Полетът на душата в поезията на Милена Михова

Полетът на душата в поезията на Милена Михова

Душа, затворена
в клетка на тяло,
неспособно да лети.

“Душата ми лети” (2024 г.) е втората поетична книга на Милена Михова, след дебютната й “Преплитане” (2019 г.). Под на пръв поглед граничещите с лаконизъм кратки литературни форми, са представени авторовите послания, в които основната идея е единството и противопоставянето на духовното и материалното, тленното и нетленното – и изборът, пред който всеки от нас е изправен – дали ще съумеем да се откъснем от “клетката на тялото”, ще се извисим и ще видим света отгоре, от птичи поглед, или ще останем в двумерното пространство, ограничили всичките си амбиции до материални домогвания със съмнителна преходна стойност.

Успеем ли да отделим съзнанието от земните греховни съблазни, сме направили първата крачка към духовното – да вървим напред, да полетим нагоре и да потърсим себе си – там, където витаят ценности като приятелство, доверие, доброта, сърдечност, състрадание, смиреност, отзивчивост... и най-вече любов – тази, божествената любов, която всички търсят у хората, и малцина са избраните, на които е отредено да я открият. Останем ли вкопчени в материалното “благополучие”, то вече сме направили своята крачка назад – към тъмните сили, потъпкали дълбоко човечността. И ще останем там, в застой, докато сияен лъч светлина не проблесне в нас и ни тласне в другата посока.

Като спряла
стрелка
на часовник
в очакване
напред
да я побутнат.
Да бъда в
правилното време.
(“Застой”)

Но при всички случаи единствено наша привилегия е правото, отредено ни свише, да изберем по-добрата за нас алтернатива. Дали ще успеем? Ако се отърсим от вродената ни алчност, завист, самонадеяност, погледнем нагоре и променим ценностната си система, то вече сме извървели половината път към себе си, доближаване до непостижимия блян – съвършенството.

... в моменти разни
всеки сам остава
да бута камъка напред
към своите мечти и цели...
(“Сам”)

В поезията на Милена Михова основната роля е отсъдена на душата – тя е носителят на нашата идентичност, тя е тази, която ни прави уникални, тя е тази, която ни отличава от песъчинките в пустинята, от капките в морето, от частиците във въздуха. За да се слеем с природата, трябва първо да открием себе си – единственият път към спасението е да полетим с душата си, за да опознаем света и себе си.

В душата ми е вече
някак тясно.
Сама със себе си
не мога да се разбера.
Оплитам се във
всяка своя мисъл.
Ще мога ли да се спася?
(“Да избягам”)

И ще се доближим до своите стремежи, когато прозрем, че нашето бъдеще не е самоцел, а зависи от нашето минало.

Минало и бъдеще
в хармония стабилна
днес ще преплета.
(“Не ще забравя”)

Не успеем ли да се отърсим от самите себе си, ще останем само непотребни вещи, без стойност за никого, даже и за самите нас.

Днес сме нужни –
утре ненужни.
Като похабени вещи
с изтекъл срок
на годност.
(“Ненужни”)

И, разбира се, всевечната тема за любовта. Авторката не подценява любовта – и съзнава, че без нея – в този живот всичко е нищо. Да откриеш своята “половинка” в греховния свят е не по-маловажно от това, да откриеш себе си, и двамата заедно – пътя към щастието.

Не вярвах,
че мечтите
имат формата
на хора.
Не вярвах...
докато не срещнах теб!
(“Не вярвах”)

Да загърбиш стремежа към материалното благополучие и да “скочиш” смело в неизвестното – ето това, според авторката, е полетът на душата.

Любовта нима
не е хазарт?
И ето днес реших.
Залагам всичко
аз на теб
ЛЮБОВ...
(“Хазарт”)

Разбира се, скокът към светлината е възможно да се окаже неправилен избор и да ни отведе в тъмнината. Но не това е страшното.

Не ме е страх
да съм сама
в тъмнината.
От хората
с черните сърца
се боя.
(“Не ме е страх”)

И както прозира от целия поетичен свят на “Душата ми лети”, посоките в живота са две – но правилната е само една. Средно положение – просто няма, то е утешителна заблуда за неуспелите, избрали неправилния път.

Напред
животът ми
върви.
Назад
изгубена
оставам аз.
(“Застой”)

Поезията на Милена Михова можем да окачествим като “модерна”, що се отнася до словоформи и изразни средства. В “Душата ми лети” класическите идеали за истина и неистина, добро и зло, любов и омраза, земно и небесно... всички те са преразгледани от позицията на извисената душа, от полета на въображението, посочващ ни пътя към щастието, видян отгоре, отърсен от натрапените ни, закостенели през вековете представи. Всичко това авторката изпраща като послание чрез своите стихове – кратки, запомнящите се, и достатъчно ясни. А дали читателят ще ги приеме – изборът, свободната воля, са негови.

------------
Милена Михова, “Душата ми лети”, изд. “Либра Скорп”, Б., 2024.
------------