Същата музика

Същата музика

1.

Обичам далечни пътувания с автобус. Помагат ми да разбера кое е важно за мен и кое – не. Важно е онова, което мога да помъкна със себе си, уокмена например. В момента слушам инуитски песнопения. Всъщност, тръгнала съм на концерт, но не инуитски – Ал Ди Меола е в столицата. Да. Цялото това лашкане е за да видя и чуя Ал Ди Меола на живо. Предвкусвайки събитието, затварям очи, въздишам. Мисля си за приятелите, които ще видя, за алкохола, който ще изпия. Мисля си и за това момче на седалката до мен. Добре би било, ако е тръгнало натам, накъдето и аз. Най-трайните ми приятелства сякаш почват при временни обстоятелства, защо и сега да не е така?

Шофьорът пуска видео. “Лейди Бос”. Слава богу, ушите ми са здраво затъкнати, но съседът нещо се раздвижва. Отваря сака си и също вади уокмен. Мъча се да зърна какво слага в него. Може би също инуитско пеене? Бих искала, за да си правим компания. И все пак – изключено. Пичът е freestyler, личи си, и никакви инуити не биха го развълнували, дори в техно-аранжимент.

Ооо! Ето го любимото ми парче – Jones Sound. Преди още да открия, че това е име на провлак някъде около Гренландия, чувах бучене на море и звук на трошащи се айсберги. Честно! Дори рев на тюлени чувах, макар все тъй да не знам как точно тюлените реват. Слушам сега и не мога да си представя, че някой друг, на педя от ухото ми слуша нещо различно, Бомфънк Емсийс например, и че също му е добре. Непоносима мисъл, но трябва да се примиря. Да се направя, че не забелязвам скорострелните му, уж случайни погледи, както и собственото си проклето любопитство: какво, по дяволите, слуша той сега?

2.

Светлински и Зорка ме чакат на “Кравая” според уговорката. Не съм ги виждала от година и се радвам, че Зорка има коса и се усмихва. Явно химиотерапията е дала ефект. Светлински обаче нещо се е спарил. Казвам му го, а той:

“Остави се. Тръгнах и аз по лекари”. “И какво ти има?” “Никой не знае. Психосоматичен проблем някакъв. Ей така си ми призлява, ама ми призлява, казвам ти, без тонинко да ме боли.” Странно. Светлински е като бик. Учудването ми обаче прехвърля всякакви граници, когато разбирам, че със Зорка са се отказали от концерта. Та Светлински е музикохолик по рождение! Дори напъните на майка му да го прави пианист навремето не можаха да го отвратят от музиката. Е, стана адвокат накрая, но не е пропускал концерт от пубертета насам. Искам да знам защо точно сега? Защо на Ди Меола? Двамата пък се чудят на мен какво толкова се вживявам. Седят насреща ми долепени, досущ сиамски близнаци, смучат си шейковете и ме гледат със странен поглед. Става ми кофти. Много кофти. Мисля да си допия бирата и да тръгвам, но Зорка няма търпение и това да стане – между глътките мляска Светлински по бузите и му гука като на бебе.

– Миличко – чувам я да казва, – по-зле и от теб бях, но се оправих, а ти си провесил нос? Аз те разбирам. Разбирам те, разбирам те, разбирам те, както никой друг. Втълпи си го най-сетне!

Имам чувството, че продължават разговор, който са водили, преди да се появя. Била съм излишна досега, а сега – още повече.

– Зори – отвръща Светлински, – никога не си била по-зле от мен, че да ме разбереш сега. Затова ти казвам, остави ме.

– На мен ми извадиха кило тумор от дроба, а ти говориш, че не съм била достатъчно зле. Ти остави ли ме? Не! Как тогава искаш аз да те оставя?

– Зори, твоето неразположение е... телесно. Няма нищо общо с моето. И двамата сме болни, но от различни неща. Разбираш ли. Това е друга музика. Раз-лич-на. Мъчим се по различен начин.

Тънките като паяжина ръце на Зорка увисват във въздуха. Не мога повече да гледам това, набързо плащам и ги оставям. Целта ми е да забравя, преди още да съм се сляла с пъстрото фенство на Ди Меола.

3.

Бонго, Уърси, Доктора, Таня-Хипопотамчето са тук. Насядали са при пилоните. Явно чакат още само мен, защото, като ме виждат, стават.

Разменяме си целувки, приказваме един през друг, досущ като хора, дето не са се виждали отдавна – само несъществени неща. То кое ли от случилото се междувременно е съществено в сравнение с онова, дето тепърва има да се случва? Вече мога спокойно да кажа – купонът почва. Чувствам се добре. Почти. На входа се трупат хора. Сигурна съм, че след малко ще се почувствам абсолютно, безостатъчно щастлива сред тях, на вълните на същото, на което и те – неколкочасов непрекъснат йонен оргазъм.

Точно тогава те виждам. Ники! Не смея името ти да извикам, да не ми се смее тайфата. Бях ти писала уж небрежно, че идвам. Ти не ми отговори, но ето те сега тук. Не е заради мен, заради музиката е, но и аз съм тук заради музиката. Всичко между нас е свършило. Няма значение кой от двама ни пръв вампиряса и кой пръв почна тия игри. Доколкото си спомням, най-интимното, което ни се е случвало от година насам, е, когато на държавния изпит ти погрешка си тръгна с моята раница вместо със своята. Така научи каква марка превръзки ползвам, а също и че си водя дневник, в който ден след ден записвам колко ми липсваш и как се надявам връзката ни да продължи. Тра-ла-ла. Не го броя за издънка. Беше си произшествие. Сега обаче с пълно съзнание отивам при теб и ти казвам “здравей”. Точка за теб! Но не бързай да се радваш. Тъкмо да подмина с подчертано безразличие, ти ме спираш: “Я чакай, да те питам! Какво си ми пратила в пощата? Не съм очаквал такъв порно-ентусиазъм у теб.”

Смръзвам се от ужас. Да не съм атачнала на теб погрешка някоя простотия от онези, дето си разменяме в нюз-групите? Ти се хилиш. Усещам, че ти е гот. Иска ти се да поостана, да побъбрим, но аз отказвам. Научила съм се да не пооставам – точка за мен! Ако сега обаче този прожектор там горе внезапно се откачи и се стовари върху главата ми, ще я разцепи на две и ти ще можеш да надзърнеш в нея и да разбереш какво се е разбръмчало вътре. Може дори да се окаже същата музика, дето се е разбръмчала и в твоята глава, но друг начин да го разбереш няма. И е изключено, да те улесня!

--------------
Публ. в сборника разкази “Пого 2”
(Райна Маркова, “Пого 2. 11 години по-късно”, Бургас, 2011 г.)
--------------