Странен пантеон

Странен пантеон

Понякога взорът срещаше титани
на челата с тайни слова начъртани
кат останки славни от друг някой род,
не останал вече под божия свод.
Иван Вазов

Аз бродя сам във странен пантеон
и духове край мене се тълпят,
ръце простират със отчаян стон,
отпаднали и тъжни. Дълъг път

в мъглата са вървели и през мрак
те мъката си да ми предадат.
“Години все във тоя пущинак
народа ни блуждай!” – със гняв мълвят.

Озъртам се и ето ги край мен,
и свеждам аз глава пред всички тях.
“На злоба братска вие пак сте в плен –
това е нашият предвечен грях!

Ний идваме при тебе в късен час,
ний молим те духа освободи
на зъл народ, изпаднал вече в бяс
от глупави раздори и вражди.

Ръка подай му с вечен благослов,
ти дай му вяра, гордост, светлина,
сърцето си му дай с една любов
и път му дай към истина една.

Той все се лута – вече векове,
но иде на страданието край
и ето днес със болка те зовем:
о, сине наш, надежда ти му дай!”

А после с кървав, пурпурен венец
обкичиха те моята глава,
при мен дойде благ рилският светец
и с кръстен знак докосна ме едва.

След него дух могъщ пристъпи сам
във расо на монах, но с поглед горд:
млад княз е бил, ала с неземен плам
той вяра ни е дал във Слово-Бог.

И неговият син на златен трон
държеше скиптър, книга и перо –
прославеният, дивен Симеон,
Преслав издигнал с меч и със длето.

А поп със огнен взор, със лик изпит,
ме гледаше опърпан и унил –
надежда търсил в идеал разбит,
прогонен и оплют бил Богомил.

Възторжено усмихнат, там монах
подаваше ми книга вдъхновен:
“Историята наша аз събрах -
народът ни ще бъде възкресен!”

Стълпяваха се – чувствах се смутен
от тези сенки на отминал свят;
изстъпи се един тъй разярен,
но силно ме прегърна като брат.

Вулкан неистов беше този дух:
висок и снажен, дяволски красив.
“Раковски пак е пръв!” – тих глас дочух
зад себе си от момък млад, свенлив.

И сякаш от небето слязъл в миг,
Апостол се възправи в чуден ръст,
сияйно чист във подвига велик,
понесъл на плещите тежък кръст.

Поет с брада и орлов поглед див,
го гледаше в почуда възхитен:
по-млад бе той, но много горделив,
от дара си небесен вдъхновен.

Напираха хайдутите със гняв
с войводи двама, славени навред;
Бенковски, до княгинята с байрак,
пред четата препускаше напет.

Но сипна се зора навън и аз
изгубих своя странен пантеон,
а духовете, чули висша власт,
отлитнаха към вечния си дом.

Душата ми – пронизана от смут,
озъртах се с печален, страшен взор
и сигурно изглеждах като луд,
впил поглед във небесния простор.

Все търсех сенките от оня свят,
но никъде не виждах и следа.
“Сърцето твое – то е наш палат,
към нашето безсмъртие врата!” –

тъй шепнеха ми, махаха с ръка
и аз сбогувах се с дълбока скръб;
те губеха се в пролетна дъга,
потъваха в небесна, тиха глъб.