Странджанският патриот

Наско завърши гимназия и есента трябваше да отиде войник. Времето наближаваше и това го измъчваше. Беше свикнал с родното си село и не можеше да си представи, че ще трябва да се раздели с него за цели три години.

Дните се нижеха неусетно и скоро дойде часът на раздялата. Не само той, още двадесетина младежи от селото трябваше да влязат в казармата. Повечето бяха със средно образование.

Беше приятен есенен ден. Наборът се събра на “Кьошка”, от южната страна на селото. Надойдоха много изпращачи – родители, близки и приятели на заминаващите. Тънка гайда засвири с пригласа от тъпан. Това беше традиция. Всяка година населението изпращаше тържествено свидните си синове да отдадат заслуженото в защита на своята Родина.

Вдигна се голяма глъчка. Майки и любими ронеха сълзи.

– Хайде! – провиква се някой.

И момчетата се спуснаха надолу по “Стърната”. Всеки носеше на гърба си домашно ушита бяла раница от американ или от коноп.

Момчетата вървяха един след друг по правата пътека, която минаваше по била и долища, тясна и криволичеща, между вековни дъбови и букови дървета. Прохладният и свеж планински въздух се вдишваше леко. Някои бяха събули обувките си и ги носеха през рамо, окачени на пръчка. Те разговаряха оживено в каква част ще попаднат и как ще изглежда службата им. Други пееха странджански песни или шлагери, научени в големия град.

Стайко Гърчето, вече изявен певец в селото, поде песента:

“Ти ли бе мале казала,
Че от любов се не страда.
Страда се мале, страда се,
страда се и се умира”.

Приятният му и силен глас разцепи тишината в смълчаната гора. Стайко пееше с цяло гърло и силно чувство. Долавяше се тъга и липса на вяра във всичко, което желаеше да се случи. Песента подеха и други младежи от набора.

Неусетно в приятен разговор и песни наборът се озова на “Одицата” – извор с кристално чиста и студена вода, която струи под дънера на вековен бук. Момчетата се измиха, пиха вода, освежиха се, босите обуха отново обувките си и вече групово поеха към града по широкия път.

В четири след обяд те бяха на автогарата. В автобуса се качиха донаборници и от други близки села. И тук имаше много изпращачи. Колата се напълни и бавно потегли за големия морски град. Чакълираното шосе, изровено от дъждовете и остарелия автобус не позволяваха по-висока скорост от 30 километра в час. Затова автобусът пристигна в Бургас късно вечерта.

На следващия ден Наско се яви остриган, както се изискваше по устав, във военното окръжие. Имаше много други като него.

Млад лейтенант прочете по списък имената на момчетата. Между тях беше и Наско. След това, в редица по двама ги поведе към гарата.

Качиха се на специално отделен за тях вагон. Тука момчетата разбраха, че пътуват за Сливен, където ще започне, а за някои и ще завърши военната служба.

Постепенно наборниците подхванаха разговор помежду си. Започнаха да се сприятеляват. Нямаше друг от родното село на Наско. Това го натъжи. Мъката му се засили, когато разбра, че между останалите, определени да служат в Сливен, имаше по двама трима от едно село.

“Нейсе” – помисли си той. – “Така ми се е паднало. А може това да се е случило и на останалите от моето село” – утеши се Наско.

В 11 часа пристигнаха в Сливен. Два военни камиона, с пейки в каросерията, ги откараха в казармата. Раздадоха им военна униформа и ги разпределиха по роти и батареи заедно с войниците от предишния набор.

За Наско всичко беше чуждо и необичайно. Занизаха се мъчителни дни. Почти всеки ден той пишеше писма на родителите си, в които ги уведомяваше за най-малките дреболии. Пишеше и на по-малкия си брат, който учеше в бургаската мъжка гимназия.

Но времето лекува, както казват възрастните. След месец нещата се подобриха. Наско се сприятели с Лъчезар от Попово. Когато получеха колети от родителите си, те си похапваха заедно. Дружбата им се засили след клетвата. Помагаха си кой както и с каквото може.

Веднъж, под строй, всички войници от батареята тръгнаха на кино. Билетът струваше 10 стотинки. Наско нямаше. Приятелят му се смя от сърце, подаде му дребната монета и шеговито подхвърли.

– Давам ти заем, но ще ми ги върнеш с лихва.

Благодарение на тази дружба, животът им стана по-весел и по-поносим.

Особено ги развеселяваше ЗКПЧ-то (заместник командир по политическата част). Той също беше със средно образование, скоро произведен в чин лейтенант. В занятията по политическа подготовка вместо туберкулоза казваше “турбикулоза” или вместо Монтгомери – “Монтагомери”. Изричаше изкривено и много други думи, но със самочувствие на знаещ.

Наско обичаше шегите. Това беше някакво наследство от баща му. А и цялото му родно село гъмжеше от зевзеци. В разговор с Лъчко винаги пускаше по някой “бисер” на ЗКПЧ-то и това беше достатъчно двамата да се посмеят. Единни бяха в разбирането, че трите години в казармата са напълно пропиляно време за младите хора.

– Какво сложно има в един “Калашников” или една пушка, та трябва да си губим времето цели три години – често казваше Наско.

Забавляваше ги и землякът на Наско, Митю от с. Индже Войвода.

След клетвата ги пуснаха в градска отпуска. Митю почти не бе ходил в град, макар че селото му отстоеше само на 20 километра от Бургас. От малък беше тръгнал подир свинете – онези полудиви, черни, източнобалкански прасета. Сега, вече пораснал, войник в Сливен и пуснат в градска отпуска, той се страхуваше да тръгне сам. Можеше да закъснее или да не намери казармата. Пък и къде ще ходи сам в това непознато място.

– Да дойда с вас? – обърна се той към Наско и Лъчко, които възприемаше като умни и учени. – С вас ще се чувствам по-сигурно.

– Давай, давай земляк! – отвърна Наско и добави. – Тръгваме.

Скоро стигнаха центъра на града. Продължителният престой и тягостният режим в казармата, както и натрупаните отрицателни преживявания до влизането в нея, превърнаха първата градска отпуска в истински празник за тримата. Макар и униформени и подлежащи на контрол от дежурните, те се чувстваха свободни и щастливи.

– Предлагам да отидем на сладкарница – каза Лъчко.

– Задължително – отвърна Наско. – Ще хапнем тулумбички или баклави и ще пием боза.

– Готово – зарадва се Митю, макар че не знаеше какво е това тулумбичка и баклава. Виж, боза беше пил и много я харесваше.

Влязоха в сладкарница “Еделвайс”, почерпиха се и след кратък престой, отново се озоваха свободни в града. В центъра му, до паметника на Хаджи Димитър и градската чешма, възрастна жена продаваше пакети небелени фъстъци.

– Хайде войничета, екстра печени фъстъчки – провикна се тя.

Наско се отдели от групата и купи три пакетчета.

– Заповядайте – обърна се той към Митю и Лъчко. – Черпя за първата отпуска.

Митю пое пакетчето, погледна белите грапави плодове и акуратно хвърли две от тях в устата си.

– Тява фъстъци не са хубави – каза Митю.

При изричане на думите “фъстъци” и “хубави”, устата му изхвърли нещо като талаш. Лъчко и Наско избухнаха във весел смях. Разбраха, че Митю досега не е опитвал от това лакомство и не знае как се яде.

– Мите, не така бе – каза Наско. – Трябваше да се съобразя, че в нашия край фъстъци не се отглеждат и много от хората изобщо не ги познават.

Наско пукна акуратно по шева един плод, извади от него три ядки и обръщайки се към земляка си каза:

– Мите, това е което се яде от фъстъците.

Митю отиде до чешмата, изплакна си устата и започна да си хапва фъстъчени ядки – най-напред предпазливо, а после с видимо желание и голям апетит.

Той леко се сконфузи, но с усмивка отвърна.

– Каквото искате си мислете, но за първи път виждам и ям фъстъци.

След този случай при всяка отпуска Митю редовно си купуваше печени фъстъци и ги хапваше апетитно.

И все пак времето в казармата минаваше бавно и мъчително. Единствената утеха за Наско беше градската отпуска. Не можеше да се помири с мисълта, че трябва да служи цели три години.

ЗКПЧ-то, лейтенант Нанев, винаги с блага усмивка се стараеше да разнообрази ежедневието на момчетата от батареята. Организираше танцови забави с момичетата от тъкачната фабрика, рецитали с местни артисти, екскурзии до “Сините камъни”, посещение на кина и др.

Веднъж, в час по политическа подготовка, той с гордост обяви, че всеки ден след вечеря ще се провежда извънредно тридесетминутно занятие на тема “Екскурзия по картата”. И поясни:

– Всеки от вас ще разкаже за забележителностите в родния си край в продължение на 10-15 минути. Така всички ще научат кой откъде е. Освен това ще имате възможност да опознаете някои от забележителностите на своята Родина. А както знаете, Отечеството се заобичва по-силно и по-осъзнато, когато народът му го опознае по-отблизо.

Лейтенантът винаги вмъкваше в уроците си по-трудно разбираеми фрази, като “осъзната необходимост”, “груб материализъм”, “идейно възпитание” и други, старателно заучени от него в школото.

– И така момчета, от понеделник стартираме. Започваме по обратен ред на азбуката. В първото занятие, екскурзия по картата ще направят редниците Тодор Георгиев и Стоян Ставрев.

Лейтенантът разви бяло руло. Показа се физическа карта на България с две боядисани в черно и лакирани летви от широката страна. Окачи я на подходящо място на стената в учебния кабинет.

– Ето и картата на нашата Родина, по която ще водим занятията.

Като пожела отлична подготовка и успешно представяне на първите двама в понеделник, ЗКПЧ-то каза “довиждане” и си тръгна.

Първата екскурзия по картата премина успешно. Тошо разказа увлекателно за Карнобат, за околностите му, за хубавите лозя на Дядовия Димчов баир и възможността за излети на “Карказан баир” и хижата над с. Соколово. Особено увлекателен беше, когато заговори за самия град.

– Моят роден град е един от най-големите железопътни възли в България. В него се срещат пътнически и товарни влакове, които се движат в различни посоки: за Шумен, Сливен, Бургас, Пловдив и София.

Тодор говореше със самочувствие и повишена гордост. Затова в края на беседата събатарейците му благодариха с ръкопляскане.

Вторият доклад също беше много интересен. С показалка в ръка, Стоян посочи къде се намира Кюстендил, неговият роден град. Описа хубавите му природни дадености. Разказа за Хисарлъка, за минералната вода и построените балнеосанаториуми, за историческия Кадин мост на Струма, за чудесните овощни градини край реката и особено за обилната риба в нея. И той не пропусна да отбележи за железопътната връзка на града със София и вътрешността на страната.

Така минаваха, с по-голям или по-малък успех беседите пред картата на родината на бойците от втора минометна батарея. Идваше ред и на Наско. Той беше предпоследен в списъка. Момчетата от големите градове казваха много неща за родните си места. Измъчваше го мисълта той какво ще каже за родното си село. То беше откъснато от външния свят. На всичко отгоре се намираше в гранична зона. Нямаше железница. Шосетата бяха разбити. Местните хора пътуваха пеш до Бургас, който отстоеше на цели седемдесет километра. Рядко се мяркаха камиони, а автобусен транспорт почти нямаше.

Забележителна беше само природата. Странджа с нейните вековни гори и прелестната Велека, с бистрата като сълза вода и дълбоки вирове, които гъмжат от вкусна риба. Само това и… нищо повече.

Наско разсъждаваше и трескаво търсеше някаква забележителност. Ако не смае събойците си, поне да не е по-назад от тях.

През нощта, преди да се изправи пред картата, той беше дневален. Учебният кабинет беше до специалното помещение и не се заключваше. Наско влезе в кабинета, включи осветлението и се вгледа в картата. Името на родното му село беше изписано в най-долния десен ъгъл. Това го окуражи.

“Все пак името на мойто село го има, а на останалите околни села липсват” – помисли си той.

В чекмеджето на масата, където седеше ЗКПЧ-то, той намери кутия с цветни моливи. Откачи картата от стената и я сложи на масата. Взе червения молив и обладан от мисълта да покаже на лейтенанта и събойците си, че родният му край не е изостанал, че освен неоспоримите прелести на Странджа, там има и добре развита икономика. Той прекара старателно една червена линия от Бургас до Малко Търново. Беше приятно изненадан, когато установи, че червената черта по цвят и дебелина е досущ такава, както другите отпечатани върху картата червени линии, с които се означават съществуващите в страната железопътни връзки. Окуражен от резултата, той продължи червената линия до родното си село Граматиково и морското градче Царево. След това прибра кутията с цветните моливи и върна картата на стената. Доволен от личното си прозрение, той не усети как мина нощното му дежурство.

“Ами ако Митю обърка нещата – помисли си Наско. – Трябва да говоря с него. Сигурен съм, че ще ме разбере. В края на краищата, става дума за родния ни край.”

За негов късмет, този разговор не се наложи. Същия ден Митю постъпваше дневален по конюшня и нямаше да присъства на занятието. Конюшнята беше отдалечена от помещенията на батареята, пък и естеството на дежурството в нея изключваше възможността дневалният да я напуска.

Наско пооправи униформата си, смени якичката на куртката и след вечеря влезе в учебния кабинет. Настроението му беше приповдигнато.

Пристигна и ЗКПЧ-то. Момчетата насядаха по дървените столове, в очакване да научат нещо за родния край на Наско.

– Редник Атанас Попов, имаш думата – каза без предисловия лейтенантът.

Наско взе показалката и както предишните докладчици, посочи на картата къде се намира родното му село.

– Мойто родно село е най-голямото в Малкотърновска околия. Казва се Граматиково. Наброява две хиляди жители. Разположено е в дебрите на Странджа планина с вековни гори, основно дъб, бук и габър. Знаете какво е казал поетът в своята безсмъртна поема “Хайдути”:

“… за клети сиромаси
крило бе Чавдар войвода.
Затуй му пее песента
на Странджа баир гората
на Ирин Пирин тревата.”

С това вметване Наско целеше да “удари” градските момчета. Великият Ботев не възпява какво да е и как да е. Не е забравил обаче Странджа, тази гориста огърлица на нашата Родина.

Наско се поувлече и с приповдигнат патос продължи своя разказ.

– Край Граматиково тече Велека. Една от най-чаровните реки в България. Бистра и непресъхваща. Влива се в Черно море, край Ахтопол.

Беседчикът разказа с увлечение за разнообразния и обилен дивеч в горите на Странджа, за преуспяващото горско стопанство в селото и за минно-геоложките проучвания от руски и наши специалисти, с които той беше работил две летни ваканции, както и за големите залежи от мед и желязо в околностите на родното му село.

Но върхът на неговото изложение беше, когато заговори за железопътната връзка на Граматиково с Бургас, Малко Търново и Царево.

– Граматиково е важна товарна гара. Тука е изградено голямо депо за паркет, дъбови и букови трупи и за дървени въглища. Тези материали се транспортират по железницата до Царево и Бургас, откъдето се товарят на кораби и гемии за Турция. В Граматиково е построена най-голямата дъскорезница в Странджа.

Говорейки, Наско следеше с поглед реакцията на събатарейците си и на лейтенанта. Разбра, че всички го слушат внимателно.

– Накрая искам да кажа, че към товарните влакове, които се движат всеки ден от Бургас за Граматиково и обратно, се прикачват два пътнически вагона. Така придвижването на хората към и от града е безпроблемно и гарантирано.

Като ученик в гимназията Наско беше изявен литератор. Сега занятието “Екскурзия по картата” беше чудесна възможност да се изяви и той не я пропусна.

ЗКПЧ-то го поздрави и каза, че беседата на Наско била най-успешна. Той получи поздравления още от най-добрите си приятели в батареята. Силно впечатлен беше Лъчко. Всички разбраха, че Наско е талант и съвсем искрено се възхищаваха от него. Но нито един, включително и ЗКПЧ-то, не се досети, че в цяла Странджа няма железопътен транспорт! Че всъщност това са измислици на Наско, за да не е по-назад от събатарейците си.

Изминаха няколко месеца. Наближаваше Първи май – денят на труда. На едно от занятията, командирът  на батареята съобщи, че във връзка с празника, най-добрите в службата ще бъдат наградени с домашен отпуск. За войника, срещата с родители, близки и приятели е съкровена мечта. Всеки се надяваше и вярваше, че е достоен за такава награда. Наско не се надяваше. Той беше убеден, че тази радост няма да го отмине. Тя му прилягаше, за изявената му добросъвестност, ученолюбие и преданост. Така и стана.

Няколко дни преди празника, в късен следобяд, ЗКПЧ-то събра войниците в учебния кабинет, извади списък от джоба на куртката си и каза:

– Съгласувано с командира на батареята, за вярна служба на Родината и висок успех при усвояване на преподаваната материя, се награждават с домашен отпуск следните войни.

И ЗКПЧ-то прочете имената на осем бойци от батареята. На първо място беше името на Наско. Реакцията беше двояка. Радост споходи наградените, а тъга и неудовлетвореност онези, които не получиха тази толкова желана награда.

Наско беше на върха на щастието си. След повече от половингодишно отсъствие той отново ще се срещне с родителите, ще види брат си, ще подиша чистия въздух на Странджа, ще се порадва на прелестната Велека и нощния небосвод, осеян от безброй звезди и озарен от меката светлина на лунния диск.

Лейтенантът раздаде заповедите за домашен отпуск на наградените и, след като им пожела разумно прекарване в родните места, се уедини в учебния кабинет.

До Наско стоеше Иван Гергов. Той беше от далечно момчилградско село край Арда. При неотдавнашното докладване в “Екскурзия по картата”, той каза, че съселяните му пътуват пеш до града цял ден, тъй като до родното му село Момино няма обществен транспорт. А когато се налагало да отидат до Пловдив, задължително преспивали в Момчилград. Така било защото влакът пътувал само веднъж през деня и то в ранно утро.

Иван разгърна заповедта за отпуск и радостен възкликна.

– Берекят версин, осем дена ще ми стигнат за път и да прекарам някой ден вкъщи на свобода. Ти ще се радваш на по-продължителен престой в Граматиково, защото имаш сигурна влакова връзка от Бургас. Но… нейсе. И за мене е добре – и за да подсили доволството си добави. – Близо двадесет от батареята не бяха наградени.

И Гергов тръгна доволен да подготвя багажа си за утрешното пътуване.

Останал сам, Наско също погледна своята заповед. Там беше записано, че му се дава петдневен домашен отпуск и че трябва да се върне в казармата на трети май. Обзе го ужас.

“Абсурд”! помисли той. Потънал в мрачни мисли, Наско бързо излезе от помещението. Застана пред вратата на учебния кабинет, където беше лейтенант Нанев. Поколеба се, но накрая реши да влезе при него. След като почука и чу утвърдителния глас на ЗКПЧ-то, Наско влезе и поиска разрешение да остане.

Лейтенантът забеляза безпокойството на най-добрия си войник и попита сериозно:

– Нещо си разтревожен? Казвай какво те безпокои!

– Другарю лейтенант, това е невъзможно – смотолеви Наско и продължи. – Дали сте ми пет дни отпуск, а само пътуването ще ми отнеме четири.

– Как така? Сутринта имаш бърз влак за Бургас. Там се прехвърляш на влака за Граматиково и още преди обяд си в село. На трети май, по същия начин се връщаш и вечерта си на проверка. Значи оставаш при близки и приятели цели три дни. С командира на батареята – майор Диков решихме само на онези от вас, които са от селища без осигурен обществен транспорт да дадем по осем дни, а на останалите по пет дни домашен отпуск. Сливен е едва на сто километра от Бургас и има всякакви транспортни връзки.

Наско беше сразен. “Кой ме караше да си измислям щуротии, да се фукам пред картата и в името на какво?” – помисли мигновено той. – “Сега няма да имам време да кажа дори едно “дза” на майка и татко”.

Изведнъж го осени мисълта да признае за измислицата си. В края на краищата народа е казал “Признат грях не е грях”.

– Другарю лейтенант - започна той, – много обичам родния си край. Малко са хората, които го познават. И вие не сте бил там. А той наистина е прелестен. Измъчва ме неговата стопанска изостаналост. Населението му е будно, ученолюбиво и честно. То заслужава по-добра съдба. Затова аз нанесох на картата с червен молив железопътната линия. Исках да покажа на вас и на моите събойци не толкова какъв е, а как трябва да изглежда родният ми край и моето мило Граматиково.

Лейтенантът слушаше внимателно искрената изповед на Наско.

“Същински патриот” – мислеше той. – “Но все пак Наско излъга. Да го накажа… Не! Той заслужава похвала. А може би награда!”

– Слушай Наско, ти излъга цялата батарея. Позволи си нещо, което е наказуемо. Разбирам обаче, че си го направил, вдъхновен от желанието и твоят роден край с прекрасните си природни дадености да стане средище с развита промишленост и съвременни комуникации. Затова, за проявен странджански патриотизъм, ще удължа отпуската ти на 10 дни. Ела след един час да получиш новата заповед. Доволен ли си?

Наско се смути. Тези приливи и отливи в думите на ЗКПЧ-то го объркаха. Заключителните думи на лейтенанта обаче бяха категорични и недвусмислени. Наско изпъна тяло и отговори с видимо удовлетворение и искрена радост.

– Тъй вярно!

След този случай на Наско му остана доживотният прякор “Странджанският патриот”.

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.