз даже се прекръстих,
макар че и до днес не вярвам в бога.
Тъй много се зарадвах, че съм жив!
Течеше времето
и ден след ден
в сърцето ми изгаряха съмнения,
в сърцето ми се раждаха надежди,
копнежите изтласкаха тревогата.
И тази жажда за живот,
с която съм закърмен от детинство –
единствената моя скъпоценност,
с която никога не ще се разделя,
отново надделя и ме накара
ръцете си във мачти да превърна,
сърцето си в мотор,
душата си в платна,
за да направя мъничката лодка,
която да ме върне пак при хората.
Просторите са моите свидетели!
Те знаят как кървяха мойте нокти.
Как никнеха от ден на ден мазолите
като брадавици в моряшките ми длани,
как с рани се покриваха гърдите ми,
как бръчките плетяха по лицето ми
въжета за спасителната лодка.

Просторите са моите свидетели!

Аз свърших.
Лодката ми е готова.
Отново тръгвам своя бряг да търся,
приятели, с които ме делят
стотици мили време и желания.
Аз тръгвам
и компас ми е надеждата.
Но ако в пътя пък ме стигне буря
и лодката ми на трески превърне,
приятели,
от вас аз малко искам.
Сберете само нейните отломки
и на брега стъкнете огън.
От този огън всеки ще се стопли.