Константин Корадов: Важното е сполетените загуби да каляват и възвисяват духа

Щастливи полети, щурман!

Живот между небето и морето – с влюбвания, трепети, мечти. И мъничко тъга – по отминалата младост, която Константин Корадов не иска да рестартира, защото животът се дава само веднъж и той иска да го изживее такъв, какъвто е. Било, каквото било. Пито – платено. Или не съвсем.

Младият някога щурман на изтребител сега се е приземил на брега на магичния Бургаски залив, кротко лови риба на Моста и тихичко си говори с морето. По момчешки закачливо и дяволито. Спомня си лудите-млади години, спомня си приятелите, които са вече при звездите. Търси смисъла на дързостта да си на този свят. И реди стихове.

Вместо да напиша сухи биографични данни за моя събеседник днес, ще ви представя неговия разказ за самия себе си: “Роден и израснал в Бургас. Детство в Коджакафалийската махала, улица “Царибродска” 19, с два бордюра. Между тях, ако е сухо – прах, ако е мокро – кал, обувката остава в нея и цопваш с чорапа в калта.

Механото – Незабравимо! На всеки пет години събирам курса, 2016-а предстои 50 годишнина. Първи любови! Парашутни скокове в аероклуба.

Авиацията – любов, която приех от баща ми. Следствието – пет години Военновъздушно училище. Още парашутни скокове, полети с изтребители и с нищо несравними преживявания. Служба във Военновъздушните сили. 21 години отсъствие от Бургас, но с Бургас в сърцето! Трябваше да избирам между родния град и полковническите пагони. Не станах полковник.

И с удоволствие живея с убеждението, че съм Бургаски човек: “Романтик, лирик, малко бохем, влюбен в Стария Бургас и морето” (доц. Т. Георгиев). Когато влизам с велосипеда на моста, поздравявам бат` Петьо!

Гордея се, че съм част от групата мостови рибари и гмуркачи на Бургас! Е, да, риба няма. Но дали вали, или духа – бургаските въдичари винаги са тука – на МОСТА, символът на Родния Бургас! Е, как да си в лоното й, и да не я срещнеш Нея – Поезията!”

Щастливи поетични полети, щурман Корадов!

Роза МАКСИМОВА

------------------

Константин Корадов: Важното е сполетените загуби да каляват и възвисяват духа
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честита книга, Косьо! “И тишината се разсипа” е заглавието. Как го избра? Какво остана след разсипаната тишина? А не става ли все по-тихо с годините?

– Благодаря! Това е третата ми книга. Работното й заглавие е “Поетични миниатюри +”. Идеята за последното е на редакторката Калина Вергиева и е взаимствано от стиха “Зад завесата”:

В прозореца изпърха
пъстрокрила пеперуда
и тишината се разсипа,
като шепа пясък.

Поводът да бъде написан той, бих описал така: Рано сутринта влизам в една смълчана стая, някъде извън града. Пердетата на прозорците са спуснати. В един момент чувам пърхането и виждам как сянката на една нощна пеперуда се плъзга надолу по стъклото. Лист, молив и ето ти тишината разсипана върху листа. И това е, което остава след нея – един уловен и съхранен чрез словото миг от ежедневието.

Не мога да кажа, че при мен става по-тихо с годините. Но е вярно, че все повече се вслушвам в тази тишина, която е “част от душите на пишещите”.

– Разкажи ни за себе си – ти по професия си летец, а по душа си поет. Летящ човек – в буквален и преносен смисъл. Какво ти даде и какво ти отне авиацията? Съжаляваш ли за нещо в живота си?

– Летял съм, но не бях летец-пилот, а щурман. Летателният стаж беше част от програмата за обучението по ръководство на полетите. Беше кратко, но незабравимо изживяване. И само заради него си струваше да служа във военната авиация, макар че като младеж исках да работя в гражданската авиация. Тази служба ме отдалечи от Бургас и морето за повече от 20 години. Това определено го смятам за загуба, но фактът, че преди повече (пак) от 20 се завърнах в родния град, постави всичко на мястото си. Е, сигурно има и за какво да съжалявам, но по-важното е сполетените загуби да каляват и възвисяват духа. Старая се да го постигна, независимо от превратностите в потока на времето.

– Ако сега тръгваше по професионалния си път, кой път би избрал?

– Военната служба, както и специфичните специалности имат един житейски недостатък. Идва един момент, в който трябва да ги напуснеш и да започнеш живота си отначало, в нова среда, с придобиване на нови умения, нови отношения. Затова, ако тръгвах сега по професионалния си път, бих избрал цивилната реализация с професия, която би ми дала възможност да я изпълнявам, докато ми позволяват силите. И понеже не вярвам в прераждането и в живота в отвъдното, няма да си правя и труда да се замислям, какво бих избрал, ако можеше да рестартирам младостта си.

– Какво е за теб поезията – бягство, спасение или начин на живот?

– Мисля, че има и от трите неща. Понякога, дали като шега, дали на сериозно, заявявам, че не се възприемам като поет, а като човек с поетично отношение към света. Резултатът е налице – “Междусъние” – стреснато от един клаксон, “Ден след ден” – с аромата и бодлите на розата, а сега “И тишината се разсипа” – от една събудена нощна пеперуда.

– В едно от стихотворенията си – “Диалог”, задаваш въпрос “Къде е смисълът?” Намери ли отговор на този въпрос? Къде е смисълът?

– Ще отговоря, като преразкажа един от моите стихове. За мен смисълът е в това да осъзнаеш Вселената, да оцениш положително факта, че този свят ти е дал шанса да се родиш и да изживееш в него, Любовта, Радостта, Възторга и разбира се Болката, като контрапункт, който потвърждава факта, че си живял, че си жив. А дали това е достатъчно? Не знам!

– Какво не ти дава мира?

– Безпокойството за това, че човешката цивилизация може да загуби своя оптимизъм, погледа си към бъдещето и шанса си за постигане на хармония, взаимно разбирателство и баланс в отношенията между човешките общности в регионален и в световен мащаб.

– Догодина ви предстои юбилейна среща на випуска – 50 години. В поезията си много често си припомняш младежките години, улавям и нотка тъга по отминалото време, по някои близки хора (съученици), които вече са при звездите, но завършваш оптимистично:
Наздраве! И здравей, живот!
Не възразявам, нека продължи.
И ако може, нека се повтори!

– Споменах, че 20 години от най-младите ми години преминаха извън Бургас. Но това сякаш замрази, консервира и съхрани свежото ми чувство на обич и привързаност към родния бряг, към хората и спомените, свързани с младостта ми. Когато се завърнах, дълго таената носталгия избухна във възторг и радост. Сякаш възкръснаха абитуриентските ми години. Бягах по морския бряг, скачах като дете и говорех на себе си, и на морето – къде се пиля бе, човеко? – Тук съм, мое море, завърнах се, при теб и в себе си!

– Какво е посланието на тази книга?

– Оптимизъм, вяра и надежда в човешкото Добруване! Въпреки всичко.

– Направи на читателите на в-к “Компас” подарък – стихотворение например.

Съществуване
Защо ли самотата
е убежище на мисълта?
Защо ли тя разпятието е
духовно?
Или подсеща ме,
че съществувам?
Дали, разсипаната тишина
не е това, което бях,
съм
и ще бъда?!
Сърдечен поздрав за читателите на в-к “Компас”!

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

------------------