Пегол (откъс)

Пегол
(откъс от романа)

Гр. Турун, Иркутска област, Русия

Борис се чувстваше изтощен. Беше завързан за един стол, а тъмна превръзка притискаше очите му. Нямаше представа на кого бе пленник. Имаше стотици хора, които го търсеха или го искаха мъртъв. Не знаеше какво да очаква и това го изнервяше.

Внезапно чу проскърцване на врата. Въздухът се раздвижи и някой се прокрадна зад гърба му. Усети ръцете на този човек на тила си, развързваше превръзката му. Примига няколко пъти, за да свикне със светлината и огледа стаята, където се намираше.

Приличаше на отдавна изоставен завод. След миг съзря жената, която стоеше, подпряна на касата на вратата. Беше около петдесетгодишна, облечена в широки войнишки панталони и кожено яке. Косата й се стелеше по раменете като карамел. Борис я разпозна веднага.

– Добре дошъл в резиденцията ми – заговори му тя на руски, а ръцете й обхванаха грубото помещение с насмешлив жест. – След като ме видя, предполагам знаеш защо си тук.

– В какво ме обвиняваш, Лена? Този път наистина не разбирам защо си по петите ми.

Жената взе един стол, обърна го с облегалката напред и го възседна. Гледаше го изпитателно със загадъчните си кафяви очи. Докато леко се усмихваше с крайчеца на устните си, тя съблече якето си и отдолу се появиха ръце с добре оформени мускули.

– Нападнал си конвой със секретна руска разработка.

– Така е, но не успях да отмъкна нищо. Не разбирам какъв е проблемът? – Борис сви рамене в знак на пълно безразличие. Продължаваше да се държи хладнокръвно. – Освен това вече не ме интересува разработката ви.

– Само че мен ме интересува кой те прати да нападнеш конвоя – тихо изрече Лена и се наведе напред към него.

– Нима трябва някой да ме праща?

Търпението й си имаше граници. Извади пистолета и стреля под масата, която стоеше между тях. Улучи го в капачката. Борис извика и започна да се превива на стола от болка, но коланите, с които бе завързан, не му позволяваха да помръдне.

– Ти винаги си бил наемник. Правиш всичко за пари, а не за да постигнеш някаква цел. Знам, че и този път някой те е пратил – Лена опря дулото на пистолета в долния ръб на масата. – Ако не искаш да останеш инвалид до края на живота си, по-добре ми кажи, за кого работиш.

– Майната ти!

Последва нов изстрел и нови викове. В гласа й се долавяше ледено спокойствие:

– Хайде, Борис, нямам цял ден...

– И да ти кажа, пак ще ме убиеш. Познавам те, Лена. Ти не спазваш сделките си.

– Може и да те убия, но ще ти предложа друга сделка – Тя извади от задния джоб на панталоните си снимка и я плъзна по масата към него. – Имаш красива дъщеря. Според мен децата не бива да страдат заради грешките на родителите си.

– Стой далеч от семейството ми! – Скулите му се изпънаха от ярост.

– Ще го направя, но първо искам името на поръчителя.

– Нае ме един китайски контрабандист – изрече мъжът и се поколеба. Сведе поглед към колената си, облети в кръв. Познаваше жестокостта на тази жена, знаеше, че няма да го пощади. Надяваше се обаче да не посегне на семейството му. – Казва се Лю Цян. Ще го намериш близо до границата.

Лена му се усмихна и дълбока бръчка проряза лицето й. Въпреки възрастта си, изглеждаше все така красива. Тя стана и се приближи към него, заедно с пистолета.

– Винаги съм ненавиждала хора като теб. Такива без цели и без принципи. Продаваш душата си за пари.

– Аз поне имам душа, която да продам. Твоята отдавна е отнета.

– Така е. Преди повече от двадесет години оставих душата си далеч оттук. Но бъди спокоен, семейството ти ще бъде невредимо. Имаш думата ми.

Лена се отдалечи, стигна до вратата и се обърна към него. Очите им се срещнаха. Тя отново му се усмихна с онзи тайнствен маниер, след което вдигна оръжието и го застреля. Спокойно излезе навън, брулена от студения вятър.

– Разчистете тук – каза на мъжете, които я чакаха пред сградата.

– Когато приключите, свържете се с мен.

Тя се запъти към един очукан джип с найлони вместо прозорци. Качи се и решително потегли по каменистите пътища.

***

Вашингтон, САЩ

Слаба мъжка фигура се криеше от проливния дъжд под навеса на уличен телефон. През цялото време стоеше със слушалка на ухо, преструвайки се, че говори. Не искаше минувачите да го заподозрат, че просто не иска да се намокри. А и нямаше друг избор. Не можеше да се върне до колата си, защото имаше среща тук. От време на време поглеждаше ръчния си часовник. Минутите му се виждаха дълги като часове, а и студът и влагата правеха чакането му още по-неприятно.

По платното се движеха бързо автомобили и често го изпръскваха с дъждовна вода от локвите. По улиците бе натоварено, поради наближаването на часа, в който повечето американци започваха работния си ден.

В сравнение с останалите коли, един черен мерцедес с тъмни стъкла се придвижваше бавно. Малко преди да се размине с уличния телефон намали още, почти спря, сякаш, за да не опръска пешеходеца, криещ се от дъжда. Задното стъкло на автомобила бе леко смъкнато, но не можеше да се види нищо вътре. През процепа внезапно се подаде дългото дуло на оръжие със заглушител. Не се чу нито звук.

Шумът от уличното движение погълна изскърцването на гумите, когато шофьорът форсира автомобила, както и стона на изненада и болка, който мъжът под навеса издаде, докато се свличаше безпомощно на асфалта.

Всичко се случи пред шокирания поглед на младо семейство, минаващо наблизо. Жената се развика за помощ, а мъжът бързо набра номера на спешния телефон. Друга жена, работеща в магазина отзад, също дотича и клекна до проснатото тяло. Видя, че куршумът бе причинил обилно кървяща рана на гърба. Опипа шията на мъжа и намери сънната артерия. Пулс нямаше.

***

Париж, Франция

Тъмна, едва различима фигура се изкачваше по хълма Монмартр. Мракът обгръщаше всичко наоколо и единствено светлините на града сияеха в подножието като бляскав спектакъл. На върха като величествен страж се извисяваше храмът Sacrе Cœur.

Фигурата наближи входа и се вмъкна вътре. Лицето му се освети от мъждукащата светлина на свещите и слабото осветление, идващо от вътрешността. Мъжът вдигна побелялата си глава нагоре. Исус го гледаше с разперени ръце от изрисувания свод.

Мъжът се прекръсти, гледайки с благоговеещи очи, след което пристъпи навътре. Огледа се. Тук-там по скамейките се виждаха посетители. Наближаваше десет вечерта и нямаше следа от тълпите туристи, които се изсипваха през деня. Изправената като на войник фигура продължи да върви по пътеката в средата, докато не стигна петия ред.

В края на скамейката седеше и се молеше слаб и висок мъж с пригладена назад коса. Когато усети, че някой се приближава към него, той се обърна и погледна новодошлия с проницателните си зелени очи. Браздите около устните му се откроиха в лека усмивка.

– Bonsoir, François. Est-ce que tu veux qu'on prie Dieu?[1] – изрече тихо той, продължавайки да държи ръцете си събрани като за молитва.

Изглеждаше нелепо с изискания си костюм сред старинната атмосфера на базиликата. Другият мъж не отговори, а направо седна до него и също сплете ръце, за да се помоли.

Помежду им имаше разлика около двадесет години, но въпреки това мирогледът и идеологиите, които следваха, съвпадаха напълно. Отстрани изглеждаха като баща и син, но всъщност се чувстваха като братя. Бяха готови да дадат живота си един за друг, както и за онова, в което вярваха.

– Je m`inquiète, Jean. [2] Франция се нуждае от Божията помощ.

– Ne t'inquiète pas! [3] Получих интересна информация – Жан Пино замълча и погледна към изрисувания Исус. – Правителството на САЩ си има проблеми с някакъв учен. Открил вещество, което превръща водата в гориво.

– Разбира се! Американците само трупат разработки, за да се подсигурят, когато един ден петролът им свърши. А ние какво правим? – прошепна Франсоа и се огледа, за да е сигурен, че никой не е чул разговора им. – Нито сега имаме петрол, нито после ще разполагаме с алтернатива. Боже пази Франция!

– Може би Бог ни помогна, приятелю! – Зелените очи на Жан блеснаха, когато погледна събеседника си.

– Не са могли да го хванат, онзи е напуснал страната.

– Шегуваш се! Не са го убили? – Франсоа стисна здраво вратовръзката си. Между пръстите му се виждаше избродирано лаврово клонче.

– Не са, защото информаторът ми каза, че се е заел държавният секретар. Ще обвинят изобретателя в престъпление и ще го пуснат за издирване в Интерпол.

– Ако успеем... да го открием преди тях. Знаеш ли какво значи това? Vive la France! [4]

– Ще успеем, Франсоа, ще успеем. – Жан се облегна назад и се взря пред себе си, сякаш в бъдещето. – Франция е изключително богата на водни ресурси и с това вещество цялата тази вода ще се превърне в гориво. Кълна ти се в страната ни, ще намерим този човек преди тях!

– Но как ще го направим? Те са Съединените американски щати, за Бога!

– Нима аз и ти имаме по-малка власт? – отвърна решително Жан и сведе поглед към избродираното лаврово клонче на вратовръзката си. – Нашата организация е по-могъща от тях, Франсоа. Все още нямам конкретен план, но важното е, че знаем какво искаме.

– Demande et tu recevras! [5] – изрече като молитва Франсоа, прекръсти се и погледна отново към Исус, разперил ръце.

--------------------

[1] Добър вечер, Франсоа. Искаш ли да се помолим на Бог?
[2] Притеснявам се, Жан.
[3] Не се притеснявай!
[4] Да живее Франция!
[5] Искай и ще ти се даде!

--------------------
Йоана Вълчева, “Пегол”, София, 2017.
--------------------