Spiritus mundi

Spiritus mundi

Surely some revelation is at hand;
Surely the Second Coming is at hand.
W. B. Yeats

1.

Виждаш на скенера парчето олово в рамото си. Виждаш и върха на пинсетата как го заобикаля и рови навсякъде, само не и там, където трябва. Не те боли. Не знаеш дали и тоя педал в бялата престилка го знае. Забива още по-надълбоко пинцетата в рамото ти и с професионален тон додава: “Да не мислиш, че съм тук, за да те лекувам, наркоманче посрано! Това оловце тук трябва за експертизата, иначе пръста си не мръдвам.”

– Каква експертиза? – недоумяваш. Не си спомняш да ти се е искало някога да съдиш някого. Не харесал старецът музиката, гръмнал – голяма работа! Дори не е гръмнал по теб ами по музиката.

Онзи обаче не спира да мушка. Омръзнало ти е да го слушаш. Нямаш време за такива работи. Отегчен си до смърт. Направо не те свърта. Бутваш го настрана, навличаш си ризата и тръгваш, да излизаш. По коридора се блъскаш в хора. Възможно ли е да са толкова много? Толкова много болни? Шумът прониква като вода в ушите ти. Иска ти се вече да си се прибрал и да си “махнал главата”. Махнеш ли я, всичко друго си идва на мястото.

2.

На ръба на тази черна дупка на която си застанал, няма кой знае колко неща за правене. Можеш само да стоиш и да чакаш. От време на време плюеш в нея за разнообразие, но най-често и това не ти се прави. Стига ти да чувстваш как ръбът леко се рони под краката ти, а пространството в което можеш да се движиш, да дишаш и да се осираш, става все по-малко и по-малко.

Ставаш. Ставате – всъщност сте двама. В тревата зад вас остава само малко боклук. Едва сега забелязваш колко е слънчево. По алеята се разхождат хора. Или е заради хубавото време, мислиш си, или е защото на теб отново всичко ти се вижда двойно. Питаш всеки срещнат кой празник сме днес, но няма кой да ти отговори. Тревата е поникнала навсякъде. Има я дори по асфалта. Че и по покривите. По раменете, по главите! От това кой знае защо ти се гади, но го намираш за прекрасно. Прекрасно е! Ако го нарисуваш, никой не би ти повярвал, ето защо предпочиташ да рисуваш вагини. Вагините са грозни. Сигурно затова и хората им вярват.

Пред някаква будка за цигари изведнъж ставате трима. За час от секундата идваш на себе си – усещаш го по твърдия асфалт под обувките си. Иска ти се да се здрависаш, да кажеш нещо смислено, преди да те е отнесло пак. Почти успяваш. В следващия миг отново губиш контрол и почват да стават странни неща. Този до теб изведнъж пуска мешката на земята, а в ръцете му кой знае как се озовава някакъв гълъб. Опитваш се бързо да си спомниш: имало ли е такъв момент – тоя, с ръце във въздуха, сваля оттам някакъв гълъб? Или гълъб някакъв сам се навира в ръцете му? Дава ти го да го подържиш и ти чувстваш – истински е. Даже някак прекалено истински. Почваш да се чудиш: възможно ли е да халюцинираш? Защото откъде иначе ще се вземе този гълъб ей така, от нищото? Внимаваш, да не го стиснеш, но той не се и опитва да бяга. Можеш, ако поискаш, да го задържиш, да го пуснеш на свобода или да му извиеш врата. Пускаш го. Той отлита.

Отново сте само двама и сте на някаква пейка. Тревата отново расте само на определените за това места.

– Ей – казва другия до теб. – Какъв беше тоя гълъб одеве? Или ми се е привидял?

И аз щях да те питам същото.

Значи не ми се е привидял?

Освен да ни се привиждат еднакви работи, а?

Решавате по-късно през деня да попитате третия, но не го правите. Нито днес, нито утре. Нито друг някой ден. Просто се изгубвате. Хората непрекъснато се изгубват, а когато пак се намерят, не помнят нищо и нищо вече не е същото.

3.

Тъкмо си излязъл от печатната база и носиш папка под мишницата. В папката – десетина графики, изобразяващи вагини. На алеята пред Морския клуб някой те догонва. Обръщаш се и виждаш Мамка-му. Поне си мислиш, че е той, но не си много сигурен. Той също не е съвсем сигурен, че си ти. За година и половина човек се променя доста. Ти лично си спрял да друсаш, но си почнал много да пиеш, което не е кой знае колко по-различно. Пространството, което ти е останало на ръба е достатъчно, да продължиш, да рисуваш вагини и да чакаш. Нямаш какво толкова да си казваш с този тук, макар че толкова неща са се случили междувременно и продължават да се случват! За гълъба въобще не се сещаш. Той е, който те заговаря пръв:

– Абе, Н-ски! Сещаш ли се за деня в който те стреляха пред “Къртицата”? По-късно се видяхме, нали? Колко съм се чудил, мамка му, откъде се взе онзи гълъб тогава! И знаеш ли кое е най-странното, мамка му? Най-странното, мамка му, е т’ва, че не преставам да мисля за него!

--------------
Публ. в сборника разкази “Пого 2”
(Райна Маркова, “Пого 2. 11 години по-късно”, Бургас, 2011 г.)
--------------