Усмивката

Посещавам този разказ на всички приятели, рибарите.
Наздраве момчета!...

Оръфан, угрижен и брадат, старият вече Тотьо Таланта седеше до прозореца на най-крайната маса в рибарската кръчма, наблюдаваше бурното море и сладко си отпиваше от ракията. Човек и глупав да е, застанал пред това чудо на природата, не може да не размишлява. Бяха му дошли до гуша приказките и скандалите на тези небръснати, не къпани, и смърдящи на риба, намръщени дори озлобени млади мъже. Но отвращението му от тези, които управляваха Родината, го беше приютило край тях и ще не ще, мълчаливо понасяше тази колоритна пасмина, рибарите, сложила кръст на политици, общество дори на близките си и живееше ден за ден. След падането на комунизма той, богатият син и наследник на заможния адвокатски род Праматарови, побърза да се завърне от Америка. Не да си възстанови имотите, както направи царското отроче, а с надежда, че ще намери момичето, което преди повече от тридесет години не тръгна с него, а остана да се грижи за старият му дядо. Кадърният човек и в изгнание да е, си е кадърен. Бай Тотьо беше спечелил много пари, даваше мило и драго да намери момичето, което една нощ, направо от улицата заведе в дома си. Не, че беше влюбен в нея, но трябваше да остави жена, която да се грижи за стареца. Бяха изминали много години, от момичето нямаше и следа, хората дори него бяха забравили...

Времето за творчески живот, какъвто полагаше в Холивуд като сценарист и режисьор, никога не свършва. Можеше да се върне на снимачната. площадка, да разкаже на света как завари Родината си след петдесет години, за новата лъжа, която ни грозеше, след падането на берлинската стена, но той беше разбрал, че светът не се интересува от сериозните проблеми на човешкото зло, макар да го застрашават и реши да избяга от прожекторите и камерите на комерсиалното седмо изкуство. Завърна се в Родината с толкова много пари в банковата си сметка, че и два живота да му беше дал Бог, не можеше да ги похарчи. Защо ли му беше и тази къща дворец? Роден и израснал в нея, беше му свидна, но щом не намери момичето реши да я дари на общината. И тъй като той не създаде семейство, защото не искаше да става баща в изгнание, помоли кмета да я направи детска градина.

Макар в напреднала възраст вече кореняк бургазлия, не можеше без лодка. Купи си бай Тотьо хубава рибарска лодка , мрежи и избра да живее в колиба тук в Ченгене скеле. Отседна в рибарско селище и вече двадесет години продължаваше да пита и разпитва, търсеше момичето, навярно вече прегърбена старица, чиито очи с вкус на горчиви сълзи целуваше някога, когато се сбогуваха. Казах, не че беше влюбен в нея. За седмица-две те дори не можаха да се опознаят. Но през всичките тези години, макар да живееше в разврат, много често си спомняше за нея и кратката им любов... Той искаше да бъде някой за целият свят, а не намери време да създаде семейство и да бъде всичко за някого. “Много забавление създадох на хората. Превърнах се в роб на казани истини от които никой не се интересува... На нищо, мислеше си вече, няма да науча този свят, който се интересува само от зрелище, власт и пари, нито той мене...” В съмнението усъмнен, бай Тотьо вече трудно щеше да обърка човека на когото можеше да се довери и да сподели тревогите си. Това усамотяване, тук в Рибарско селище, беше начало на неговата нова мълчалива творческа свобода. Няма камери, няма прожектори и клакьори... В края на краищата човек не е ли това, което мисли по цял ден мълчаливо и си отива от този свят неразбран и неразгадан?

– Виждам, че тези намръщени кавгаджии не ти харесват!? – заговори старецът ухиления до ушите мъж на средна възраст. – Тази приветлива усмивка, дето грее на лицето ти, а очите тъжни, кой знае колко много тревоги прикриваш зад нея, непознат приятелю.

– За истинските мъже, старче, страданието е съкровена тайна на душата, и не го споделят със всеки... Да сложа чашата си до твоята, а?

– Сядай! – му рече бай Тотьо и се усмихна. – Ако искаш да се отървеш от тревогите си синко, непременно трябва да поседнеш до човек и да изслушаш неговите кахъри – казваше ми навремето моят дядо. – Сядай, сядай! В тази кръчма запазени места няма! Ако ти стане досадна киселата ми физиономия, ставаш и се махаш. На кого му е приятно да понася капризите на някого? Твоята усмивка ми обещава хубаво мезе за ракията – сладка приказка. Пък, ако не ти се говори, ще погледаме морето и ще помълчим заедно. Човек е господар на премълчаните думи, изтърваните приказки го поробват. Но ти ако имаш кахъри не ги потискай в себе си! Сядай! Може и да прочета мислите на едно тревожно, но красноречиво мълчание... Сядай, белким станем приятели! И на мене не ми е сладко да пия сам тази парлива ракия. Така де! Друго е, макар да мълчим, друго е когато има срещу тебе човек; аз поне ще си мисля какво може да тревожи един вече зрял мъж, а ти?.. Сядай, сядай! Стига си стърчал! Не обичам някой да ми виси над главата! Знам, че ти е смешно какво може да тревожи вече един побелял старец. Ако има какво да ме питаш карай направо или се махай от главата ми!

– И твоята не е лесна тук в тоя джендем, рибарю! По приказката ти съдя, че от високо си паднал. Любопитството, е добро хапче за възрастен човек, но скуката и старостта нищо не ги лекува! Виждам, че и нервничиш...

– Откъде се взе бе, Усмивка!? Не съм те виждал тук в рибарско селище. Знаех си, че днес това бурно море ще ми докара интересен събеседник. Само не се вземай за умник! Никого няма да учудиш тук. Това, което те дразни в тези брадясали момчета, сигурен съм и в тебе го има. Тук никой не е паднал, нито са го бутнали всички сме един дол дренки; от философ нагоре, че даже и бабаити... В Ченгене скеле трудно се задържат млади мъже, но който е останал тук, си слага главата в торбата и тази пустош му става по-свидна от бащиния двор... Бай Тотьо, Тотьо Тупала ми думат рибарите. Преди няколко години не можах да избягам! Бурята ме застигна в морето. Почти загубих единият си крак и сега го влача като товар, но оцелях... Виж ти! Предчувствието не ме излъга! Знаех си, че тази приветливост ми води интересен събеседник! Точно така, Усмивка! От смъртта може човек да се измъкне временно, но от зоркото око на хората, да ти лепнат прякор, няма спасение.

– Така е, старче! Хората никога няма да те разберат, но за кусурите са много наблюдателни! – разсмя се непознатият мъж и го попита нещо.

– Какво? – сепна му се бай Тотьо. – Гледай ти работа!.. Първата ракия не може да ме е подвела. Твоето любопитство ми лъха на журналистика. Абе, не се ли уморихте да ме търсите? Оставете ме на мира! Карам я криво ляво. Всички медии за това идвате при мене. “Богат и известен на целият свят, какво съм търсил в тази пустош?” – все това ме питат. “Рахатлък, отговарям, Ченгене скеле е пристана на рахатлъка!” – и обръщам гръб на всички. Твоята усмивка нещо друго ми казва. Не знам дали съм известен на света. В Америка спечелих много пари, но тревогите със слава и пари не се изкупуват. Дойдох тук да си тегля мрежите от морето да хапвам прясна риба и да си ближа раните от младостта... Прав си! Айляка, казват турците, е най трудната работа. Вярно! Поне не се моля да хвана златната рибка. Е, имам едно желание, но него само Бог може да ми го изпълни. На моите, близо осемдесет години, пък и с този сакат крак, тежко ми идва вече да тегля мрежи. Два сезона не съм ги намокрил. На възрастта ми винтери за скарида, чепарето и чуконтата са удоволствие и разтоварване. Докато чакам глупавите балъци да се нахвърлят на стръвта, връщам по някой мил спомен от младостта си, гледам морето и от време-навреме се опитвам все още да размишлявам... Защо се усмихваш? Още не съм изкукал! Ако не бях останал с един крак, даже нямаше да разбера, че както в природният така и в житейския хаос, всичко е в равновесие, дори съдбата е подвластна на мислещият човек. Искам да ти кажа, Усмивка, че осакатяването на човек от човека е зло, но от Бога е урок. Човек трябва да си седне на кирливия задник и ако има какво да каже на този ненаситен свят, да го казва и да се радва на живота. Мълчанието и тишината, край тези забравени от Бога мъже ми осигурява вътрешна хармония на егото. Каква по-голяма цел може да има мислещият човек от тази да остави такова наследство, което да го надживее. Та един ден, когато децата му си спомнят за него да има върху какво да градят своя мироглед и светоглед... Не те разбрах, Усмивка! Няма човек, който да не си мисли за безсмъртие, а аз дори баща не станах. – упрекна се стареца и ми се стори, че очите му се навлажниха. – Не знам защо сега вашите деца напускат Родината, само знам, че ви водят вече внуци, които не знаят езика на дядо и баба. Това, заради което избягах някога от България аз, беше по-лесно да го опиша и пресъздам на екрана, но това, което сварих в Родината си, нямам сърце да го разкажа. Как да дадеш акъл на програмирани родители? Те нямат упътване от Бога, как да си служат с тази нежна материя в главата... Пак се подсмихваш!

– Тъкмо за тревогите искам да си поговорим, стари ми рибарю и за времето, което не можем да върнем назад – прекъсна го усмихнатият мъж.

– Така кажи бе човече! Забавно ми е да давам интервю на любознателен мъж, който се държи бащински с мене. Харесва ми журналиста, който иска да разбере нещо за живота, не да научи някоя клюка и да се чуди как да я разкраси. Най ми е лесно да вържа на фльонга някой политически хитрец от твоята гилдия. Много ме бива за това, внимавай, Усмивка! – и разтри очите си с длани. Нека ти кажа, знам че те интересува, откъде тръгнах и станах фактор в Холивуд. На млади години ми думаха Тотьо Таланта. Пишех стихове, разкази... Най ме биваше да съчинявам любовни писма на приятели. Влюбвах и разлюбвах глупавите си съученици. Тогава не разбирах, че незрялата любов е наказание за двама. Колко забавно и тъжно ми е сега, че целият свят търпеливо съществува и се изгражда с това наказание! Сигурно за туй пишех писмата по-добре от разказите, които се опитвах да съчинявам... Можех да накарам и най-умната красавица, да се влюби в глупавият ми приятел. С разказите не ми вървеше. Тъкмо реша, че съм написал хубав разказ, че моя бунт е зов за помощ, от злото на човешкият произвол... Тогава си мислих, че съм казал нещо на света... Дам го на дядо за одобрение, още не го е прочел и го пъха в печката. “За такова мислене, днешната власт ще те окачат на въжето!” – ще ми се скара. И аз не го харесвах, че си смени идейните убеждения... Не-не, не се скарахме! По-късно разбрах, че стареца знае как се оцелява сред идейно болни водачи. Дядо беше мислещ човек, даже съм благодарен за предупреждението и критичността му.

... Незрели, не поумнели всичките ми приятели свъртяха семейства, някой дори се опитват днес да управляват държавата, а аз даже не можах да омая една красавица да се влюби в мен. Така е приятелю! Навярно има уроци за любовта, но аз не научих нито един, защото мислих със сърцето си и моята любов остана неразбрана... Разбира се! Една нощ и аз се влюбих! Впрочем, момичето се влюби в мен. Макар да беше се влюбила уличница в мене и аз изпитах чувства към нея. Как да не грабне сърцето ми истинска зряла жена?.. Не харесвала новата власт, не я приели никъде да продължи образованието си и тя беше избрала най-древната професия. От улицата я заведох при дядо, в къща като дворец. Нека ти кажа и това: Аз не бях само един син и внук, а и богат наследник. Комунизма отне, по късно цялото наследство на рода Праматарови, но парите дядо ми държеше в гърне. Преди края на войната старият умник, завършил право в Австрия, знаеше какво ще се случи. Той беше чел Монтескьо и знаеше, че да излъжеш един човек е трудно, но да заблудиш тълпата е фасулска идеология. Мислещия човек бързо се ориентира в идеологическото и геополитическото разпределение на света. Дядо ми дори стигна до там, че стана съветник на новата власт. Баща ми, баща ми и майка ми не можаха да се впишат в болшевишката идеология и платиха с живота си .

... Макар да бях му завел стопанка на големият дом, дядо не пропусна да ни посъветва с момичето, час по-скоро да напуснем България, че се страхува и за нашия живот. Послушах го и с първият презокеански кораб отплавах за Америка. Момичето от улицата ли? Тя не пожела да ме последва. Обеща, че ще се грижи за дядо и ще ме чака колкото трябва. Каза ми сбогом с плачещи очи, навярно, за да ги помня докато съм жив. Никога няма да забравя дързостта в онези плуващи в сълзи очи... Макар проститутка, разбирах, че свободата която ми даваше не беше от безразличие... Щом се усмихваш значи ме слушаш, приятелю?.. Не вярвам да ме е чакала, но и не я упреквам. Мария беше умно момиче и знаеше, че свободата е по-висша ценност от любовта... Именно! За зрялата любов, свободата е цветето.

– Никога не съм слушал някого по-внимателно, старче! Как да не те слушам стари ми рибарю? Без да задавам въпроси ми даваш отговори, които търся вече почти петдесет години... Слушам те и съм сигурен, че съм седнал при правилният човек в тази кръчма... Даже записвам разговора.

– Чуй ме усмихнато момче! – стресна му се бай Тотьо. Никога не преценявай хората като правилни и неправилни, стари и млади, а като здрави най-вече живи и какво има в главите им. Казах ти до вчера теглих мрежи, здрав съм като йорс! Ти си още млад, никога не позволявай в тялото ти да се промъкне старец. По-късно ще разбереш, че най-добрата възраст от живота е да си жив, Усмивка, защото много млади хора от моето поколение си отидоха здрави от силните ръце на болни мозъци... Докато съм жив ще ме тревожи това!.. Не-не, не може да е вярно! Чак толкова да ме заблуди тази твоя усмивка!.. Но пък само ченгетата си служат с тези методи. Започваш да ме плашиш! Знам, че комунизма не си е отишъл, няма и да си отиде скоро, но на моите години нищо не може да ме изплаши вече. Изключи тази проклета играчка, не ме връщай в ония мрачни години! Вгорчаваш само вкуса на ракията ми! Имам усещане, че някой рови в душата ми, а сърцето казва, че си добро момче. Да си поговорим като хора. Види се родителите ти са се погрижили за възпитанието.

... Не знам какво те натъжи. Много герои създадох на екрана да забавлявам хората, докато един ден разбрах, че истинските проблеми на човечеството нямат решение и че те са самият ни живот. Какво друго можеше да направи един клоун в чужда Родина, който повече плаче отколкото се смее? Реших да си избера и си избрах своя роля, да не чувам аплодисментите и критиката на публиката. Предпочетох да завърша дните си в този тъжен спектакъл, живота, в ролята на глухонемият; да хвърлям репликите си на вятъра с мимики и гримаси и да си въобразявам, че един ден ще им пораснат криле... Тук, в Ченгене скеле, намерих климата – спокойствие в собствената си душа. Никога не съм бил беден и да ме е яд, като тези силни мъже, когато си харча парите. И въпреки всичко избрах да живя като тях. Само така човек може да се радва на това, което никой не може да му отнеме; слънцето, въздуха и водата... Изключи този дяволски телефон!.. Какво говориш!? Не се крия от никого... Има за кого и какво, но защо да жаля за някого? Сега спомените са само спасителен пристан за моята възраст. Костюма и вратовръзката ме задушаваха. Обличам се бедно и в черни дрехи, защото жаля себе си. Не, не съм се провалил, ако в това ме упреква съмнителната ти усмивка? Просто бях непретенциозно момче, такъв съм и до сега. Имах си една мечта, творчеството, не чаках някой да ме наеме да му свърша работата и да ми казва какво да правя... Вървях след мечтата си и тя ме доведе до богатство, но и до старост... Виж, това не съм разбрал, Усмивка! Голяма или малка личност ме направи тази скромност. И все пак, когато изкуството ти е професия, живота е по-поносим и те приближава неусетно до старостта. Любовта ми към творчеството и тревогата от това какво ще се случи утре, оправдават цялото ми съществувание... На тази възраст и в нищоправенето намирам всичко, дори утеха... Какво смешно казах? Точно така! Като децата; в нищото да намираш всичко... Затрупани от грижи, ние възрастните, не виждаме чудесата около нас и не разбираме живеем или съществуваме. “По-добре да си на оня свят, казваше дядо на баща ми, отколкото да не знаеш в кой свят живееш...” Но той не го послуша.

... Има неща за които мисля непрекъснато, но не ми се говори за тях, ще прозвучи като оправдание. Не знам с какво мога да оправдая факта, че не станах баща. Няма по-лош живот от това, да те прокудят от родината и да не ти се случи нищо, което да осмисли живота ти, Усмивка. Осъзнах го, но беше късно. Не заслужавах обич или аз не можех да обичам, не знам... Не съм се провалил! Само знам, че има много неща дето зарязах, заради които разбира се не трябва да се тревожа, а не мога да спя заради тях. Правилно! И според мен, има два вида лудост у хората. Някой забравят, че има смърт, а други като се захванат да гонят мечтите си, забравят да живеят. Ей, усмихнат приятелю, нищо човешко не ми е чуждо. Бог така ни е създал нас лудите, цял живот да мислим за смъртта и да сътворяваме живота. Трябваше ли да доживея до старини, за да разбера, че няма нищо по-важно от семейството, което аз не създадох... Знам, че смъртта е по-лека от живота, защото ни освобождава от страдания, но не ми се напуска този хубав есенен слънчев ден. Не ми тежат тревогите, те ме държат бодър. Да е жив човек днес, пък какво ще се случи утре, може да разберем в другият живот. Смееш се, но очите ти са тъжни... Ако не съществува такъв ли? Ами, че то “утре” знаем ли дали ще го има?.. Наздраве, Усмивка!..

– Като дете, точно такъв си представях главният герой от приказките на старият ни дядо на когото подражавах. Струва ми се днес героя оживя пред мен. За това правя запис, да предам разговора на човека който още те чака...

– Това ли чух, Усмивка? Че се познаваме? – Да викам по една ракия? Моля!.. Какво не си ли вярваш, че се страхуваш да не се напиеш? Може и да си прав! Откакто живея тук край тези дебелоглавци, по друг начин класирам хората. Трудно е да опознаеш в тези среди човек, без да се напиеш с него... Не ми отказвай! Няма да се оплаквам повече, нито ще се оправдавам. Не искам никой да ме съжалява, още по-малко да ме оправдава. Виж Усмивка, глупаците ми е лесно да ги мятам като риба на сухо, но към тебе изпитвам респект и уважение... Да си призная, няма от какво да се оплаквам. Моите кахъри са моят живот, но това което чух ме ангажира. Ние творците сме башка луди... Моля? Първият ти въпрос отново ми лъха на полицейщина! Дали съм личност за света, и аз често се питам и сам си отговарям тихичко на ум... Да ти кажа, все ми е тая колко хора ме познават, които аз не познавам. Искаш да си сложа етикет ли? Чуй приятелю! Съмнението създава много проблеми, но е поучителна тревога. Отвори, отвори този прозорец! Искам да чуя шума от прибоя на вълните... Знам, че човек е господар само на премълчаното, но ако имаш кахъри не ги потискай в душата си. Бог, нали за това ни е дал алкохола; да ни развърже езика. Знам, че заради мене мълчиш, но аз те чувам... Човек може да спечели много пари, но парите никого не са направили човек. Осем-девет милиарда човешки същества щъкат по земята, но човечност не срещнах... Не се интересувам вече нито от минало, нито от бъдеще, те са извън моята власт. Банковата сметка ми е голяма, но аз си подарих тази тишина да чуя вътрешният си глас и да се ползвам от цялото богатство на природата... Далече от блясъка и лукса на двадесет и първи век, в края на живота си разбрах, че светът е огледало на мислите и чувствата, които не ми дават покой. Записвам ги, за да не си говоря сам... Няма значение дали съм известен на света по-важно е, че отвоювах себе си, за да помисля и за времето, което прахосах за зрелище и пари. Така е! Човешките ограничения са материални, само мисълта няма препятствия. Цял живот се упреквам, че зарязах много неща, но чувството ми за вина не може да поправи миналото. Как ми се иска да извикам на този луд свят “обичайте се хора, защото онова, което е повредило човека е липса на любов...”

– Докато не сме се скарали искам да ме чуеш, рибарю! – прекъсна дългото му съждение усмихнатият мъж. – Бива те за кръстник! Харесвам прякора си! Но нека ти кажа и името си, да те освободя от тревогите, заради които заряза любовта и избра свободата си. Казвам се Тотко Тотев Праматаров. Докато беше жив, с мама се грижехме за старият ни дядо. Преди мама да му затвори очите и той се погрижи за нас... Бог да го прости! Вярваше и се надяваше, че внука му скоро ще се завърне и непременно ще ни потърси. Той мислеше, че тази власт ще рухне бързо, дори се молеше на Бога да му даде сили да доживее до тази среща, да ни види прегърнати и радостни... Но когато отнеха къщата и ни оставиха само една стая и кухня, човека здрав като чук, се срина... Щом зазидаха и прозореца с изглед към морето, да не смущава партийното величие, което настаниха на квартира в дома му няколко дни след това както си пиеше чая на масата до зазиданият прозорец изведнъж се строполи на пода и угасна... Преди още да дойде промяната с мама напуснахме къщата и града. Сега живеем в Черноморец. Построихме си къща хотел на брега на морето, посрещаме и изпращаме гости от цял свят... Мама е вече стара, но ще се зарадва да посрещне такъв скъп гост...

– Господи, колко е справедлива понякога човешката ни съдба, Тотко – и се прегърнаха. – Спомням си думите на старият ни дядо : “Какво друго може да му отнемеш на кахърния човек освен кахърите.” Ще викам по още една ракия, Тотко! Майка ти толкова години ме е чакала, ще почака още час-два... Не ми отказвай! Зад тази приветлива усмивка таиш и други тревоги... Казах, нито ще се оправдавам, нито ще се оплаквам! Искам да си поговорим за времето, как го каза? “Което не можем да върнем назад.”

Георги Йочев
Ченгене скеле
19.11.2022 г.
Бургас