Последна спирка | Билет за рая...

Последна спирка | Билет за рая...

Първият спомен на Павел оттук беше малко смътен. Техните го водеха по къмпинзи откакто се помнеше, но точно тук, макар и едва на десет, той усети някакво странно привличане и силен магнетизъм. Тогава не знаеше значението на тази дума, но чувстваше че сърцето му бие много по-забързано от обикновено, дишането си – по-учестено, и оприличаваше усещането с онова разтрисане от оголеният кабел на разклонителя в къщата на баба си, когато беше само на шест.

Спомни си как гледаше в захлас формите на скалите, изваяни от безмилостното блъскане на вълните в тях, и как водата отнасяше със себе си всичко, което не и харесваше, или пък навярно което много и харесваше...

Една година, малко преди да навърши шестнайсет, родителите му не успяха да дойдат, защото майка му все не успяваше (или не искаше) да си намери работа, а учителската заплата на баща му не стигаше. Отделно от това им бяха откраднали маслено-зеления запорожец – гордост и основно средство за придвижване на фамилията. Как ли не опитваше Павката да убеди родителите си, че могат да дойдат и с малко пари, с автобуса, но те – не, и не! Даже им предложи да го пуснат на “автостоп”, нещо което беше единодушно отхвърлено от семейният съвет, воден умело и може да се каже матриархално от майка му. Баща му определено му съчувстваше, и навярно го разбираше, но беше безсилен пред непреклонното решение и безапелационната аргументация на “шефа” на къщата. “Казах – не!”, отсече тя.

* * *

Мина доста време, Павел отиде войник и след това с годините живота някак странно го понесе и течението го “завлече” по бурните вълни на младежкия живот в съвсем друга посока.

Изведнъж започна да “харесва” пренаселените курорти, пълните дискотеки и претъпканите плажове. Неусетно забравил красотата на дивата природа на Странджа, там където планината се събира с грохот и пяна с морето, и започна да “тегли” към бетоновите укрепления и изкуствени насаждения на популярните курорти, по модерному наричани – “Ризорт”-и...

В последствие стана модерно да се ходи на All inclusive, и да се яде и пие до припадък. И това не му беше чуждо, обикаляйки до малките часове по баровете, и после още в несвяст да яде “под часовник” от най-долнопробната храна, кремвирши от мляна пилешка кожа и развалени яйца – все “храна”, която дори и непретенциозната му котка Иванка щеше да откаже дори пред риск от гладна смърт...

Да пие долнопробни подобия на етилов дестилат, вместо ледена мастичка или домашна ракийка, или пък разтворими сокчета с много “Е”-та, вместо домашен нектар, компот и айрян.

Да спи през деня, и да вилнее през нощта...

Висока цена плати – за “евтиният алкохол”, за храната “на корем”, за “леките жени” и “живота назаем”, макар тогава да не го знаеше още!

* * *

В зората на зрелостта и след фиаското от провалените си бракове, Павел вече някак нямаше сили да обяснява на майките на децата си, защо предпочита да спи на открито, да се къпе в общата баня, да пие кафе на трикракото столче пред палатката, вместо в хотелския ресторант, или пък да ходи гол по плажа и около старото бунгало... Нямаше сили, нямаше и желание. Безропотно следваше болните им амбиции, и мълчаливо посрещаше прищевките им, знаейки прекрасно, че ще дойде и неговият звезден час. Вече нямаше търпение, но все още имаше разбиране. И усещане

* * *

Четиридесет години по-късно...

Всичко се случи изведнъж... Загуби и разбирането, и чувството си за такт.

Остана му само усещането! Усещането за пълнота, което му даваше дори само мисълта за “там”

Разбирането беше заместено с апатия, търпението се превърна в блян, надеждите – в копнеж и нетърпение... “Другото”, като че ли загуби смисъл и значение, формите се размиха, “големите” житейски цели се превърнаха в умалени части от никому ненужен пъзел, а напразните надежди и очаквания – в комична гротеска, моноспектакъл, където той се видя в ролята си на клоун. Единствен артист, пред празната циркова арена, където “публиката” си беше само и единствено той. Усмихваше ли се, усмихваше се сам на себе си. Плачеше ли, пак само той виждаше сълзите си. Последният клоун на манежа на живота...

В съзнанието му се избистри и визуализира една-едничка картина. И само едно-едничко желание...

Павел седеше на автобусната спирка с еднопосочен билет в джоба. Билет за края и рая на света – последният град, потънал като лодка наполовина в морето, и въздигнал се като исполин над полите на Странджа

Знаеше, че няма как да върне времето назад и да поправи грешките си, но също така разбираше прекрасно, че това не са били грешки, а уроци. Приел съдбата си, защото той е бил кормчията на този потъващ кораб, той прости на всички свои врагове, и оправда всички свои решения. Готов беше да ги повтори, стига този автобус да дойдеше, и да го отведеше “там” само още веднъж...

* * *

Рачетата и цялата крайбрежна морска твар се нахвърляха и глозгаха до болка мъртвото тяло на умрялото малко делфинче, захвърлено от прилива в плитчините на брега. “То” обаче вече не изпитваше болка... Окото му – голямо и тъжно беше още отворено, а от дупката от харпун точно под него бавно се изливаха последните капки кръв. Кристално-чистата зеленикава вода се оцветяваше за кратко в червено, и после също така неусетно възвръщаше своят блясък и прозрачност... Най-тъжното и парадоксално нещо беше самият факт, че смъртта на едно същество спасява хиляди други. Закономерностите на природата, без пряка връзка с еволюцията. Просто оцеляване.

Гледайки картина се питаше дали неговата собствена смърт щеше да помогне и “спаси” поне едно друго същество?!

* * *

Откачи повода на кучето и го остави да гони стремглаво групата чайки на плажа. Гледаше след него с възторг, удивен както от формите на тялото му, така и от грацията на походката му. Чудеше се на съвършенствата на природата – как четири лапички, могат да оставят само две следи в пясъка... Две дълбоки следи, които остават дори и след като вълните ги отмият.

Надяваше се само да не се обърне и да се върне, защото щеше да се разплаче. Не искаше повече да вижда тези изцъклени, прями и топли очи, не искаше... Искаше просто да му подари свободата, макар да знаеше прекрасно, че животното щеше да е объркано и да се лута в лабиринта от дюни, но няма как да разбере мотивите и причините.

Вече не му беше мъчно, само леко тъжно, но някак волно и свободно в душата.

* * *

Днес пак е дъждовно...

Павел се обърна, тръгна бавно и неохотно и се раздели мълчаливо и завинаги със “Заливът на делфините”. Тръгна пеша по неравният и осеян с камъни бряг, и вече виждаше смътно скалите под Синеморец... Очите му се премрежиха и изпълниха със сълзи, но беше готов да се закълне, че видя онази лодка със старият рибар в нея. Същата лодка от детството му, същият старец, захапал лулата и хвърляйки все по-трудно прокъсаното серкме...

Зажаднял, уморен и отпаднал, вече отпиваше мислено и жадно кристалите в последната чаша мастика, която щеше да изпие в онзи бар, наричан “Кораб”, само че без платна...

Да, вече виждаше маранята над устието на Велека. Сигурен беше.

... Не, вече не му беше мъчно. Дано кучето не го последва...

---------------
Публ. в “Следите остават. Късо съединение”, сборник разкази и монолози, 2020.
---------------