Термодинамика на ада

Термодинамика на ада

Тези нощи бяха най-дългите. Грозната Мери лежеше на дивана в хола от толкова време, че дори не знаеше минала ли е Коледа или не. Никакви признаци не подсказваха, че денят навън е почнал бавно да расте, вместо да продължи, да се смалява, докато изчезне съвсем. Беше омаломощена от треската и от разни вещества. Едните я държаха будна през деня, другите я приспиваха през нощна, макар че ден и нощ в действително нямаше и само телевизорът поддържаше представата за времето й реална. На коленете й, забравена на осемстотин и първа страница, лежеше “Златната клонка” на Фрейзър.

Цели денонощия Грозната Мери се занимаваше с едно – да блуждае от канал на канал с дистанционно устройство в ръка и смътно усещане в душата, че нещо й убягва. Ту беше сигурна, че древните страхове най-сетне са се сбъднали и Слънцето никога няма да изгрее, ту се укоряваше, че неизмитите съдове в мивката заплашват да прелеят и да я удавят. Във всеки случай се опитваше да свикне с мисълта за края и си повтаряше, че тъмнината не е чак толкова страшна. Хората обаче бяха като нощни пеперуди – побъркваха се по всеки източник светлина и се хвърляка в пламъка му без да се замислят. Или пък хвърляха някого другиго. И все в името на този същия равнодушен източник на светлина, който така или иначе изгряваше. Сега тъмнината щеше да ги принуди да бъдат мъдри. Щат – не щат. Просто всякакви жертви щяха да бъдат безсмислени при положение, че няма вече какво да изгрява. Така си мислеше Грозната Мери докато горещата слуз на съня не я погълна. Когато се съвзе, на екрана двама типове изкормваха трети и тя чевръсто превключи канала. Появи се огромен плакат, който гласеше: ПРОМЯНА. Хм! За нея лично промяната беше вече настъпила – вместо да е в сесия и да зубри законите на термодинамиката, тя четеше “Златната клонка” и съзнаваше, че това никога не би се случило, ако не беше студентската стачка, да обърка всичко.

Мери отново превключи каналите и зелено зарево освети стаята. Над Персийския залив избухваше война. CNN се превръщаше в новинарски канал №1, а Тед Търнър – в мит. Ярки илюминации ознаменуваха тези събития, обаче Грозната Мери нехаеше, вперила хипнотизирания си поглед в екрана. Сънуваше някой, който е далеч, някой, който е прекалено красив, да е неин. Но сънищата й не бяха нежни – целият огън на Римските Сатурналии се беше събрал в тялото й и се мъчеше, да избие навън. Току що бе открила, че другото име на любовта е гняв и, че порядъкът и хаосът са всъщност едно и също.

В този миг “Златната клонка” се плъзна от коленете й и тупна на пода. Мери стреснато се огледа и вдигна книгата за листите, които стърчаха нагоре. Погледът й спря на думата “огън”. “Бедствен огън” или “два огъня”, “огньове на радостта”, “които друидите на Ерин палели на този ден с големи заклинания”.

Грозната Мери прокара длан по облегалката на дивана и изпод нея лумнаха остри, къси пламъци. Опита се да потисне страха от опарване със страха, че започва, да халюцинира, но в мига, в който прелисти, книгата се възпламени в ръцете й и тя я захвърли на пода. Не, не халюцинираше!

“Какво пък, имаме си бъдник!” – опита се да бъде весела тя, но се израви, защото огънят полази по завивките й. “Ще трябва да го прескачам! Давай, Мери!” Напрегна сили, но огънят ли се оказа прекалено мощен? Или на нея й се прииска сама да падне в него?

Беше Еньовден в Тракия, Цветница в Ирландия, Вси Светии в Шотландия и Коледа Къде Ли Не. Мери кашляше и се давеше, по кожата й цъфтяха кървави мехури, косата й пламтеше като факла. Цялата тя беше факла по случай Хелоуийн и Белтейн едновременно, по случай равноденствия и слънцестоения, защото – как се беше случило? – избрала беше Мери въглена в питата, лошия жребий, да не е като другите. Да плаче с несолени сълзи, да страда от неистинско страдание – чучело от слама насред пожара на всеобщото празнуване, че отново има какво да изгрява!

--------------
Публ. в сборника разкази “Пого 2”
(Райна Маркова, “Пого 2. 11 години по-късно”, Бургас, 2011 г.)
--------------