Магическите корени на екстаза

Магическите корени на екстаза

Странджа! Името й се губи някъде в далечната история. Няколко запалени глави са направили опит да го обяснят, но то си останало забулено в загадката. Загадка са и многобройните могили, старите калета и мрачните пещери. Загадка са и кръстопътищата и легендите и преданията. Загадки са песните и традициите, загадка е играта върху живата огнена жарава на нестинарките. Именно тук се спотайват корените на магическото и реално присъствие на играта в огъня – нестинарството.

Родината на този древен обичай е Странджа. Някои го търсят в Мала Азия, Китай, Индия и не знам къде си, но самобитните му корени са тук, в селата Българи (Ургари), Кости, Бродилово, Маджура, Бунархисар, Резово и други. По тези места преди повече от век го открива дядо Петко Рачов Славейков. И когато се приближавал втори юни – денят на светиите Константин и Елена, към Ургари тръгвало мало и голямо, за да види с очите си и да усети със  сърцето си онова, което мълвата разнасяла за нестинарите.

Подир Славейков тук идва Стоян Шивачев, Стоян Ст. Русев (Дядо Благо) и много простосмъртни люде. Притегателната сила на чисто българския обичай довежда в България през първото десетилетие на ХХ век и покойния литературовед Михаил Арнаудов, наблюдавал играта на нестинарите в чест на Св. Св. Константин и Елена. И оставил няколко изпълнени с вълнение страници: “Човек не искаше да вярва на очите си, сякаш някакъв странен сън се превръщаше в истина. Навлязоха в огъня собствено само две нестинарки – Кераца и Мария. Първата тъпчеше ритмично напред-назад, викаше “въх, въх!”… След Кераца влезе и Мария. Тя също тъй самоуверено и без страх тъпчеше из жарта и излизаше навън, за да се върне пак в огъня. Играеха вътре поотделно или едновременно и двете нестинарки. От тъмнината не личеше какво изражение имат. Чуваше се истеричното им въхкане и се виждаше как разперват и размахват ръце”…

За последен път имах възможността да обиколя странджанските села Визица, Заберново, Стоилово, Българи, Кости, Бродилово, Граматиково през пролетта на 1968 година. Бях с група туристи. Спряхме пред къщицата на последната нестинарка баба Злата Георгиева Даскалова. Беше на 86 години. В късния следобед тя седеше самотна и мълчалива до портичката на дворчето във вехтичък сукман с черна забрадка, със скулесто и бледо, продълговато, изпито от годините лице, дълбоки и тъмни очи, които кротко ни гледаха. В селската идилия приличаше на икона. Когато я заговорихме за играта в огъня, тя разказа: “Задумка ли тъпанет, засвири ли гайдата нестинарската, сърцето ми се разтреперва като листо, играе. И както пехливанинът не може да трае кога засвирет на боръ, така и мене ме прихваща, сине, ръките и ногите ми са лед-ледени. Тогава веке влизам в огънет и нищо не усятам. Ама това го правя само на свети Костадин и Елена. Друг день не мога. И докторе са ми гледали ногите, но нищо нема изгорено”…

Разделихме се. И преди да заслизаме по нанадолнището към Кости, погледнахме на югозапад, където се синееше странданското Оборище – “Петрова нива”. И като изпод земята прокънтяха звуците на “Българе глава дигнали” и бойният марш на комитите – “Ясен месец веч изгрява”. Запял непокорният роб през Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. своята “марсилеза”, съставена от войводата Яни Попов за геройски загиналите комити в Сармашичката афера Пано Ангелов и Никола Равашола, защото песента на роба била нова и юнашка:

Ясен месец веч изгрява
зад балканската гора,
в цяла Странджа роб запява
песен нова юнашка…

Странджа! Близка и далечна! По криволичещите й пътеки са минали Петко Росен, Константин Петканов, Минко Неволин, Стоян Русев (дядо Благо), Йордан Йовков и Дико Фучеджиев, който се влюби в едрите звезди под небето на Велека, за да проникне в ония светове, в които още никой не е влязъл и не може! И даже Николай Хайтов в лирическата си изповед пред Родопа, погълнат от странджанските лесове, искрено споделя: “Пребродих Стара планина, видях и Странджа, и трябва да кажа, че когато се говори за хайдушка слава, високият и мощен, легендарният Балкан може само да приглася на баба Странджа, тая стара квачка, която е пазила под крилото си поколения хайдути, много преди да се нарекат те “четници”…