Съвест (откъс)

Съвест
(откъс)

– Какво правиш, полудя ли? – крещеше Катя на Иван и се опитваше да отмести пистолета му.

– Не ми пречи, Катя!

Тонът му наподобяваше ръмжене. Не отмести поглед от полицая, който все още гледаше невярващо.

– Опомни се! – умоляваше го Катя. Никога не го бе виждала да се държи толкова безразсъдно. – Франческо ще ни помогне, нали искахме точно това?

– Не съм толкова наивен да повярвам на лъжите му. – отсече Иван. – Залъга ни, за да се докопа до телефона, но всъщност иска да ни предаде.

– Това ли било? Толкова си лъгал и мамил, че сега се съмняваш във всеки, дори в единствения човек, който преди години те съветваше да не вършиш глупости. Мислиш си, че всички са като теб, долни предатели! – Италианецът бе запазил самообладание пред вида на пистолета, насочен към него. В очите му нямаше капка страх и сега дръзко предизвикваше Иван със словесни нападки. – Ако още не си разбрал, аз съм единственият човек, който може да ти помогне и единственият, който е готов да го направи. Никой друг няма да повярва в добрите ти намерения, в които и аз все още се съмнявам. – Пристъпи крачка напред и опря гърдите си в дулото на пистолета. – Хайде застреляй ме, застреляй едничкия си шанс! – предизвика го за последен път и зачака.

Иван допря пръста си до спусъка и леко го натисна. Усети как металът хлътва и в този момент осъзна колебанието си. До преди миг бе убеден в предателството на полицая, но сега съмнение обви сърцето му. Старият му приятел взираше тъмните си очи в неговите и Иван усети нахлуващите хиляди емоции, които като рояк от пчели го нападаха и пронизваха тялото му. Отпусна ръката си, с която държеше пистолета си и секунда преди да прегърне Франческо, една сълза се стече по кожата му.

– Не мога да посегна на живота ти, така че оставям своя в твоите ръце. – “Да те убия е все едно да убия себе си.” – Ако искаш ме предай на полицията, но те моля да пуснеш Катя.

До този момент Катя бе стояла до тях и със затаен дъх следеше как ще се развият събитията. Отдъхна си, когато усети колебанието у Иван, неприсъщо за наемник от неговия ранг. При убийците времето, което се бавеха да ликвидират жертвата си, издаваше слабост.

Съдбата им обаче оставаше неясна, може би Франческо наистина смяташе да ги предаде. Мълчанието и на тримата изнерви обстановката.

– Все още си ми като брат. – промълви италианецът и обхвана главата на приятеля си с длани. – Не бих предал брат си, нито жената, на която държи.

– Ние наистина няма към кого да се обърнем за помощ, иначе Иван никога не би застрашил сигурността ти.

Катя почувства, че трябва да седне и се отпусна на страничната облегалка на едно кресло. Денят беше дълъг, а само десет часа сън не бяха достатъчни на тялото й да забрави предишните стрес и недоспиване.

– Ако ще работим заедно, трябва да си имаме доверие – поде Франческо и застана до прозореца. Започна да смъква щорите. – Аз нямах намерение да ви предавам на полицията, напротив щях да изпълня поставените от вас условия.

– Съжалявам, че се усъмних в теб, братко. – отвърна му Иван и се приближи към Катя, за да се увери, че е добре. Погали косите й, а след това добави: – За напред ще правим всичко, което ни наредиш.

– Въпросът е дали аз мога да ви имам доверие.

– Полицаят се обърна към гостите си и ги прониза с изпитателния си поглед както когато избираше екипа си.

Катя хвана ръката на Иван и го погледна въпросително. В отговор получи утвърдително кимане.

– Имаш думата ни, не като на престъпници, а като на хора, решили да поемат по нов път, че няма да направим нищо, което да застраши теб и семейството ти и че ще изпълняваме всичкo, което кажеш – тържествено изрече тя, сякаш произнасяше клетва. – Можеш да ни имаш пълно доверие. Случки като тази няма да се повтарят, защото ние искаме да поправим грешките си, а не да правим нови.

Франческо замълча отново, тъй като сметна, че няма нужда от приказки, а трябва да премине към действия. Отново взе мобилния си телефон и набра номера на управлението. Когато чу първия сигнал, погледна часовника, окачен на стената. Минаваше два през нощта и най-вероятно дежурният на телефона вече си бе легнал и щеше да му е необходимо повече време, за да се дотътри и да вдигне слушалката.

– Централно полицейско управление Санкт Петербург – почти изрецитира служителят.

– Олег, ти ли си? – попита Франческо, опитвайки се да познае по гласа кой служител е на смяна тази вечер.

– Да? – отвърна колегата му, леко озадачен, че мъжът от другата страна на телефонната линия знае името му.

– Обажда се детектив Франческо Берути. Извинявай, че ти се обаждам толкова късно, сигурно те събудих.

– Не, имаме много работа в управлението и затова се забавих.

– Така ли? – Италианецът се учуди. – Какво се е случило?

– Тази вечер около полунощ е извършен обир на бижутериен магазин. По следите сме на извършителя, но на няколко пъти ни се изплъзна.

– Дано бързо се справите с това – Франческо седна на кожения стол зад бюрото и нервно затропа с пръсти по лакираното дърво. – Обаждам се, за да ми се изпрати набързо един договор по факса.

– Разбира се, за какъв договор става дума? – попита го дежурният полицай.

– Нали се сещаш, че при съдействие от страна на престъпник, сключваме договори с него за намаляване на присъдата му?

– Да, но за какво Ви е подобен договор? – изненада се Олег.

– Искам да огледам някои подробности по клаузите – смотолеви Франческо. Чу гласовете на други полицаи, които дадоха команди на дежурния.

– Детектив Берути, викат ме по работа. Веднага ще Ви изпратя по факса договора, който искате.

– Благодаря ти, Олег. Успех със случая.

Франческо остави телефона си и всички се обърнаха към факса, когато чуха звука от излизащата хартия.

– Не може да му се отрече, че е бърз – отбеляза Иван.

Италианецът взе напечатания лист и хвърли поглед по него. Когато се увери, че всичко е както трябва, взе химикал и написа нещо, подписа се най-отдолу и завъртя документа и химикала към тях. Катя и Иван се приближиха и също прочетоха съдържанието. Видяха имената си, написани ръкописно от Франческо, както и цифрата две на мястото на броя на годините, които щяха да лежат, ако съдействаха за успешното залавяне на престъпник. Двамата се подписаха последователно и върнаха договора на полицая. Той го прибра в чекмеджето и стана от стола.

– Чака ни страхотно приключение – каза им.

– Благодаря ти, че ни помагаш – искрено му отвърна Иван и го потупа приятелски по рамото.

– Ще ми благодарите, когато постигнем целта си – усмихна му се италианецът и им даде знак да тръгнат към вратата. – Сега е най-добре да ви покажа стаята, която съм ви приготвил и да лягаме. Сутринта ще станем рано и на свежа глава ще обсъдим всичко. – Тръгнаха по коридора, следвани от домакина. – Утре е последният ден, в който семейството ми го няма, така че до вечерта трябва да сме уредили всички въпроси.

Слязоха надолу по стълбището, но вместо да се запътят към трапезарията, завиха вляво и се озоваха до една врата.

– Това е стаята ви. – Франческо посочи вратата. – Ако ви трябва нещо, ще бъда горе.

– Франческо! – промълви Иван, когато приятелят му понечи да тръгне. – Няма да те предам отново.

Полицаят се усмихна и се отдалечи, изкачвайки се обратно по стъпалата към спалнята, която вероятно бе на втория етаж.

Катя бе нетърпелива за сън и побърза да влезе. Когато открехна вратата и надникна вътре, беше възхитена от просторната стая, с огромно легло в едната част и красива дървена тоалетка, върху която имаше ваза с цветя. Иван седна на ръба на леглото и уморено започна да събува обувките си. Катя бе въодушевена от уюта, топлите цветове на мебелите и големите френски прозорци, които гледаха към градината зад къщата, сега натрупана със сняг. Приближи се към тях и се взря в тъмнината, но по-ясно виждаше собственото си отражение в стъклото, отколкото самата градина. Каза си, че на сутринта ще има възможност да й се наслади.

Обърна се към цъфналите жълти рози, които я заразяваха със слънчево настроение. Леко долавяше аромата им и реши да се приближи и тайничко й се прииска да зарови лице в тях. Бяха започнали да я радват подобни малки неща, особено сега, когато можеше да се зарадва за голямата крачка, която с Иван успешно направиха, по пътя им към свободата. Сред листата забеляза малко картонче.

– Иван, ела да видиш! – възкликна радостно и провря ръката си, за да го извади. – Мисля, че имаме картичка.

– За какво говориш?

Иван се изправи и когато срещна погледа на Катя, тръпка премина през тялото му. Беше неустоима с тази лъчезарна усмивка на лицето си.

– За моя най-добър приятел, с когото не можаха да ни разделят нито времето, нито разстоянията, и за неговата красива избраница – прочете високо Катя и отново широко се усмихна. – Не е ли невероятно мило?

Иван не й отговори нищо, а се върна обратно на леглото, пъхна обувките си отдолу и съблече дрехите си. След като ги сгъна. ги постави на нощното шкафче, отметна завивката и легна. Забеляза как Катя го гледаше изненадано и реши, че е по-добре да каже нещо.

– Лягай си, Катя. Чака ни дълъг ден.

– Не се ли радваш? – попита го тя, все още недоумявайки поведението му.

– За какво да се радвам? – Изведнъж стана раздразнителен и това увеличи озадачението й. – Тези цветя и тази картичка не ги е приготвил за нас, а за хората, които очакваше да посрещне в дома си. Мислиш ли, че изобщо щеше да се старае толкова, ако знаеше от самото начало, че сме престъпници?

– Той те обича, въпреки грешките ти. – Катя бе осъзнала болката му и също започна да съблича дрехите си. Когато се приготви, легна в своята част на леглото и угаси лампата. – Ако не те обичаше, нямаше да ни помогне.

-------------------
Йоана Вълчева, “Съвест”, София, 2016.
-------------------