Сино Вълкане, Вълкане...

Сино Вълкане, Вълкане...

За Руско-Турската война 1828-1829

Когато руският военноморски флот, през февруари 1829 година, стъпва на черноморския бряг и завладява град Созопол, в сърцата на българите пламва неудържимата жажда за освобождение. Мълниеносно се сформира български доброволчески отряд – наречен Созополска дружина, в помощ на руските войни за прогонване на поробителите.

Доброволно въстаналите странджанци се обединяват в отряди, които за късо време нарастват на хиляди готови да пролеят кръвта си, но липсва оръжие и подкрепа.

Руско-турската война е в разгар. Особено неспокойни са пролетта и лятото на 1829 година в Малкотърновски, Василиковски, Средецко и Лозенградско, когато в ръцете на руските войски падат Бургас, Айтос, Котел, Ямбол, Сливен, Елхово. Когато руси и българи се готвят за решително настъпване през Странджа планина за военните заводи на Малки Самоков, през Бунар-Хисар за Виза и Цариград. Върху нагорещената арена изпъкват фигурите на водачи и мисионери като: фелдфебел Стайко Мавродиев от с. Граматиково, на Вълкан Георгиев Вълканов от с. Паничари (Чанакчи), на куриера Васил Райков, когото руският генерал Понсент изпраща от Созопол до старейшините в Малко Търново, за да провери готовността им за присъединяване към военните действия. А българинът Вълко, пристига в Созопол с две писма от жителите на Василико, които молят за помощ в съпротивата им срещу отстъпващите озверени турци.

Но нека се върнем към оригиналните моменти от архивните записки на руското командване. Те са безценни документални находки за героичните страници на българите от Югоизточното причерноморие, Странджа и Сакар. И може би обясненията ще бъдат бледи да предадат динамиката на надигналите се странджанци, ако не приведем няколко примера за бунтовното лято на 1828-1829 година.

В дневника си, съветникът на адмирал Грейг Иван Ботъянов от борда на кораба “Париж” – 10 май 1829 година отбелязва: “Вълкан и Мавруди, дошли от Созопол, първият от селището Чанакчи, а вторият от Граматико (с. Граматиково).

Всички българи подобно на гърците и другите християнски жители, очакват с нетърпение идването на руската войска, за да се избавят от робството и тиранството на турците. Най-главните от тях, които живеят в Търново (Малко Търново), Самоков (Малки Самоков) – Лозенградско, Кърк-Клисе (Лозенград) и село Звездец (Гьоктепе), встъпиха в заговор против турското правителство като подбуждат своите земляци към въстание”...

И не само това. В Странджанско кипи въстаническа стихия. Определени са центрове: с. Звездец, М. Търново, Факия и други, където като потоци се стичат от селата, колибите и градовете стотици доброволци, готвейки се за сражения с турците.

В докладната си записка Ив. Ботъянов продължава: ...”Затова, те избрали споменатия българин Вълкан, един от членовете на заговора намиращ се сега в Созопол и му заповядали да съобщи тайната на негово превъзходителство нашия адмирал за тяхното намерение и да измоли неговата помощ. В Търново (М. Търново), казват те, имат около четири хиляди души, готови да се въоръжат, а заедно с останалите българи и от други места, при първия най-малък успех, те се надяват да съберат до 15, даже до 20 хиляди души”... Доброволците молят за помощ готови на саможертва с многовековния враг. И това е през май 1829, а през юни и юли, подкрепата от руските войски с жива сила и оръжие е в пълен размах. Турците в г. М. Търново са в тревога. Те искат разрешение от султана “да смажат движението”...

“Около хиляда български партизани, събрани от М. Търново, Созопол и българските села, заедно с руски ескадрон и един полк, водени от партизаните на М. Самоков, атакували крепостта, разпръснали турския гарнизон, разрушили завода” (отнася се за военния завод на турската армия в Самоков).

През септември 1829 година се сключва Одринския мир. Великите сили сядат на масата, за да решат съдбите на поробените балканските народи. Но уви! Многострадална България трябва да поеме наново веригите на робството. И така през есента на 1829 и пролетта на 1830 година за българите от въстаналите райони започва неописуема трагедия. По пътищата се проточват дългите върволици от изселническите кервани към Бесарабия. Те тръгват от Странджанско, Сливен, Котел, Ямбол, Елхово, от села и градове. И колко трогателно е например поведението на факийския първенец Вълко Бинбелов за когото Балчо Нейков в записките си отбелязва. Вълко тръгнал подир изтеглящите се преселници от Факия, гледал горите, пътищата и поляните, долините и пътеките, където е отраснал, сърцето му се късало от мъка и плакал като дете. А руският военен дипломат Феликс Фонтон, който на връщане от Цариград през март 1830 година преминава през Факия и сварва следната картина. “Когато наближихме селото, намерихме го съвсем пусто. Тук-там се чуваше плачевния вой на няколко изоставени кучета. От коларите войници, които се намираха още в селото, научих, че след оттеглянето на нашата войска, българите не пожелали да останат и кой с каквото може да се пресели в Бесарабия”.

Някои се изселват, други се скитат по горите на Странджа и търсят начин да избегнат отмъщението на турците след примирието. На кръстопът е и Вълкан Георгиев Вълканов от Паничарево. Той се колебае да тръгне ли с изселниците или да остане в родното си село и горд да приеме всякакво наказание, но да не напусне родния си край като страхливец. Опасявал се да не увисне на бесилото като един от главните заговорници на въстаналите командир на отряд в с. Звездец, откъдето е дошло семейството му мисионер, организатор. Освен това било е нередно, Вълкан – синът на заможен баща, участник в селската управа, чедото му да се притовопостави на бащиния си примиренчески дух и да застане в авангарда на войните за свободата българска. Независимо от всичко Вълкан се завръща в Паничарево без всякакво угризение, за да засвидетелствува, че не е престъпник, а патриот. Но озлобеният баща не е равнодушен към лошите слухове, носещи се сред обществото, затова и не случайно във финала на една от песните за Вълкан бащата изрича гневно: “Дайте ми въже-поруже да вържа нашет хайдутин на хайдукъето главатар” за което ще стане дума по-късно.

Някои автори отпращат Вълкан с преселниците в Бесарабия и с това скриват личността му. Погребват го завинаги. Втори го смесват с легендарния странджански хайдутин Вълчан Войвода, а трети го митологизират, обожествяват. Но истината е само една, че Вълкан Георгиев се завръща отново към мирния живот в Паничарево при своите родители и съселяни. Заживява като трудолюбив и заможен млад стопанин, оженва се, завъртва скотовъдсто: овце, добитък. Обработва нивите с челядтта си. Построява си дюкян. И освен почитта към бунтовното му минало, той спечелва и уважението на съселените си, затова в паметта на сродниците се пази споменът, че е бил винаги избиран в старейшинския съвет на селото докрая на живот си. Славата на бунтовник през лятото на 1829 година, заседнала в народното съзнание и народният певец е обезсмъртил личността му в две популярни странджански песни: “Сино Вълкане, Вълкане” и “Събрали са се събрали”.

Знае се, че песните не са исторически документ, но нека вникнем в подтекста на вариантите за Вълкан. В тях точно е уловена социалната атмосфера, реално допустимо поведение и “вина” на Вълкан-бунтовника пред майка, баща и народ. Певецът в песенните интерпретации никога не лъж. Той знае кого и как да укори и какви думи да издума. Кога да възхвали, възвеличи и кога да завоалира или “излъже” в защита на положителния герой извършил подвиг. Разбира се, всичко това се прави с помощта на опоетизирането по традиционните похвати в народните песни. Ето и началото на песента “Сино Вълкане, Вълкане”.

Сино Вълкане, Вълкане
де беше, къде ходеше
та те тъдява нямаше
тъдява и по овцете,
та те, сино ле, търсехме
три дене и три вечера…

В диалога между сина и майката се долавя напрегнатост и тревога. Тя го разпитва и укорява за неговото дълго и тайно отсъствие. Иска да се увери, че обвиненията, които се разпространяват за него между хората не са верни. Че той не е бил разбойнически главатар така както са го клеветили созополските хаджии и чорбаджии. Тя му обяснява и пита:

Чули, сино ле, разбра ли,
баба Сатила убили
и дъщеря й Неделя.
Хората думат, сино ле,
хората думат, че си ти,
че ти си станал хайдутин
на хайдукьето главатар.

Това е обвинението. А то е клеветническа измислица, разпространена сред обикновените хора от враговете на бунтовниците за уличаване патриотичния подвиг на Вълкан в разбойничество какъвто е и примера с убийството на баба Сатила и дъщеря й Неделя. Такива убийства в размирно време не са били рядко явление в Странджа планина. Но те са дело на разбойнически – юрушки и башибозушки шайки, които са кръстосвали за плячка и насилия по горските пътища.

Накърнената чест на Вълкан-бунтовника не му позволява да разкрие цялата истина пред майка си. Отговаря й уклончиво с невинно оправдание. Причината за дългото си отсъствие, той обяснява с голямото желание да отвори дюкян, да стане “млад бакалин”. Това го отвело далече от събитията да търси работа и печалба. Той не се е занимавал с разбойничество и не е убил баба Сатила нито пък дъщеря й.

Лъжа е мале, лъжа е,
я не съм, мале, я не съм,
я не съм бил, мале, хайдутин.
Я ходих, мале, надолу,
надолу къде скелите
да питам матрапазите
дават ли пари със фъйдъ
със фъйдъ и със работа
да ида да си работе
дюгенет да си отуре.
Бре пуста севда за дюгенъ
за дюгенъ за млад бакалин.

Разговорът не се довършва и се появява бащата. Вижда сина си и гневно се провиква:

Татко му отдолу идеше
и той се викна, провикна:
Дайте ми въже-поруже
да вържем нашет хайдутин
хайдутин над хайдекъето
на хайдукъето главатар.

Вълкан се завръща, примирява се, но той е белязан от злостното око на созополските чорбаджии. Завиждали са му, че се е замогнал, станал е имотен и е спечелил уважението на съселяните си. Доказателство за това е втората песен “Събрали са се събрали” свързана с неговата личност отнасяща се за по-късен период от живота му. Починала е първата му жена, преженил се за втора, която била много по-млада и хубава. Благополучието на Вълкан събуждало завист и клевети у чорбаджиите по неговото име.

Събрали са се, събрали,
созополските хаджии,
хаджии и чорбаджии
да ядат, джанам, и пият
и за Вълкана споминът.
– Не гу Вълкана приляга
на Панчарево да седи
на Мусакьово да оре,
че му е млада булката
млада е и е хубава
и му са женски децата
женски са и са хубави.
Панчарево е на пътет
Мусакьово е в горътъ
а има хора сякакви
и турци, джанъм, и гърци,
и пусти клети хайдукье.

И нека най-подир да проследим какво се е запазило в родовата памет за Вълкан и Вълкановци. Кой е Вълкан?

Посетихме на два пъти Ново Паничарево. Срещнахме със стари панчарци, с близки и сродници на героя от песните – Вълкан, известен по-късно като Вълкан чорбаджи. От дядо Стоян Тофтисоф Караниколов и съпругата му – Радка записахме песните за Вълкан и кратки сведения за миналото на селото. За рода на Вълкановци той разказва:

“Вълкановци са много стар род. Запомних някои от синовете на Вълкан чорбаджи. Бяха високи, напети и красиви. Будни хора – първенци. Заможни бяха. Дюкян имаха. Помня Стоян Вълканов беше кмет. А този Вълкан, дето му пеят песните, от техния корен е бил, но тя е по-стара работа”.

Най-подир да чуем разказа на баба Керана Йорданова Вълканова, дъщеря на един от синовете на Вълкан чорбаджи – Йордан.

“Каквото зная слушала съм го като дете от баба ми Стана. Често ми разказваше за дядо Вълкан. Те дошли от село Звездец (Гьоктепе). Оттам е и рода на Вълкановци. Преселили се в Паничарево (Чанакчи). В Старо Паничарево имали дюкян, имотни били, но чужд труд не са използвали. Нивите, добитъка и търговията из дюкяна всичко въртели с челядта си. Дядо Вълкан бил пъргав, трудолюбив и умен – добър по характер. Ползвал се с почит и уважение. Избирали го в управата на старейшините. Седем души били: Вълкан, Настю Кънчов, на Стою Кънчов дядо му и други. За съвети се допитвали до него.

Два пъти се женил. Шест деца отгледал все лични. От първата имал две – Георги и Дукена. След Освобождението Георги бил кмет в Старо Паничарево. На Вълкан жената му починала млада. Доста време ходил вдовец. Децата му пораснали големи. Тогава чак, макар и възрастничек нали е бил богат оженил се повторно за баба ми Стана от село Заберново. Мома е взел. Била доста по-млада от него, но хубава та му завиждали созополските чорбаджии. Сигурно си чувал песента за него: “Не гу Вълкана приляга в Панчарево да седи, в Мусакьово да оре, че му е млада булката, млада е и е хубава”... От нея им се родили още четири деца. Леля Зафира. Тя се изучила и била първата учителка в Паничарево след като сме се освободили от турците. Сетне е леля Керана. На нея съм кръстена. Че баща ми Йордан и най-малкият ми чичо Стоян Вълканов. Той имаше син Вълкан женен за Каля Вълканица.

Турци и разбойници често нощем са нападали дюкяна и къщата на дядо Вълкан. Искали му пари, злато, тормозели го. Няколко пъти го мъчили с нагорещена пиростия – горили го и така, горък, заболнял. Търсил лякове чак в Цариград, но нищо не му помогнало и починал в Старо Паничарево. Там му е гробът.

Иначе, красиви хора били. Виж, портрета на сина му Йордан и за него не питай. Изчезнал като пленник в Гърция през Балканската война”.

Погледнах портрета на Йордан, окачен на стената. Беше в цял ръст. Мъж на около двадесет и пет годишен, висок, широкоплещ, строен, красив. Рус със сини очи. Облечен в кандидатподофицерска униформа. Заобленото му лице излъчваше мъжественост и смелост.

“Не го помня – продължи баба Керана. – Оставил ни е две деца сирачета. Вест от него не се е получила повече. (Разказваха, че гърците откарвали пленниците на остров Тасос и насила ги принуждавали да се женят за гъркини и да остават там. Които не се съгласявали хвърлели ги в морето.)

В последната война – 1944 година от нашето село ходеха по Гърция запас. Веднъж отседнали в някаква кръчма на остров Тасос. До нея висока къща, в която живеел собственика с две хубави дъщери. Като разбрал, че войниците са българи, заговорил ги и попитал за Ново Паничарево и познават ли Стоян Вълканов. Казали му, че го познават. Той им разкрил, че е българин и предложил на един от войниците да го ожени за една от дъщерите. Отказал му. Нищо му не рекъл повече и си заминал.

Толкова зная. Това съм слушала от баба ми Стана”...