Книги проза от бургаски автори за Годишния преглед ’2010

Уважаеми дами и господа,

Връщам се сега – преди да разгърна годишния си литературен преглед на б у р г а с к а т а п р о з а за 2010 г. – към първите си обзорни доклади за създаваната в Бургас и региона литература от началото на 80-те години на миналия век. Искам да видя от какво се оттласкваме. Искам да прочета какво съм писал за бургаската проза тогава. Ето как съм определил обхвата на този преглед в “Литературен Бургас, 80”: “Моята задача е сравнително лесна: аз не пиша сега преглед на общонационалната литературна продукция за една година, не съм длъжен да търся българските книги-събития, да “очертавам” тенденции или да правя спектрален анализ на новите разцветки от “сивия поток”. Пред мен са шест книги на автори от един-единствен град – макар и горд със собствен облик в литературния живот, със свои мерки за литература.” (Алманах “Море”, 1981 г., кн. 2, с. 273). Казвам това, след като съм посочил чествуването на стогодишнината от рождението на Петко Росен като едно от централните събития на литературния живот на Бургас за 1980 г. и след като съм припомнил за неговите знаменити годишни литературни с у р в а к а н и я, които се чакат с трепет от цяла л и т е р а т у р н а Б ъ л г а р и я. А сега подчертавам: тогавашният литературен преглед обхваща шест книжки, всичките са стихосбирки – две от тях за деца, на Илия Буржев и Янаки Петров, а останалите четири са сбирките на Николай Искъров (втората му книга), на Иван Апостолов (дебютната), също дебютната “Остров” на Паруш Парушев и трагическият и светъл дебют “Аз и морето” на Петя Дубарова. Виждате, че макар продукцията да е скромна като обем, имал съм щастливата участ да свидетелствувам за значими творчески прояви. Но прозата просто отсъствува – като изключим литературноисторическото позоваване на творчеството на Петко Росен.

Следващият ми литературен преглед “Литературен Бургас 1981-1983” вече обхваща три години. И тук темата за прозата е въведена чрез едно литературноисторическо встъпление – по повод на юбилеи и книги на Иван Карановски, Минко Неволин, Котстантин Петканов и отново Петко Росен, във връзка с необходимостта да се усвои и в съвременната бургаска литература героическата странджанска романтика от Илинденско-Преображенския период на националноосвободителните ни борби (и тук като позитивен пример е посочена цялостната дейност на новия голям народовед Горо Горов). А по-конкретно за съвременната проза се моя текст се казва: “Раждат ли се и сега белетристи в Бургас и Бургаско? Сигурно. Но поне през тези три години живеещ в Бургас автор не е издавал книга с фикционален сюжет (...). Младият белетрист Иван Благоев е подготвил вероятно новия си сборник. Редица публикации в “Море” налагат и някои нови имена, но нека изчакаме по-цялостни изяви. Така остава да потърсим творбите на тези автори, които са родом оттука и макар и мигрирали в посока София, са свързани емоционално с региона, оттам идват и много теми в творчеството им. Ще кажа по няколко думи за пет такива книги (алм. “Море”, 1984 г., кн. 1-2, с. 302). И следват кратки характеристики на книги на Димитър Богов, Паруш Парушев, Любен Петков Никола Инджов, както и на новела на Руси Русев.

Припомням тези мои думи от почти тридесет години, за да покажа как мощно се е развил литературният живот на Бургас и региона по отношение на белетристичното творчество. Днес нашите годишни литературни прегледи са институционализирани – в най-добрия смисъл на тази дума. Те се провеждат в тържествена обстановка, предшествуват връчването на най-важните литературни награди. Но нещо повече: днес един литературовед не е в състояние да обхване в един доклад цялата литературна продукция, прозата е разделена от поезията. Бургас вече не е предимно град на поети. За тези три десетилетия тук се представиха и утвърдиха множество успешни прозаици, бяха издадени стотици романи, повести, сборници с разкази и новели; бяха експериментирани къде по-малко, къде по-успешно редица жанрови форми – до модните хоръри и фентъзи. Може би е време и това литературно развитие, за последните двадесет години, например, да бъде осмислено на един по-широк литературен форум. Защото годишните литературни прегледи, правени от различни колеги, имащи различни цели, все пак накъсват процеса, не дават възможност последователно да се проследят развойни жанрови тенденции и регионални тематични линии, да се оформят по-цялостно представите за индивидуалните творчески осъществявания на най-силните автори.

Разбира се, когато днес говорим на един годишен литературен преглед за десетки и десетки прозаични книги, трябва да помним, че някак естествено ние разширихме границите на самото разбиране за п р о з а т а. Сега ние не анализираме само творбите на тясно разбираната белетристика, а ги четем заедно с книгите документалистика, заедно с народоведските повествования, със селищните истории и други регионални изследвания, с очерците за стила на живот в града, с личните мемоарни свидетелства и с още много образци на други жанрови разновидности. Днес ние не слагаме такава рязка граница между фикционалната проза и литературата на факта. И това е, както знаем, световна тенденция в литературата. Но, както много пъти сме изтъквали, за културата на Бургас и региона, в това отношение тук имаме още едно силно основание да го правим: много силната традиция на народоведската книжнина, на художествено-документалния очерк от края на ХIХ – началото на ХХ век, включително и свързаната с легендарното минало на Странджа и на древните крайморски селища. Възкресяването на тези творби и на имената на техните автори даде силен тласък и за създаването на нови документални книги; с тази легендарна проблематика, вече осмислена в духа на едно модерно, вторично митологизиране, бяха наситени и множество вече чисто белетристични романи и разкази (като много често оставаме при прочита им с едно усещане за осъществен плодотворен синтез на фикционално и документално, за солидната документална подоснова).

Коректността изисква да се каже, че книги в различните области на документалното, както и на историографията или на друг тип регионални проучвания (от археология до география или от етнография и фолклор до описанието на институция или гражданска организация) са излизали естествено и през предишните десетилетия. Но те някак не са били четени заедно с литературата, не са били съотнасяни към нея. Докато сега правим това съвсем естествено. И мисля, че това придава особена стабилност на бургаската белетристика, а заразява по добър начин с художественост бургаската документалистика.

И така, уважаеми дами и господа, предстои ни да се вгледаме заедно в близо тридесет прозаични книги, издадени през 2010 г., носещи в издателското си каре тази цифра (притеснявам се, че някои отпечатани в последния месец на предишната година книги, някак неизменно остават извън полезрението на литературоведите, автори на прегледите). Официално изпратените ми от организаторите, от нашите любезни домакини книги всъщност са 24. Към тях присъединявам три колективни издания, както и три-четири лично получени книги. Този път в цялата прозаическа продукция наблюдаваме почти равновесие между документално и фикционално.

Иска ми се моят доклад да получи старт, да се оттласне от художествените традиции на града и региона. Ето защо първият раздел от същинската част на моя годишен преглед за 2010 г. е посветен на:

1. Книги за бургаската култура, за художествения живот на Бургас и региона

Това са шест разнородни книги, като четири от тях са особено стойностни. Всички те са посветени на общностни, на колективни феномени.

Ще започна с монументалното изследване “Архитектурата на Бургас. 1878-1940” на арх. Атанас Сиркаров. Преди много години, в един неочакван конфиденциален разговор, моят директор в издателство “Български писател” Симеон Султанов ми беше доверил, че има една любовница. И това е живописта, защото литературата била негова съпруга.

Е, ако присвоя сега тази образност, може би моя любовница е градът, градската среда като колективен артефакт, заниманието с градските стилове на живот. Десетилетия вече изпитвам нещо, което наричам за себе си с т р а с т   п о   г р а д о в е т е. И един от значимите обекти на тази моя страст е, разбира се, Бургас. И ето сега, благодарение на книгата-албум на арх. Сиркаров, аз мога не само да удовлетворя вторично тази моя страст, но и някак да я рационализирам.

Изследването представя цялостно Бургас от капиталистическия му период, съдържа стотици снимки на запазени и неоцелели сгради и архитектурни ансамбли, запознава ни с различни стратегии, планове и стъпки на благоустрояването на града, показва ни как града добива облика си на динамично и красиво обиталище край морето, как пристанището фокусира всичко, как търговията налага своя ритъм, но и как волята за представителност и за култура на бита дава своите приноси. Въведени сме във всичко това с един отличен синтетичен очерк за предисторията и доосвобожденската история на града. Сградите и гледките на града, които толкова много са ме прехласвали през годините, тук са ми обяснени, представени поотделно и в ансамбли, показано ми е какво “социалистическият период” е затрил, но и какво е прибавил, какви са дефицитите и какви отворените и заселени нови пространства. Всичко това е дадено с любов, но и без излишен сантиментализъм. Но основното е, че цялата тази многообразна градска проблематика е някак навсякъде е хуманизирана и историзирана: портретът на всяка сграда (а са представени стотици прекрасни къщи, стопански и обществени сгради) е не само един архитектурен анализ и представяне на фасади и вътрешно разпределение, но и един малък разказ за собственици, за дали своя принос за битието на града семейства и отделни видни личности: Бракалови, Жечкови, Стоянови, Русалиеви, Райкови, Джелебови и толкова още други; за амбициите им да бъдат стопани на живота си. Сега, след съобщаването на имената на всички собственици и инвеститори на представителните сграда, виждаме още един път колко пъстър е етническия облик на града, но и колко последователно е било осъществено неговото естествено цялостно побългаряване през десетилетията след Освобождението. Сега, след издаването на книгата на арх. Сиркаров, още по-убедително ни звучат знаменитите думи на Петко Росен от очерка му “Министър Ст. Стефанов в Бургас”: “Но той може да се гордее и със своето американски енергично население. (...) Трябва да се спрете и погледнете как всичко се движи с една трескава бързина, за да усетите, че вие сте в град, населен от по-друга раса.”

Голямата книга е издание на издателство “Балтика”, които очевидно са положили усилия за оформлението й. Но не всички снимки са репродуцирани контрастно, не всичко като изпълнение на книжното тяло е на нивото на текста.

“Архитектурата на Бургас” – книгата, която задължително трябваше да се появи.

Румяна Емануилиду ни е представила две изключително важни книги, които завършват (засега), голямата й поредица от книги за най-силното време на Бургаския театър, за годините на “славната четворка” от режисьори, работили в театъра, за периода 1957-1961 г. Досега бяха издадени сборниците ЛИЦА (в тях има редица текстове, тематично свързани с тази проблематика) и силните монографии за композитора Кирил Дончев и актьорите Петър Слабаков, Димитрина Савова, Цветана Гълъбова – членове на този мощен екип. Сега в тази поредица се прибавят нови две монографии – “Юлиада”, за голямата режисьорка Юлия Огнянова и обобщителната “Театърът”. Трябва категорично да се каже, че ако в редица от предишните книги все пак доминираше журналиста – с анкети и интервюта, с репортажни текстове, с колажи от архивни материали, то с тези две нови книги Румяна Емануилиду вече се изявява като зрял и намерил съкровените си теми изследовател, като отличен историк на културата. Опитът на журналиста е придал лекота и картинност на изложението, но дългогодишната работа в архивите и директното общуване с десетки и десетки театрални творци, както и съпричастността към творческото битие на този продължаващ да се развива организъм – Бургаския театър, са били за Румяна Емануилиду нейната голяма школа и нейната форма на професионализация именно като културисторик.

За Румяна Емануилиду темата за тези четири години от живота на театъра, за прекрасното и уникално въобще в българската нова култура съдружие на четиримата режисьори Леон Даниел, Методи Андонов, Юлия Огнянова и Вили Цанков, на десетки артисти, композитори, художници, драматурзи и други творци и сътрудници, се е превърнала с годините в тема-съдба. Тя не иска и сякаш не може да я напусне. И ето сега, с тези две нови книги сякаш слага поантата на този епос. Авторката се връща отново и отново към месеците на разгрома на театъра, на грубото разгонване на големите театрали и на техния екип и превръща този акт на насилие (започнал едва ли не съвсем невинно, с едно обсъждане) в символ на съдбата на Артиста (с главна буква) в онова общество, което се представяше като най-хуманното и най-загрижено за творческата личност. Румяна Емануилиду ни показва абсолютно убедително: разгромът е трагическа преживелица не само за всички засегнати творци, но и се превръща и остава в десетилетията до днес в една огромна травма за Бургас, за неговите интелигенти и просто за обикновените зрители. Травматичният спомен не е покрит с пепелта на забравата (както гласи клишето). Няма прошка за извършеното насилие от овластените представители на комунистическата система и от техните слуги. Не може да бъде простено разпиляването на така мощно концентрирана човешка енергия, за прекъсването на най-светли пориви.

За да композира сложно своите две нови книги, Румяна Емануилиду отново е извършила огромна работа. За да направи “Юлияда” (390 стр. основен текст плюс приложението с дипляните за всяка конкретна постановка и с публикуваните режисьорски текстове и тетрадки) тя е обиколила – наред с всичко друго – половин България по дирите на тази толкова ексцентрична голяма личност. И, разбира се, отново срещите са десетки и десетки – със съмишленици от младежките години, с ученици и възпитаници, с приятели и близки. Трагическият младежки антифашистки опит на Юлия Огнянова, бруталните физически издевателства над младото момиче, стават и в книгата “Юлияда” основата за непрекъснатата актуалност на обвинението към всички тези, които по-сетне се опитват да сложат идеологически хомот на този свободен човек. А “Театърът” наистина звучи като мощно финално обобщение на цялата тази незабравима и незабравена колективна история.

И двете книги са издание на Издателска къща “Знаци”- Бургас. И двете са направени и издателски, и чисто полиграфически с голямо старание, с въображение и стремеж за пълнота и на визуалното представяне. Книгите наистина се достойни за своите вдъхновители – големите театрали. В тях е въплътена и емоцията, която те дадоха през годините на своя Бургас.

Две други значително по-малки като обем книги ни представят не толкова значими, но също заслужаващи нашето общо внимание феномени от културния живот на Бургас. “Школа за родолюбие” на Иван Петков ни разказва близо тринадесет годишната история на хора “Един завет” към Военния клуб на Бургас. Тя е разказана от диригента на хора и е свидетелство за ентусиазма на обединилите са около идеите на Съюза на възпитаниците на военните на Негово величество училища, школата за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство.

“Артисти с пагони” на Георги Мавродиев е “кратка илюстрована история на художествената самодейност в Окръжно управление на МВР – Бургас”. Тя е доста по-фрагментарна, но и по-подробно илюстрирана.

И последната книга от този раздел: “Бургаският Парнас. Литературна антология на ХХ век”, Част първа (1900-1930). Съставител и редактор Борис Бухчев.

Отново разгръщам старите си бургаски литературни прегледи. В доклада “Литературен Бургас 1981-1983”, печатан в кн. 1-2 на алманаха “Море” за 1984 г., правя на стр. 290 следното предложение: “Не може ли да се помисли за една поетическа антология “Литературен Бургас”, която да обхваща творби от последните 25-30 години и да представя всички поети, излезли от и останали в Бургас? Една такава антология ще защити правото на града да носи прозвището си.” Имал съм предвид, естествено, неофициалния титул Град на поетите, който Бургас се стремеше да притежава в съперничество със Стара Загора.

Не знам дали Борис Бухчев си спомня това мое предложение, но ето че сега то се осъществява и то дори в още по-голям мащаб. Първият том на голямото начинание на съставителя започва с Иван Вазов и завършва с Мария Дубарова и Васил Ст. Василев; включени са текстове на 51 автори, не само родени в Бургас и региона, но и такива, които са живели тук или дори само пребивавали (като самият Вазов, например). Така в първия том на антологията естествено намират място не само Петко Росен, Минко Неволин, Иван Карановски, Вен. Тин., Константин Петканов, Владимир Василев, Костас Варналис, Борис Априлов и Дико Фучеджиев, но и Пейо Яворов, Славчо Красински и Славчо Чернишев, но и дори и Кирил Христов, Антон Страшимиров, Димитър Димов и Иван Радоев. Съставянето на тази антология (очакваме с още по-голямо нетърпение и втория том) е едно отлично начинание. Писателят Борис Бухчев трябва да бъде поздравен за своето усърдие., макар че не винаги, според мен, избраните откъси (от романите на Димов и Антон Дончев, например), както и отделни къси произведения, съответствуват на тематичния характер на антологията. Убеден съм, че и при Антон Страшимиров, много по-добре би било да се публикуват тук откъси от сравнително ранния му пътеписен очерк за крайморските селища, включително Бургас, Поморие, Несебър и Созопол, отколкото дадения откъс от романа “Хоро”. Една подобна регионална антология ще бъде по-силна и когато тематиката и специфично-регионална. Трябва да бъде приветствувана и идеята на съставителя да направи и приложи и една литературна карта на Бургаска област, която дава наглед на тези писателски присъствия. Книгата е добре издадена от “Либра Скорп”.

2. Народоведски книги, регионални изследвания, селищни монографии

В този раздел ще изразя мнението си за шест книги. Ще вървя от по-личностното към общностното.

“Човекът от Странджа. Спомени за моя баща” на Сава Гочков всъщност надхвърля дадената с подзаглавието тематична рамка. Това е и кратка история на Гочковия род от село Моряне, дори всъщност на хората от цялото странджанско село, преживяло през 1913-91914 страшни дни. Голямата част от малката книжка заемат фотосите, а има дори и едно стихотворение от представителка на рода.

Изключителен принос за регионалната история е книгата на известния археолог и историк проф. Иван Карайотов за Йови Воденичаров – един “възрожденец, държавник и общественик в следосвобожденска България, Айтос и Бургас”, според авторовото определение. Книгата започва с един увод “Първенците на Бургас”. Спомням си какви неприятности имах преди години, когато бях посочил мой предговор за издание на изд. “Български писател” тъста на Петко росен като една от видните фигури на Бургас в началото на века. Казано ми бе, че не тези богати хора са видните (от стоящи на видело, живеещи на видно място, на кюшето на Главната, заемащи видни позиции в живота на обществото и в стопанските и културните дейности), бедните, прогресивните, революционерите. Така че с пълно основание Иван Карайотов пише в своя увод: “Така наречената “социалистическа историография” почти не се занимаваше със “строителите на нова България”. Първото издание на едноименната книга на Симеон Радев (тя е всъщност за “съвременна” България – бел.моя, М.Н.), в която се споменава и Воденичаров, през първите две десетилетия след Втората световна война събираше прах на лавиците на библиотеките чак до средата на 60-те години на ХХ век. Историческите изследвания лепнаха маркс-ленинската квалификация “първоначално натрупване на капитала” върху десетилетията на най-бурно развитие на Третото българско царство”.

Книгата на Иван Карайотов за Йови Воденичаров проследява биографията му от родното село Дервент (дн. Змейово), годините на учение в Одеса, възрожденските проявления в Сливен и Айтос, утвърждаването му като румелийски държавник – депутат и член на постоянния съвет на Областното събрание, заселването в Бургас, работата му като юрист – включително като председател на отделение в съда, депутатствуването в Осмо и Дванадесето Народно събрание, превръщането му в една от наистина най-видните граждански фигури на Бургас – общински съветник и кмет, адвокат, земевладелец и банкер. Богато документирана в архивни материали и фотоси, книгата се превръща и в една стопанска и политическа история на Бургас за първите десетилетия на двадесети век. Изключително богати са приложенията – бележки (около петдесет печатни страници), библиография и опис на архивни материали, индекси на имена. Монографията наистина е образец как се прави подобно изследване за стопански и политически деец. В заключението си Карайотов пише за тъста на Петко Росен: “Многостранната политическа и обществена дейност на Йови Воденичаров трудно се поддава на обобщение. Нейното богатство произтича от вопиющата необходимост в младата българска държава от интелигентни и можещи, високообразовани за времето си личности. Можем с основание да кажем, че в самия процес на възникването и укрепването на българската държавност управленските и правните умения на Воденичаров синхронно се усъвършенствуват. Това води до утвърждаването на неговия авторитет не само в локален, но и в общодържавен аспект.” Карайотов проследява във финала на книгата и битието на родствениците на Йови Воденичаров, издателската им дейност след 1990 г. в името на утвърждаването на родовата памет, кръстосването на рода им с Везенковия род. С тази толкова ценна книга родът Воденичарови и неговият родоначалник стават още по-видни, отвсякъде.

Бургаска проблематика намираме и в една издадена от “Захарий Стоянов” и от “Бялото братство” през 2010 година голяма книга: “Епистоларни диалози”, Част първа. 1898-1900, на Петър Дънов и Пеню Киров”. В предговора си прекрасният варненски поет и голям лекар-кардиолог Димитър Калев пише: “Епистоларният диалог в тази книга започва през 1898 г. и свързва географски два български града по Черноморието – Варна и Бургас, със специфичния им следосвобожденски ориентализъм и етносна нехомогенност.” Основният епистоларен събеседник на бъдещия Учител, на създателя на Бялото братство Петър Дънов е живеещият в Бургас самороден духовен мислител Пеню Киров, обкръжен от още няколко ярки, оригинални личност, отчуждени от каноническата църковна религиозност. Така книгата, в която няколко десетки писма са изпратени от Бургас, свидетелствува за високата духовност, за религиозно-духовните търсения на младите жители на крайморския град, познати ни и от също така неортодоксалните увлечения по сриритуалното на Вен Тин. от няколко години по-късно.

Насочваме се вече към пряката народоведска проблематика...

Книгата на д-р Георги Янков “Ромски огън” е посветена на циганите, на тяхното заселване и на тяхното битие в днешния град Средец, за родовете там и за артистическите заложби на циганите-иерлии, най-често християни. Д-р Янков, автор на близо двадесет книги, насища повествованието си с множество разнородни факти, със стотици имена – дадени са и списъци на родовете; има естествено и много фотоси. Разказът се ромите в Средец се разгръща в широкия контекст на сведенията за циганите по света, за легендите и истините за тяхното разселване. А самият “ромски огън” е както цигански танц, така и танцов състав, като в книгата намира място и дори интервю на писателя Атанас Радойнов с неговата ръководителка. Сложно направена книга, която не разчита за прочита на фанатично изповядваната политическа коректност и затова свободно борави и с названието “цигани”.

Селищната история, написана от Диана Радойнова и Атанас Радойнов всъщност има двоен обект на описанието – това е колкото село Росеново (бившо Гергебунар), толкова и Петко Росен, най-видният му обитател. Всъщност това е означено още със заглавието – селището и писателят са неразделни. Всъщност досега и почти всичко, което знаехме за Гергебунар беше от очерците на Петко Росен.

На една от последните страници в книгата авторите изповядват: “Когато писахме тая книга, прочетохме повече от 20 краеведски истории за села от Странджанския край, всяко със своя участ и непомръкнала светлина. Браво на авторите им! Чрез книгите им техните села живеят, както казва приказно К. Константинов “като Пепеляшки, които очакват да дойде царският син да ги открие”. Ще бъде ли тъй и с нашата книга?”

Можем да ги успокоим: книгата им безспорно е една от най-оригиналните и цялостно обхващащи битието на това човешко обиталище селищни монографии от региона за последно време. При това, идеята да се сдвои повествованието, да се разказва паралелно за селото и за Петко Росен се оказва много плодотворна. Авторът на “През гори зелени” води авторите от легендарното минало в Ковчас, през преселението, през Илинденската епопея към новите времена. Всестранността на свидетелствата на Петко Росен го правят отличен водач. И в още едно отношение той е добрия пример: Атанас Радойнов не сдържа при създаването и на тази книга писателското си въображение, умението да гради образи, да насища повествованието със символи. А инак и тази селищно монография има своите задължителни части, макар и не така строго обособени: легендите за заселването, преданията за далечно минало; етнография и фолклор; стопанска активност; родови хроники; проекцията на големите политически събития върху живота в селото. Но някак благодарение на двойното писателско присъствие това село, макар и днес почти замряло, заслушано само в миналото си, има по-високо самосъзнание в сравнение с повечето странджански села. Все пак реставрирането на църквата (”Щом Росеново си има вече църква, ще оцелее” – казва спонсорът), дарителските жестове на Атанас Зайков, включително и за издаването на самата книга, отварят шансове са селото.

Изданието на книгата за Росеново и Петко Росен е осъществено от “Либра Скорп”.

Моето голямо пристрастие и моята голяма травма от народоведските книги е големият сборник на Иван Бубалов “Пътуващият град”. Веднага ще кажа защо травма: защото тази книга безспорно заслужаваше да бъде отличена, наградена, ако беше съставена и редактирана по един по-добър начин, ако не беше добавен почти целия трети дял на книгата – с повечето интервюта, пристрастия, етюди с твърде разнородни теми, ако книгата бе наистина намерила своя център с чудесно формулираната тема за п ъ т у в а щ и я г р а д, ако при една внимателна редакция бяха избегнати някои повторения, ако в съответствие с висотата на замисъла да се покаже мястото на Бургас и крайбрежието в стари, непознати дори карти и да бъдат илюстрирани множеството разкази за старини и люде от миналото с наистина добре отпечатани фотоси.

А инак Иван Бубалов е събрал в своите най-често кратки текстове огромно богатство от историографски и народоведски сюжети, изразил е множество неочаквани хипотези, които много често вървят срещу досегашни утвърдени гледища – за наименованието на Бургас през вековете, за археологическите находища в залива, за тайните на магическа Странджа. В препоръката си за книгата проф. Божидар Димитров пише, че “някои от тезите му вероятно ще бъдат подложени и по-нататък на научна критика”, на същевременно настойчиво препоръчва те да добият гласност. Наистина е удивителна огромната издирваческа работа, извършена от Иван Бубалов през десетилетията, невероятна е дарбата му за историографски прозрения. Плодовете на всичко това обаче се нуждаят при едно следващо издание на книгата от по-прецизно систематизиране, от туширане тук-там на малко наивен местен патриотизъм, от прекомерното акцентиране на върху някакви не чак толкова важни подробности от историята (напр. в полемиките с Димитър Богов или в оспорването на твърдения на Горо Горов).

А инак за всеки, обичащ Бургас и околностите, желаещ да мисли това пространство и в историчесите дълбочини, “Пътуващият град” на Иван Бубалов е една задължителна книга. Благодарим ти, Иване!

3. Книги за политическата история на региона, очерци от/за стопанския живот, за административно управление

Обемната книга “Величава епопея на народната борба. Летописни страници от историята на България и Средецкия край (1923-1989)”, съставител Петко Русев, е голямо предизвикателство към всички нас, които вярваме, че крахът на комунистическата система наистина е безвъзвратен, че утопията е мъртва, че вършените насилия над българското гражданство – не говоря дори за екстремните събития, за унищожаването на хиляди хора през мътните дни непосредствено след 9-ти септември, за лагерите и убийствата по границите, а за ежедневното политическо опекунство, за ежедневното потискане на свободния изказ и на жестовете на свобода, за представата на властниците, че имат право непрестанно да ни наставляват и поучават – за всичко, във всеки един момент, включително и по отношение на частното ни битие – са едно отречено от всички ни минало. Но ето че още в първите редове на тази книга четем:

“След 1990 година много съвременни политици, ръководители на новосъздадени политически организации, различни оратори, историци, журналисти започнаха да говорят и пишат невярно, погрешно и оскърбително за българския народ, да фалшифицират нашето историческо минало. Те започнаха да отправят нападки и клевети, да обиждат и хулят участниците н антифашистката съпротива, довела до победата на Девети септември преди 65 години – една изстрадана народна победа.

Нещо повече, някои дори твърдят, че в България не е имало фашизъм, че партизаните и ятаците били терористи, бандити, разбойници и шумкари.”

И т.н., и т.н. Разбира се, всеки е свободен да мисли и да пише каквото си иска. И все пак удивително е да искаш пълна реставрация на безвъзвратно отминалото минало – сякаш нищо не се е случило в света, сякаш самият Съветски съюз е все още могъщ и нерушим и просто само кой зае как и отде в България са се намерили отнякъде въпросните хулители да омаскарят всичко. Някак дори и защитата на комунистическата идея изисква днес друг тип аргументация, поне “признаване на грешките”, а не просто възпроизвеждане на бойки стихотворения, на очевидно фалшифицирани спомени, на неосноваващи се на никакви реални факти статистики, които гражданството ненапразно назоваваше “стъкмистики”. Книга-куриоз е за мен тази “величава епопея”!

Записки на следователя, Бележник на следователя или Следователят разказва е един популярен жанр от соцвремената (а може би и отпреди това). Някои от тези книги имаха наистина шумен читателски успех, най-вече заради обещанието за автентичност, за възможността да се открехнат задкулисията на живота ни, а и заради самата евентуална криминална интрига, която тук обикновено е някак демаскирана още отначало. Георги Мавродиев, авторът на “Редове от бележника на следователя” очевидно е един опитен автор, издал е множество книги, повечето с хумористично съдържание, но същевременно е работил продължително време именно като следовател. Книгата му се чете леко, криминалните казуси са убедителни, но при целия прочит имане едно колебание относно автентичността – докъде се разпростира документалистът-професионалист и откъде почва да работи писателят. Тази книга спокойно може да има място и при чистата белетристика – а не както е тука, в раздела за свидетелствата за работата на структурите на властта, на администрацията, на охранителните органи.

4. Книги из областта на литературната критика и на литературната история, по изкуствознание

Бургас вече има своите утвърдени литературоведи, които ни поднесоха силни изследвания през изминалите две последни десетилетия – Калина Лукова, Георги Райков, Добрина Топалова, София Ангелова и още редица други. Тазгодишна продукция в тази тематична област почти отсъствува. (Току-що излязлата книга на Добрина Топалова за белетристиката на Керана Ангелова не се представя за този преглед и ще трябва да се чете за следващия преглед от 2011 г.; ще имаме възможност да говорим за тази книга на нейното представяне.)

Единствената предоставена книга е методическото изследване за възможностите творбите на великия датски майстор да се четат колективно в детските градини: “Андерсеновите приказки и техният естетически потенциал в предучилищна възраст” на известната изследователка на скандинавската литературна приказка доц. Маргарита Терзиева. Като встъпления към книгата са дадени синтетични очерци за мястото на приказките на Андерсен в скандинавската култура и за възприемането на Андерсен в България. Трудно ми е да преценя стойността на самата методическа част – по-големият дял от книгата, но приемам на доверие неговата утилитарна същност, авторката защитава своята компетентност със всяка своя страница.

Тук можем да добавим и един голям сборник на големия покоен изкуствовед Димитър Аврамов “Етюди върху модернизма”, събрал множество негови студии върху западноевропейските течения на модернизма – импресионизъм и нео/постимпресионизъм, експресионизъм, кубизъм, фовизъм, кубизъм, абстракционизъм. Всички тези разнородни текстове са останали несъбирани досега, публикувани са в специализирани и днес, представени накуп от издателството “Фън тези”, със спомоществователството на Национален дарителски фонд “13 века България”, са истинско откровение за многобройните почитатели на автора.

Основание да привлечем тук тази книга е не само това, че родната къща на Димитър Аврамов се намира недалеч от нашата зала, а и това, че той остава духовно свързан с Бургас и региона през целия си живот. Едно доказателство е прекрасният очерк за български маринисти, поместен от Борис Бухчев в неговата антология “Бургаският Парнас”. Този очерк започва така: “Родил съм се и съм отраснал на брега на морето и зная, че е невъзможно да го изтръгнеш от себе си, дори когато по силата на житейските обстоятелства си бил принуден да се отделиш продължително от него, където и да си, то те тегли неотразимо, зове те с безброй гласове и с нищо не могат да се сравнят миговете, когато – уморен пилигрим – отново се изправиш тръпнещ пред него – пред тази изначална и безкрайна, непокорна и тъмна стихия, която те кара да се чувстваш блажено нищожен, но и с която някакво неосъзнато пантеистично влечение те слива и извисява... Както всичко в природата, така и морето разкрива частица от съкровените си тайни само на оня, който го обича и общува продължително се него. На времето Александър Мутафов бе разбрал тази истина и си бе построил ателие в Созопол на самия бряг, където прекарваше по-голяма част от годината, бродейки из едни и същи места и наблюдавайки без насита вечно променливите състояния на водните простори...”.

Ето заради тази емоционална свързаност, убеден съм, тук, в Бургас, и новият голям сборник на Димитър Аврамов ще се чете внимателно.

5. Публицистика

Може би най-големият отсъствуващ през тази бургаска литературна година е публицистиката – поне що се отнася до събрана в книги публицистика. Точно това отсъствие ме кара да се вгледам с още по-голямо внимание в сборника на Боян Чимов “С перо от пламък”, с подзаглавие “Избрана публицистика”. Годините 2009-2010 се оказват много силно време за писателя и учител от Поморие Боян Чимов. През миналата година той издаде две книги – автобиографичната “Път във времето” (Издателство “Божич”) – едно много силно свидетелство за способността в едно свещеническо семейство да се запази вярата в Бога и в духовността при всички абсурди на “социалистическата” действителност и представителната стихосбирка “Пясъчен часовник” (изд. “Захарий Стоянов”). В автобиографичната книга ще намерим множество остри, полемични пасажи с политически характер. Например за работата на автора като ръководител на културата за Поморие и Несебър през 70-те години на миналия век: “Културният живот през онези години се свеждаше до местни градски мероприятия и важни дати от календара на БКП. Почти всички тържества бяха идеологизирани и подчинени на комунистическите идеологеми. Градските панаири и селските събори бяха забранени, защото те се свързваха с имената на велики светци. Църквата и вярата в Бога събираха близки и далечни роднини, а това ги правеше по-свободни и ги “отклоняваше” от общия устрем за изграждането на комунизма... За сметка на това се организираха фестивали, прегледи на хоровото, танцовото и други изкуства. Бягаше се целенасочено от естествената радост и веселие и се насаждаха всякакъв род заместители под егидата на Партията. Най-стойностното нещо, с което са занимавах и носеше белезите на духовността, бяха “Яворовите дни” в Поморие. Изпитвах истинска радост и удовлетворение при организирането на тези празници. Впоследствие те придобиха общонационално измерение.” Събраната в новата книга “С перо от пламък” (издание на “Черноморски фар”) публицистика е някак “мека”, Боян Чимов не е включил тук свои полемични политически и общосоциални текстове от ранните години на новата ни демокрация. И това говори ако не за отдръпване или разочарование от тази зона на обществена изява, то за стремежа на един хуманитарий да се върне в своите собствени полета на културата. Трите дяла на сборника са и тематично центрирани: “При извора” представя позициите на автора за днешната мисия на училището и учителя; в “Дух и светлина” доминира християнската проблематика; в “Памет” на фокус е винаги голямата за Поморие тема Яворов. В четвъртия дял са събрани текстове на други литератори за поезията на Боян Чимов (включително и отзиви на тукашни автори като Венда Райкова, Борис Бухчев, Иван Ванков, а и на Паруш Парушев).

Може би все пак тук, при публицистиката – поради липса на раздел с научнопопулярна литература, а може би и при белетристиката, е мястото на една пределно любопитна, извънредно полезна, но и твърде загадъчна в своите авторски стратегии – книгата на Денчо Михов “Въведение в маркучологията”.

Това наистина ли е сериозна научна монография из областта на една зараждаща се наука или всички ние сме мистифицирани, че има някакъв проф. Клиинботъм, основал тази наука, а сега Денчо Михов развива тезите му и систематизира и своите възгледи в тази научна област. Какво е всичко това с представянето на основните етапи от историческото развитие на маркучологията: стихийна маркучология, вулгарна маркучология, ¾-цолова маркучология – пародия или някакъв наивитет, гъбаркане или наистина претенции за наукоподобие? Ами от всичко това – сплетено, със струящ обективен хумор на редица страници – въпреки пределната сериозност на тона и на научната поза въобще. За това свидетелстуват и многократните привличания като покрепящи текстове пасажи от знаменитата книга “Гаргантюа и Пантагрюел” на Франсоа Рабле и други велики образци на смеховата култура, която авторът явно отлично познава. Защото става въпрос за наука за изхождането, за отделянето, за освобождаването с остатъците на храната. И всичките тези статегии по мистифициране и пародиране на места се оказват елегантни форми на преодоляването на неудобството да се говори въобще на тази тема.

А инак книгата на управителя на толкова важното за бургаските писатели издателство “Либра Скорп” в основната си част е извънредно мъдра и полезна – включително и със запознанството с източни практики, със съвети за храненето, със стотиците мъдри сентенции, разсипани в повествованието. Но ето, например, на стр. 99-100 така подробно ни се описват препоръчителни практики, че нас някак отново ни напушва неудържим смях. Тази смяна, това заиграване с читателското възприятие, прави четенето на тази наистина полезна книга и неудържимо забавна. И все пак, съществува ли наистина въпросният проф. Клиинботъм? Нарочно не проверих в Гугъл, приятно ми бе да остана в това неведение.

6. Колективните, общи изяви в печатни издания

Естествено, най-добрата възможност да видим силните и слабите страни на литературния живот в един град и в един регион, да усетим неговата динамика, да проследим тематичните съсредоточавания и щастливото пораждане на обща стилова тенденция, е да видим има ли тук някакви форми на колективни изяви, на съвместно представяне, на авторски срещи, а и на евентуални дискусии, вътрешни полемики. Слава Богу, бургаските писатели отново имат своето “Море” в истинския му вид, но липсва спрелия да излиза литературен вестник “Автограф” на Атанас Радойнов. Липсва ми и същностната литературна дискусия – но това е обща слабост на цялостния съвременен български литературен живот. Отделните публикации във всекидневната и седмичната общосоциална преса все пак са насочени към по-широка, непрофесионална публика. Тенденцията литераторите да се делят на печатащи в книги и в списания и алманаси и на “качващи” текстовете си само в блогове и сайтове води до ново гетоизиране на литературната пространство. А и самите полемики в литературни сайтове много често се израждат, за съжаление, в безконтролно ругаене и трупане на мръсотии. Добре би било все пак литературните срещи, дори и яростните полемики, да се случват на светло – включително и в м р е ж а т а.

А желание за литературни срещи, за общностни изяви, очевидно съществува. Има дори глад за това. Всички помним от 2007 година красивия жест на трите бургаски поетеси Керана Ангелова, Калина Тельянова и Роза Боянова, които предоставиха чудесните си стихотворения за общ прочит на македонския художник Тони Чатлески в тройната стихотворна сбирка “Времена”.

И ето сега, през 2010 година този стремеж за общностна изяви е приел формата на едва ли не съборност, на интегрална заедност чрез алманаха “Бургас” – един нов прекрасен жест на общината в подкрепа на литературните творци. Тук белетристиката е наистина съответно, пълноценно представена в сравнение с поезията. Публикувани са разкази на Ами Тола (Ева Иванова), Стоян Георгиев, Георги Йочев, Димка Ташкова, Любен Петков, Милка Фотева, Ваньо Вълчев, Антон Фотев, Атанас Радойнов, Надежда Грозева, Иван Джамбазки, откъси от романи на Николай Фенерски, Манол Манолов (той има и един фрагмент автобиографическа проза), Киро Дженков. И тези текстове дават една пъстра картина на бургаската проза. Отбелязано е, че Алманахът е издание на Община Бургас и на списание “Море” (двама от неговите редактори са в състава на жури-съставителите – трябваше някак да се обясни в една редакционна бележка какъв е бил принципът на това журиране). Да се надяваме, че и догодина ще имаме такъв алманах – вече с по-ясна съставителска концепция, като културата и изкуството – а те са отбелязани на корицата заедно с литературата, няма да се застъпват само от репродукции на графика и на маслени живописни творби.

Но голямото събитие остава пълноценното реализиране на проекта (как можах и за да употребя тази грозна, втръснала ни дума от бюрократичния евроречник) списание “Море”, с две обемни книги през годината. Добре композираният редакционен екип (един белетрист – Георги Ингилизов, един поет – Росен Друмев и един универсален литератор, и поет, и белетрист, и критик, Иван Сухиванов) вече очевидно навлезе в добрия ритъм на своята работа. Удовлетворява ни тяхната амбиция списание “Море” да бъде и място за среща на автори извън региона с бургаските творби – така, както беше и при стария алманах “Море”.

В кн. първа бургаската проза се изчерпва са разказ на Иван Джамбазов и откъс от роман на Киро Дженков. Но тук продължава и публикацията на сценария на големия кинорежисьор Георги Дюлгеров по “Строителите на съвременна България” и по множество други мемоарни текстове за Съединението (добре е, че Бургас е дал на българското кино такива величави фигури, а не само одиозната Мишел Бонев – Драгомира). В броя са поместени обстойните и умни обзори на Светлозар Игов и Владимир Трендафилов за бургаската проза и за бургаската поезия съответно. В обзора на Светлозар Игов ме респектира силният акцент, който известният наш историк, критик и писател слага върху критическата книга на Иван Сухиванов. Добре поддържана е и критическата рубрика – с отзивите на Елица Дубарова за “Морската колония” на Динко Динков и за книгата “Юлиада” (споменават само някои от текстовете с бургаска проблематика).

Значително по-разнообразна е прозата – белетристика и нефикционална – във втората книга. Например с неочаквания силен текст за бурята като тема и повод за създаване на символика в европейската живопис и култура на Митко Новков и изключително забавните фрагменти на големия Любен Петков за Гургура и Светлозар Игов , за чичо Ламар и пак за мяркащия се Игов, за колебанието на съюза на писателите дали да изключи или не Светлозар Игов. Тук е и текста на проф. Казимир Попконстантинов за Откритието на годината от остров “Св. Иван”. И, разбира се, Керана Ангелова оттук ни зариби с откъса си от новия роман “Улицата на пеперудите”. И още, и още. Очакваме следващите книжки на “Море”.

Всъщност, когато говорим за общностното живеене в/чрез литературата благодарение на печатни издания, трябва отново да добавим антологията на Борис Бухчев “Бургаският Парнас” – и особено нейния бъдещ втори том (а може би няма да бъде само един?).

7. Белетристика

Ще ме запита някой, след написването и прочитането на толкова много страници: защо чак сега достигам до белетристиката, не е ли в нея същината на един подобен литературен преглед? И да, и не. Защото книгите от предишните тематични групи, дори и когато са далеч от съвършенството, почти винаги имат нещо полезно в себе си. При чистата фикция, при белетристиката с високи претенции има винаги един голям риск, който всеки писател би трябвало да знае: ако творбата не се получи, ако не си надарен да създаваш светове, ако езикът не омагьосва, възможно е всичко да отиде по дяволите, цялото усилие да се окаже напразно. Впрочем, възможно е и да има читатели, които се задоволяват с проза, където високата претенция не е заявена, летвата не е вдигната предварително и някак взаимното удовлетворение все пак се получава. Но, подчертавам, това не може да се случи, ако амбициите и съответните елементи на самосъзнание на текста нямат съответното покритие.

Няма да скрия кои са моите предпочитани книги в белетристичната продукция на Бургас и региона за 2010 г.: това са, разбира се, романът на Керана Ангелова “Улицата на пеперудите” и след него – сборникът разкази “Пого 2. 11 години по-късно” на Райна Маркова и антироманът “Нощта на богомолката” на Георги Христов.

Но това предпочитание, това естествено за литературата фаворизиране, съвсем не означава и че други белетристични текстове не са предизвикали симпатиите ми – стига да не са заявили по някакъв начин непомерни амбиции.

Интересно е да се наблюдава отвън, от гледната точка на основателно недолюбваната столица, как например в Бургас се формират общности, как около издателства се създават кръгове, как някакви автори търсят и намират тематичните си близости, как започва противопоставянето на останалите.

Така например се случва със и около издателството “Божич”. Видно е, че тук става въпрос на само за литература, а и за някакви по-общи мирогледни позиции и това съвсем не е лошо. Литературното утвърждаване включва всичко това.

Така например, в предговора към книгата на съвсем младата авторка с псевдоним Ами Тола (Ева Иванова) създателят на кръга около “Божич” Стоян Георгиев пише: “Изумително е как едно двадесетгодишно момиче ни представя политическата реалност у нас, пречупена през призмата на удивителния си талант, като ни потапя в един причудлив и незабравим свят, с чудати герои, носещи още по-чудати названия и имена. И как е дръзнало да говори за неща, които пишещите братя се смеят да обсъждат нито така смело, нито така остроумно. Тук не говоря за огромната кохорта от угодливи еднодневки по страниците на литературните списания и алманаси, прикрити под неизменната маска на модерност и неясни абстракции, толкова неясни, че понякога самите те не знаят защо изобщо са ги написали. Е, това е още един замаян абсурд – прехвалените графомани с болезнени претенции, купища награди и ругаещи ги читатели”. Ето ви литературна пределна полемичност – но с неясен, твърде всеобщ прицел. Ето я и пределната амбиция – за явил се свръхталантлив млад автор, ето го и политизирането на самия литературен акт. Но книгата за замаяната планета е многословна, стократните употреби на замаяни и замаяно уморява, изобличението на тукашното и сегашното съвсем не е така убийствен. Ето един примерен пасаж от стр. 29:

“Бизнесът на замаяната планета си е нещо дълбоко ценено. Той движи нашата замаяна икономика. Ако нямаше пробили и банкрутирали рискови играчи, нямаше да има игра. Как тогава, кажете ми, скъпи незамаяни и замаяни, ако няма кой да прави парите и кой да ги краде, нямаше да бъдат измислени джобовете. В нашата замаяна сегашност е пределно ясно, че джобът трябва да бъде запълнен преди стомаха. А как тогава ще напълним стомаха, ако не е напълнен джобът или още по-зле, ако не съществуваше въпросният джоб?” И т.н., и т.н.

Примамливо е да се изявиш в жанровата фирма на нещо като фентъзи, но все пак добре е да имаш и повече опит и повече езикови умения. Иначе ето какво се получава: “Психичните болежки често ходят по замаяници. Почти всеки притежава поне една от тях. Разбира се, зависи от самия замаяник до каква степен в степента ще им позволи да се разстилат в съзнанието му и да променят уж нормалния му ненормален начин на живот.” Или пък следното от 103 стр.: “Веднъж на улицата дочула от случаен разговор на непознати минувачи вместо “... Отивам да изровя голяма хралупа...” чула “Отивам да заровя двата трупа”. / Параноично се притеснила, започнала да звъни на приятелите си и вдигнала цялата околия на крака и бастуни да търсят труповете. Замаяната планета се разтресла от шумотевица и какафония около трупове, убийства и какво ли си не още.”  Цялата серия от езикови неточности и нефункционални стилови противоречия в този кратък пасаж е видна от пръв поглед. Ами Тола ще трябва да почака за своята същностна изява.

Не по-убедителна е и романовата изява на Иван Джамбазов със “Сънищата на живота ни”. В предговора Ваньо Вълчев пише: “Иван Джамбазов е написал роман. “Сънищата на живота ни”. / Книга, над която е работил, личи си, с настървение, задъхано и забързано – да не изпусне на глад за писане и да не допусне успокоение, докато не стигне до края на историята, която се е заел да ни разкаже.” Но стремящият се за изява очевидно не е работил достатъчно, щом ни поднася такъв вътрешен поток на съзнанието на своя персонаж-лекар:

“Влизам в кабинета си с желание за работа. Поглеждам какво предстои. Две планови операции – едната на апендикса /чий – бел.моя, М.Н./, другата на херния. Трябва да проверя пациентите и екипите. Болните от грип не са се увеличили. Може би епидемията затихва, мисля си. Утре някои от излекуваните от грип ще бъдат изписани, но предстои ампутация на долен крайник на петдесет годишен мъж болен от диабет. Това е резултат от ненавременно взетите мерки за лечение на това коварно заболяване. Всъщност след ненавременното или непълното и неправилно лечение на всяко едно заболяване краят може да бъде фатален.”

Ето така си стои този лекар - очевидно енциклопедист и си размишлява по всички възможни общи здравни въпроси. Не съм особен фен на сериала “Д-р Хаус”, жена ми го гледа, ама тези автори дето се канят да пишат подобни романи защо не хвърлят по едно око на някой от многобройните сериали за битието на лекарите и пациентите им?

Преди години харесах романа “Митническа сага” на Стоян Георгиев заради пълнотата на социалното познание за тази специфична и рискова с изкушенията професия. Сега обаче “Тайното послание”, с подзаглавие “Надеждата на един народ” ме стресна още с тези очевидно примамващи формули. И имаше защо, добре изградените като ритъм на повествованието разкази много често бяха пределно заразени от лоша, пристрастна политизация. Но това не пречи на рецензента Киро Дженков да напише в кн. 2 на сп. “Море”: “Затворени може “Паметникът” и “Надеждата на един народ” разказите на Георгиев са образец на съвременна българска митологична и социална литература, потвърждаваща максимата, че писателят трябва да бъде съвестта на обществото.”

Мисля, че някои бургаски литератори си правят лоша услуга един на друг, като употребяват прекалено силни думи за недотам съвършените си текстове. Аз лично очаквам от един мощен публицист като Стоян Георгиев по-малко разпиляност, по-голямо съсредоточаване в съграждането на белетристичната творба.

За Звезделина Праматарова литературата, писането на тези кратки безизкусни и толкова разнообразни като персонажи и житейски ситуации разкази очевидно е една възможност да преодолява физическия си недъг, превърнал я във “веселата инвалидка”, според собствените й думи. Творбите й са някак равни като стилови характеристики, направени в нулевата степен на езика, както казваше един голям френски литературовед. Но от тях струи почти неизменно една особена доброта и всеопрощение. Все пак в сборника “Шарени мъниста от гердана на съдбата” има и жестоки разкази – някак ей тъй, между другото дадени – например “Изневяра”.

Отнасям се със симпатия към усилията на Стойчо Биячев да реди своите романи с добре намерени и последователно, някак на забавен каданс разгърнати сюжети. Вярвам на твърдението на Роза Боянова, че “читателите на Стойчо Биячев (а те не са малко) го познават като сладкодумен разказвач, занимаващ се с философските или социално-битови проблеми на съвременни обикновени хора от малко градче край брега на морето.” Но моля Роза да ми каже как да спра да се препъвам в ето например такива нещо, например за къщата на героя на Христо Водев: отначало тя е “най-голямата и най-богата къща в този край на градчето”, но от друга страна “стояла като бяла чайка, кацнала на висока скала на брега”, което някак не върви – да сравняваш “най-богата къща” с чайка, нещо деликатно и прелитащо все пак; после “къщата обявили за продан и бе останала с капаци на прозорците, катинари на вратите и обрасъл с бурени двор.” – кога е останала без прозорци, преди да бъде обявена за продан или след това.

А ето и още един стилов образец:

“Лодката била забелязана половин час след труса – не било трудно, защото вече било светло, а морето било гладко като тепсия. Движела се бавно по посока на фара, а на борда се виждал само един човек, и то прострян като в безпомощно състояние. Веднага сигнализирали на портовия надзор, изпратили на помощ катер. Той изтеглил лодката на пристана недалеч от фара. Човекът в лодката се оказал шофьорът, който бил в безсъзнание, а от Жечо нямало и помен. / Вергил скоро дошъл на себе си, но бил като в безпаметно състояние и се държал доста неадекватно.” Както виждаме, доста народ се е оказал я в безпомощно, я в неадекватно състояние, я в безсъзнание, я се е държал някак неадекватно; при това хем се е виждал на борда, хем е бил прострян като в безсъзнание. При подобни пасажи не става въпрос толкова за писателско неумение, но и за липса на стилова обработка, на елементарна грижа да езика. А това понякога може да развали цялостното впечатление.

И още една книга, която според мен се е нуждаела е редактиране, съкращаване, структуриране: “Горещ шоколад или горчиво кафе” на Мария Панайотова, където безкрайните объркани истории за мъжко-женски отношения, несвършващите никога разговори за невинаги искрени една към друга приятелки за различни гаджета, не надхвърлят равнището на всъщност един неинтересен бит, опитващ се да се представи като атрактивен, но губещ днес, след толкова подобни романи, какъвто и да е смисъл. А инак авторката показва на места умение да разказва, което би могло да се култивира.

Ето, в една съвсем не писателска книга, в многожанровия сборник на геоложката Иванка Топалова “Тайните на Гея” – той съдържа и стихотворения (тях сигурно е коментирал колегата Пламен Антов), и слова, късите документални фрагменти от раздела “Канари и зрънца” за битието на геолога най-често са лаконични, често с елиптични изречения, с накъсан ритъм, точни като фраза, недоизказващи, ударно-убедителни – и наистина внушаващи така напрегнатата поетика на тази професия, дала толкова писатели на руската и българската литератури от социалистическата епоха.

И още една убедителна книга на непрофесионален автор, защото за д-р Любомир Калудов – издал досега две стихосбирки – “Скъпи Тъпчо” е първа прозаична книга. Няма да се обидя на професия от разказчето “Как станах литературен критик”, където и д-р Калудов се е упражнил в пародийното създаване на литературнокритически дискурс, претрупан, разбира се, от неразбираеми термини. Защото книгата е наистина забавна – понякога тъжно-забавна както например в разказа дал названието на книгата – с терористично изливащия се в автобуса върху съпруга-тъпчо монолог на любящата съпруга. Калудов свободно борави с разнородни езикови пластове, смесва ги иронично, забавлява се. Фейлетонната разпасаност наистина в няколко случая се структурира в посоката на хумористичния или сатиричен разказ. А играта с двете корици, която трябва да постави и теб, читателят, в положение да си т ъ п ч о, е наистина забавна, но едва ли е толкова оригинална.

Ще оставя на слушателите на този обзор, който набъбва вече неудържимо, сами да намерят в предговора към тази малка книжка със заглавие “Пясък и канела” прелестния портрет на авторката Александрина Георгиева, сътворен от писателката Кристин Димитрова. Но не мога да не цитирам следния пасаж, защото няма да успея да го кажа по-добре: “В “Пясък и канела” петнадесет изкусни истории са разказани с динамичен език, спонтанен хумор, с прозорливо око за детайла и седна романтична приповдигннаост, която идва не от пилешкия пух на чувствата, а от важните, “дзен” моменти в живота, които очите на Александрина предпочитат да вижда, изпускайки принизяващите компромиси на ежедневието. Това са разкази след порастването. За сюблимните изживявания. За пътуването.”

Но искам да добавя и още нещо: тази много млада авторка очевидно има способността да пресъздава стила на живот на поколението си, да разпознава същностните знаци от социалните му стилове. Ето един малък пример: “Есенните бургаски момичета плъпват по улиците веднага след като първият бесен дъжд връхлети прозорците и изпосъбори кестените върху асфалта, веднага след като изплющи по таваните на такситата и спре толкова внезапно, както е започнал. Излизат точно след като някой реши да напише разказ за това. Тогава вече са прибрали прилежно всичките си тънки дрехи, протракват токове на боти, танцуват онези тренчкоти, които бяха толкова модерни предишната есен, а няколко часа по-късно, когато слънцето се пребори с остатъците от дъжд и отново вдигне температурите до двайсетина градуса, някои от тях разхвърлят есенното облекло. Само тогава, докато вървиш по улиците на Бургас, можеш да видиш от едната си страна зиморничава девойка с пуловер и увита в дълги душащи я шалове, а от другата – някоя изостанала лятна богиня в искрящо жълто.” И още: “Есенните бургаски момичета са нов вид красота в историята на човечеството и го твърдя най-отговорно.” Смело казано и сигурно е вярно от това също очевидно прелестно момиче.

И сега, защо все пак отделих книгите на Райна Маркова и на Георги Христов (за Керана Ангелова е ясно). Защото и двамата пишат и мислят радикално.

...

Редакционно:

За съжаление текстът на предоставения ни доклад спира дотук. Причините вероятно са ясни: следват полу-полу оплювки на книгите на Р. Маркова и Г. Христов, за да блесне в цялото величие непреходното сияние на неповторимия романистки гений на чудото на Странджа, бродиловската зеленика, явлението на хилядолетието(ята) – КЕРАНА АНГЕЛОВА (възпята и издадена в нарочна за целта книга от бележитите бургаски керанистки: Добрина и Румяна. Хвала! Хвала! Слава! Амин!).

За съжаление екипът на “Меридиан 27” няма възможност да добави липсващия текст.

...