Размисли, породени от една “Инструкция...” за поетично творчество

Размисли, породени от една “Инструкция...” за поетично творчество
Из “Литературни игри с деца или Л’ар педагожик”

Инструкция, при това за писане на поезия, и то в някаква последователност, адресирана към ... децата?! Звучи като шега или като полъх от недалечното ни ентусиазирано, с вкус към подобна фразеология минало, но не е. Защото става дума за една съвсем сериозна и амбициозна система за работа с деца на Дона Е. Нортън, без някъде да се посочва, че е адаптивна само в работата с деца таланти. Освен това, тази “Инструкция за последователността при писане на поезия” идва отвъд Атлантика...

Иначе заглавието на това второ по ред, луксозно издание на Тексаския A&M Университет, в което откриваме въпросната инструкция, звучи далеч по-обнадеждаващо, даже метафорично – “Through the eyes of a child”, без това за нас да е особено изненадващо и провокативно, тъй като родната литературна традиция познава вече едно подобно заглавие, датиращо от по-отдавна. (Нека си спомним само антологията с детски стихове “През нашите очички” на Дора Габе.) По-изненадващото тук е, че между кориците си това издание с “прекален” за нашите полиграфски навици лукс, е затворило към 700 страници, формат А4 цял един курс от лекции, четен от Д. Нортън през 80-те години. И то така богато илюстриран с фотоси, цветни карета, схеми и чертежи, рисунки и илюстрации на художници от различни епохи и т.н., че сякаш книгата не е адресирана към бъдещи педагози и учители, а към вечно жадните за красота детски очи.

В дванадесетте раздела на този малко енциклопедичен труд са потърсени колкото класически, толкова и оригинални ракурси към важни литературоведски, педагогически и културоведски аспекти на тази литература, белязана на редица места по света със знака на известна маргиналност, периферност или недостатъчност.

По причини, подсказани още в заглавието на това изложение, естествен е интересът ни към част VIII, скромно и лаконично озаглавена “Поезия”. В нея освен на класическите проблеми за стихосложението и езика на детската поезия, за аксиологическите й аспекти и жанрово-трансформационните й процеси, почти половината от страниците са посветени на мястото на самото дете в учебните занимания, недвусмислено целящи постигане на необходимия синтез между изкуствата (чрез хорово скандиране, кумулативен аранжимент, музициране, фолк и др.), така популярни и в европейското училище. И още нещо, не толкова типично поне за българската традиция, все още чужда на идеята за “обучение в изкуство и култура”, посредством възможностите на самия творчески акт – под заглавие “Писане на поезия” в глава VIII се търси още по-недвусмислено и директно мястото на самото дете в този процес.

Интересът на всички, които се занимаваме с ръководене на твочески формации, в които деца и юноши се опитват да съчиняват в стихотворна форма или да разказват, е естествен. Причината за слабата ни информираност докъде е стигнала световната научна мисъл в търсенето на методи за стимулиране на творческия процес при децата – литературни творци, също е ясна до втръсване. По-важно е убеждението ни и тук, а и зад океана, че трудната крачка на детето към самостоятелен, пълноценен творчески процес, без деликатното “присъствие” на възрастния по-често така и не се осъществява. Въпреки това в педагогическата книжнина у нас по тези въпроси почти се мълчи, а в критическата властват идеите, че в “светая светих” на интелектуалеца поет място за детето въобще не се предвижда. То нека се учи за сега само на правопис и преразказ. Нищо, че това само по себе си е скучно, значи – против детската природа. (Свежо изключение тук правят книги като “От две до пет” на Корней Чуковски, но той не предлага начин да се “задържи за по-дълго този словотворчески” бум, характерен за посочената възраст, както и “Граматика на фантазията” на Джани Родари с безрезервната си вяра в творческия гений на детето, с интересните хрумвания по посока на стимулирането на същите тези деца към себеизразяване, посредством игровите ситуации, но авторът на “телефонни приказки” по-често е подарявал идеите си на педагози от гр. Реджо Емилия, без сам да завърши един учебен цикъл от курса си “до край”.

Затова по-нататък ще се опитаме да сравним идеите и резултатите от т.нар. “Инструкция...” на Д. Нортън с идеите и резултатите от една друга, типологично сходна система, изложена в книгата “Литературни игри с децата” (1988 г.).

Дона Е. Нортън, както и американската традиция в отношението деца – писане на поезия, е категорична: “Трябва да е съществена част от живота на децата”, но така също, че “се пренебрегва в училищните планове на много начални училища”. И по-нататък: “Поезията може да стане приятно изживяване за децата, ако възрастните се съобразяват с техните интереси, четат често и с въодушевление техните стихотворения, окуражават децата да правят, а не анализират поезия и да създават стихотворенията от изживяванията си...”. Явно авторката стои изцяло зад едно схващане, в което американската наука, за разлика от нашата, е категорична. По-лошото е, че от стегнатото и лаконично изложение на Д. Нортън по този интересен проблем не личи дали е работила с деца. Липсва непосредственото, живо впечатление, а от това намалява и безкритичността ни към тази “Инструкция...” с нейната категоричност в някои моменти, въпреки неоспоримия ни респект пред нея.

Затова нека се опитаме да проследим някои от тези градивни като теория и методика схващания, допълвайки ги с нашите скромни коментари, съпоставяйки, предлагайки примери.

Безспорна и навярно проверена практически на американска почва е аксиомата, с която Д. Нортън тръгва към проблема. Тя цитира авторитета Д. Грейюз и неговото изследване върху развитието на процеса на писане при децата, в което се предлага изрично: “възрастните да участват по време на самото писане, а не след като материалът е готов”. Нещо повече – според нас творбата трябва да се роди по възможност след този контакт и още по време на занятието. Оставена “за домашно”, творбата ще е “друга”, ако изобщо се роди нещо, т.е първоначалният старт по правило пропада.

Друг авторитет за авторката на “Инструкцията” – Б. Фърнър предлага подобен вариант, но обръща внимание на “необходимостта от устна обмяна на идеи преди децата да започнат да пишат”. Т.е. онази нужда от “фаза за мотивиране”, “избистряне на идеите”, за да може всеки малък автор да види творческия резултат и на другарчето си... с “размени на стихотворните творби” накрая. (Тук ще добавим само, че известната колективна литературна игра “Какво е...?” от споменатата ни вече книга, чиито правила са регламентирани, къде рационално, къде интуитивно, или с помощта на самите деца, обема в себе си всички тези съображения на цитираните автори, както и редица други.)

Но нека представим етапите на “Инструкция...”, адаптирана от Д. Нортън:

Инструкция за последователността при писане на поезия

I. Мотивация.

А. Всекидневни преживявания. (Кое ли дете не е богато на такива емоции, но ние от опит знаем, че прекаленото търсене на вдъхновение и опора в “житейските реалии” не е така продуктивно, както бягството от тях, посредством фиктивността на “играта” – към абсурда, към абстрактното и т.н. Б.а. – К. К.)

В. Нов, въведен от възрастните опит. (Ще добавим само –какъвто и да е този “възрастен” опит, да се “наложи неусетно, без авторитетност, сякаш идващ от детето”. Б.а. – К. К.)

II. Устна обмяна на идеи. (За нас това са самите “литературни игри”, самият процес на игра, без който не можем.)

А. Въпроси и отговори, които разширяват симулираната дейност. (По същество такъв въпрос стои още в основата на първата ни, начална игра “Какво е...?”, а детските забавни отговори, дошли спонтанно, са своебразна борба за търсене на персонаж и метафори.)

В. “Брейнсторминг” идеи, речник и др. (Дж. Родари сравнява подобни думи и идеи с “камък, хвърлен в блатото”, употребява и термина “фантазиен бином”, ако понятията, предназначени да дадат тласък на фантазията, са две и т.н. И в тези случаи целта е постигането на метафорична словесна конструкция или на класическо comparatio, в което подлог + белег + знак, с характерното детско въображение и непредсказуемост, водят до резултати, адаптивни после в сложния, но забавен процес на самостоятелно изграждане на творбата.)

III. Период на писане.

А. Индивидуално диктуване на стихотворение на възрастен. (В последно време, работейки и с деца, възпитаници на детските градини на гр. Бургас, които още не могат да четат и пишат добре, това “диктуване” е по–скоро опит на възрастния по време на самата игра да запише колективния “ход от поетични идеи”, да помогне в редактирането им и да ги селекционира в момента, а ако е подготвен, дори да отбележи кой е авторът на отделните “фрагменти” в този своеобразен процес, напомнящ някои от генеративните принципи на детския фолклор.)

В. Самото писане. (При по–големите деца, способни с лекота да прекрачат от игра към самостоятелен творчески процес, писането е допустимо да продължи или изцяло да се осъществи в творческата самота, т.е. вкъщи например.)

С. Намесата на учителя, за да помогне в избистрянето на идеите и тяхното развитие. (Достатъчен регламент на първо време са “правилата” на литературните ни игри)

D. Помощ на възрастните при необходимост. (Вж. “Литературни игри с децата”.)

Е. Поправка и редактиране чрез работа на малки групи и намесата на учителя. (Задължително условие за ръководителя не само да има личен чар, артистизам и способност да провокира детето, скрито у всеки човек, но и да е добър редактор, с литературен вкус и критерии, да притежава в най-лошия случай дарбата на сръчен версификатор, защото е допустимо да “подарява” теми, идеи за рима или финал, да прави ритмически корекции. Добре е да служи за своеобразен образец с личното си творчество, но е достатъчно, ако притежавайки горепосочените качества, просто играе, пишейки заедно с децата, “за кураж”. И да не крие след това собственото си съчинение. Макар понякога “по- слабо” от детските творби, то ще предизвика искреното детско одобрение.)

IV. Размяна на написаното.

А. Четене на поезия пред групата.

В. Развитие на публиката. (Своеобразен начин за “вербуване” на нови възпитаници, но и почитатели.)

С. Създаване на поетична сбирка.

D. Разширяване на периметъра на поезията по желание – в хорово четене, изкуства и др. (Разбираме този четвърти етап от “Инструкцията...” като търсене на възможности за своебразен синтез между изкуствата, отдавна приветстван в нашата работа. Така например приказката на Милен (13 г.)”Пазачите на бостана” прерастна в Либрето на балетен спектакъл, след което балетният режисьор Найден Шулеков изгради постановка, излъчена по БНТ. Можем да дадем и други далеч не така скъпи и трудоемки идеи, които и днес бихме осъществили.)

V. Период след написването.

А. Поддържане на папки с написаното.

В. Конференции, посветени на написаното. (Прочее, все по-редки в научната ни практика...)

С. Преподаване на правила за писане. (На формулираните в тази пета част аспекти на “Инструкцията...” частичен отговор дадохме в импровизираните си авторски бележки дотук.)

По-нататък следват подсказани от Д. Нортън идеи за ползване на т.нар. “твърди жанрови форми”, които спомагат според нея за овладяване “механиката на писане”. Идея, която не само приветстваме, но и независимо от авторитетното й мнение сме доразвили отдавна, включвайки тези рационални хрумвания в регламента на детските ни литературни игри. Тук сме се водили от твърдото убеждение, че именно в тези “твърди” жанрове, се крие онзи творчески заряд хумор и възможност на жанра да застане в основата на детския литературен етюд. По подобен начин авторката, предлага използването на т.нар. “хумористични петстишия” (cinquains u diamantes), както и популярните с поетичната си нонсенсовост и в Америка “лимерици”. И това не са просто опити да се “пълнят готови жанрови отливки”, както би казал всеки, който никога не е работил с деца. Та нали само по този начин творческият труд повече заприличва на игра, весело е, може да се участва колективно, нищо не се ограничава, а даже “правилата” помагат – значи, можем да заимстваме от тях, ако сме деца! А ако нещо може да пострада, това е увлечението на всяко дете към “безкрайно фабулиране”, недопустимо в рамките например от петте стиха! Това помага да се култивират умения за търсене на финал, поанта и т.н., все неща, които в личното поетическо творчество са важни, доколкото поезията е все пак изкуство на най-лаконичната повторяемост...

За финал не сме приготвили преводи на поетическите резултати, които Д. Нортън предлага. Най-напред поради скромната си преводаческа подготовка и, второ, поради малко по-високите цели, които не само си поставяме, но и категорично сме постигнали с нашите деца. А именно – да се прекрачи неангажиращата рамка на литературните игри и да се влезе в лоното на Творчеството, така недостъпно за мнозина. Затова ще илюстрираме тези процеси с творби от бургаските деца: първи поетични отговори на въпроса “Какво е...”:

нощта – черна пелерина
слънцето – дебел фараон
костенурката – шахматна дъска
пеперудата – малка дъгичка и т.н.

Мисълта на Аристотел, че “Гатанката е добре съставена метафора”, накараха 7-годишния Слав Димов и 11-годишната Боряна Кръстьовска да съчинят гатанки, тръгвайки от зад напред, т.е. от метафората, към въпроса:

Дебел фараон
седи на златен трон.
Що е то?
(Слънцето)

Аз имам черна пелерина,
виси на закачалката в небесната градина –
с жълти копчета и голяма яка,
щом слънцето залезе, ще я облека.
Що е то?
(Нощта)

Колкото до възможностите на жанровите форми, съдържащи изисквания към някои свои композиционни и стилови особености и резултатите при използването им в игрите с деца, нека просто прочетем следния напретенциозен Акростих, съчинен колективно от първокласници:

МОЖЕ ДА СТОИ СТО ГОДИНИ НАВЕДЕН,/Боряна/
Омръзна му вече да бъде беден./Симеон/
Само работи, а няма заплата./Ани/
Така си изгуби красотата./Боряна/
Човек ако беше, щеше да се изправи/Ани/
Един ден и всичко да забрави./Симеон/
Що е то?
(Акростиха прочети и го намери!)

И така от тези гатанки и залъгалки, телеграми стихотворения и т.н. (все близки до нонсенсовата поетика на лимерика), крачката до сериозния, значим творчески успех е една, макар и нелека за всички. Ще добавим само – съвсем не е задължително пътят да мине оттук, но си заслужава, забавлявайки се още като дете, човек да опита да се подготви най-малко като културен читател, който на всичко от горе е преодолял естественото чувство на страх пред белия лист, характерно за мнозина. (Обвиненията за някакво трагично крушение на творческите илюзии изобщо не е така болезнен въпрос при децата, с които работим. Този “трагизъм” е характерен повече за възрастния графоман.)

Затова ще завършим бележките си възможно по най-оптимистичния начин. С едно чудесно стихотворение на Емилия Авгинова, която дойде в нашето литературно студио преди повече от 15 години, а днес е асистент по гръцки език във ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”, преводачка на съвременна гръцка поезия, издала вече своята първа поетична сбирка, носителка е на редица национални награди за поезия. И за наша радост не е просто едно щастливо изключение в работата ни, а приятел, осмислящ търсенията ни, в известен смисъл – наше продължение.

ВИБРИРАМ,
възхитена
от земното яйце.
Колко космическо е
         престъплението ми
срещу непишещите!?

В окото ми
                   все пърха
непорасналото пиле...
Като съм чуждо кукувиче,
ще мога ли
                   да се люлея
върху коляното
на общия ни Бог?

Това стихотворение се вписва в семантичния код на “игровия” дискурс на предходните цитирани творби. Лесно е за всеки, който познава възможностите на литературната игра, спекулативно да “обясни” например какви въпроси си е задала Емилия и какви поетични отговори са провокирали те. Но това малко прилича на обвинение към зрял човек, че си смуче пръстчето преди да заспи. В случая по-скоро сме застанали пред лирическа творба на изграден творец, който едва ли разчита единствено на емоционално интелектуалния заряд, който литературната игра носи в себе си. Освен това за подобна творба най-вероятно е необходимо и едно истинско пътешествие из Егея...

Но с тези последни бележки сякаш вече излизаме от поезията, носеща възрастовата уговорка “детска” и от творчеството, съответно “за деца и не само за тях”. А задачата ни беше да стигнем и да спрем именно тук.

--------------

Роза Боянова, Красимир Кунчев, “Литературни игри с деца или Л’ар педагожик”, Бургас, 2005.

--------------