В преследване на Висоцки

Возращается все,
кроме лучших друзей...
Возращается все –
кроме тех, кто нужней!
„Прощание“ – В. Висоцки

Боже Господи, с този нещастен „Чавдар“ ще пътуваме хиляда и петстотин километра до Одеса, за да поемем кораба, който ще е новото бъдеще на „Океански риболов“. Уж сме в края на двайсети век и „неопланите“ трябва да са като градски автобуси. Ако и новото бъдеще е като нещастния „Чавдар“, ужас! На всичко отгоре вчера жена ми си прибра багажа и със сина ни отиде при техните. Майка ми каза, че аз съм виновен и даже не ме изпрати до външната врата...

Сядам на една от предните седалки, до мен се просва Станко – два рейса имаме заедно и безброй спомени също. Тръгваме рано сутринта, защото преходът е бая дълъг.

– Карти носиш ли? – поглежда ме той, сякаш сме се разделили преди половин час. Поклащам утвърдително глава – голямо цакане ще пада.

Преспиваме в един мотел край Русе, единствената забележителност на който беше рибарникът. Иначе в ресторанта закръглена певица с руса перука здраво се дере, обаче на никой не му е до нея. Няма пиянски изцепки – зорът тепърва предстои.

В ранни зори сме на моста, прочутия Дунав мост, който изглежда по-древен и от Хеопсовата пирамида. На румънската граница ни посреща митничар с униформа на горски пъдар, но харизана. В настроение е:

– Буна сяра – поздравява бодро. Един стек цигари „БТ“ са достатъчни да не ни мота, щото много път ни чака.

Ох, нагледах се на плакати: „Вива партия социалиста!“ и „Вива товарищ Чаушеску!“. По-добре да бяха помислили за тези блокове, дето вдигат без канализация и всяка сутрин трябва да търчиш навън като луд... Хората, които срещнахме по пътя, сякаш бяха съвременници на граф Дракула – и по облекло, и по държание. Каквито хората, такава и държавата, дето се вика!

На петнайсет километра сме от Молдовската граница, спираме за кратка почивка край едно селце. Много сме далеч още от крайната цел. Всеки вади, каквото е взел за хапване, импровизираме пикник. Няма лошо, ама то било до нас.

– Гледай, гледай... – побутва ме Станко.

За малко да ме задави, отхапал съм огромен залък с още по-огромно парче луканка. Обръщам глава и що да видя?! Мале, мале, на двеста метра от нас сякаш цялото село е тръгнало насам. Деца, мъже, жени, старци, някои с колове в ръце. Боже, какво става тук? Изглеждат ужасно, сякаш са дрогирани от глада и мизерията.

– Хайде, хайде... Оставяйте всичко и да се махаме! Гладни са хората... – подканя ни старпомът, нали е шеф.

Действаме като при команда „Атом отгоре“, за нула време сме в автобуса и отпрашваме. Нека хапнат хората, само с „Бива социалиста“ не се живей! Жалко за луканката, „Смядовска“ беше, а гладен човек не може да я оцени подобаващо.

Никога не съм бил в Молдова, но на границата виждам само руснаци. В автобуса влизат двойка митничар и граничар. На възраст първият може да е родител на втория, иначе и на двамата прическата е нула номер. Вадим моряшките паспорти за проверка. Нещо не им харесва. Братушки, братушки, ама... единият брат е по-голям. Станко до мен се озъбва на митничаря и мъките започват.

– Автобус на стенку, въйлизайте! – безкомпромисен е митничарят.

Ясно, търсят наркотици, бомби, пистолети, гранатомети, може и някой разфасован танк в багажното. Заставам за проверка пред една от кабините. Весела рускиня на моите години, около четиридесет, и също така черноока, много любезно и много настоятелно ме подканя:

– Раздевайтесь, здесь! – категорична е.

– Сериозно ли?! – опулвам очи, тука стриптийзът за нищо го нямат. – Студено е... Не може ли по-така...

– Нет! – оперирана е от чувство за хумор. Прегледът е почти гинекологичен, накрая явно е доволна, пуска ме да изляза. Ама че работа, въобще не погледна пътната чанта, пълна с червила, анцунзи и какво ли не?! Кофтито е, че отвън ни чака нова изненада. Виждам шофьора, хванал се за главата и със сълзи в очи. Стои пред автобуса (ако това е автобус) и се тресе. Разглобен е целият – и автобусът, и шофьорът. Мъка, много мъка!

– Поне да го бяха сглобили отново, а те ми викат, оправяй се...! – вайка се той.

Голямо сглобяване ще пада, щото от екипажа никой няма намерение да му помага, а и командировъчните вече вървят.

След пет часа шофьорчето е готово и потегляме. Пътуваме през много гъсти гори със странни знаци, на които пише, че ако спреш, ще стрелят по теб. Какво ли толкоз крият?! Самото шосе е специфично – бетонни плочи, там, където им е връзката, автобусът подскача като Христо Марков в Сеул.

Минаваме през Кишинев, изглежда като Бургас – градинки, шадравани, панелни блокове и паметници. Но хората пак са особени: с бомбета, вехти костюми и цигара без филтър, забита в жълтите зъби. Нищо ново, както е казал класикът.

Оттук сме вече нон стоп. Посреднощ цъфваме в Одеса, но на нас ни трябва Иличовск, или поточно – рибното пристанище. Мотаем се като клонирани, накрая все пак го откриваме.

Корабът е бял, огромен, с огромни биги. Мале, мале, колко хамалък ще има на това чудо! Вече съм специалист в тази област – трябва да си роб, за да бачкаш на такъв кораб. Не ми се мисли сега... Грохнал съм като всички останали от безкрайния път. Дано по-бързо се настаним по кабините. Казваме „чао“ на шофьора и „Чавдара“. Благодаря, че не ни оставиха някъде из джендемите.

Със Станко сме в една кабина, двойка е, щом не е тройка, бива. На сутринта в салета само с него си говорим на български. Може би сме най-ранобудни, защото сме вацмани. Корава сервитьорка ни сервира чай, масло, кашкавал... Поглеждам я въпросително:

– Имам хубави червила, евтино ги давам? – опипвам почвата.

– Сколько? – заинтригува се.

– Шест рублей.

– А, нет – поклаща отвратително глава, – по пять можна!

Правя се, че размишлявам, макар че цената е отлична. Четири рубли горница на парче е идеално. Тук по цял ден бачкат за толкова. Казвам ѝ номера на кабината и тръгвам. Бизнесът си е бизнес, закуската ще почака, щеше да каже Данчо Ментата, един мой познат. След малко влиза и сервитьорката. Купува всичките сто червила. Какво ще ги прави, не ме интересува. Важното е, че и двамата сме доволни.

В осем точно съм на трапа. Слагам червената лента на ръката и забивам поглед в кея. По-мръсен е от Бургаския, ако се разрови човек, може да открие и прах от Чернобил. Нищо че две мадами, пременени в жълти ботуши и жълти грейки, имитират метене – за осемдесет рубли на месец, толкоз! Към мен се приближава дребен, синеок украинец, от местния екипаж е:

– У тебя нет костюм?

– А-а-а, нет, аз съм спортен тип... Не си падам по костюмите и вратовръзките... Плувам сто метра за сто секунди, чактисваш ли?

– Нет, нет... Костюм, „Адидас“, „Пума“, такой...

– Така кажи бе, човек! Костюм, та костюм, за анцунг говориш. Имам, как да нямам, чипа нов! Пък каква марка е, „Младост“, и надписът е на латиница...

– „Младост“?! – ококорва очи той, марката му е световно неизвестна.

– Абе, в дванайсет ела в кабината, да го видиш! – навивам го а очомь харошей...

Днес бизнеса. Ден първи, Първи ден съм тук, а ще продам почти всичко, Станко идва да ме смени. Бързо се спускам надолу, щото клиентът ще дойде всеки момент. Пред кабината се сблъскваме и той бърза да види проката.

– Влизай, влизай каня го вътре. Отварям сака, вадя анцуг паници и юрвам пред очите му. Те се разширява! От удивление.

– Харесва ти, нали? Виж как само се облещи... Давай сто рубли и е той...

Той го облича, добре му стои, сякаш съм го купувал за него.

– Седу на машину и езду по дорогу к дачу... – мечтае на глас У меня „Жигули“...

„Жигули“ няма лошо, този анцунг и за „Булгар Рено“ става, вади парите и ми ги дава без пазарлък. Така е като си харесаш нещо много... Вадя от сака и едни лачени обувки.

– Ето тоже „Младост“, с костюм очень харошо. За машину екстра!

Той взема обувките, оглежда ги внимателно.

– Сколько? – поглежда и мен.

– Сорок рублей – твърд съм като „Аерофлот“.

– Ох – въздиша тежко, – за тридцать не можна?...

– Айде, давай – махвам с ръка, – от мен да мине! Няма да ти вадя душата...!

Когато излиза, поглеждам парите. С тях можеш да си живееш цял месец като шейх. Познавам един от Катар, Мугонахаха Мугонахихи Катгоизхака Гоизхихи се казва, голям веселяк – милион може да „издуха“ за една вечер, но това е друга тема...

На сутринта потеглям към митницата. Пред мен вече крачи един от колегите. Перач е и е много пекано момче. Само с този дамски кожух, дълъг до глезените, дето е навлякъл, как ще мине „Таможната“, главата ми не го побира?! Вътре ни чака приветлив митничар. Още щом ни вижда, потрива бодро ръце:

– Раздевайтесь! – чувам познатите думи.

– Ох, как ме тресе, ако знаеш... – обяснява му перачът. – Затуй съм се облякъл по-дебело... Нищо че навън е трийсет градуса... Май пипнах инфлуенца!

– Инфлуенца?! – изненадва се митничарят. – Да, да, конечно раздевайтесь! Ето дамское пальто, интересно... – изследва с поглед кожуха. – А?! – зяпваме и двамата в хор от видяното. Под кожуха нашето момче е надянало поне половин дузина комбинезони. – Что ето?! – недоумява митничарят. – Тъй что, травестит наверно?

– Весо – обръща се към мен перачът, – язък, отиде ми марфата! Поне две хилки загубих... Само да не се изтървеш нещо на кораба... Щото онези мастни, нали ги знаеш!... Пък и капитанът... като нищо ще ме репатрира, този гагаузин!

От мене няма да има проблеми, но зад мен вече се е лепнал машинният боцман, а на него прякорът му е Стефан Тайната.

– Ха, ха, ха – превива се от смях, – травестит! Как го нацели бушменът! – оценя казаното от митничаря.

Оставям ги да се разправят и тръгвам към спирката. Довечера на кораба ще бъде страшно. Ох, перач, перач! Зюмбюл ли си, гюл ли си, травестит ли си?!...

Оранжевата електричка спира и отваря вратите си пред мен. Сядам на една от пластмасовите седалки. Приближава се снажна кондукторка с кочан билети в ръце. Вадя лъскава петарка.

– Нет копеек? – стрелва ме с поглед.

Рестото е в монети: бели, жълти, големи, малки, много големи, много малки, напълвам цял джоб. Това имане е достойно за всяка нумизматична колекция. А, не бях скивал монета от цяло три, цената на билета. Голяма е колкото златен долар, само дето Ленин и Деникин са го изнесли в различни посоки много отдавна. Евтин е превозът тука, блазя им. В мойто детство с три стотинки обикаляхме града по цял ден с „четворката“, но тогава „Макдоналдс“ беше шкембеджийница, а банката отсреща – ресторант „Сините камъни“... Минало. Хм, къде може да те върне една монета?!

Пътят на мотрисата минава край морето. Плажът е чакълест, тук-таме с поставени дървени скари, иначе наръбването ти е вързано в кърпа. На отсрещната страна се редуват панелни блокове досущ като в „Меден рудник“ или „Младост 3“, сякаш са ги строили и боядисвали едни хора. Разстоянието до центъра също е почти еднакво.

Вече съм на „Дерибасовска“. Да си кажа честно, очаквах много повече да видя, а не тези нещастни олющени коптори, имитиращи класицизъм – и в Бургас ги има с десетки!

Забелязвам нещо средно между кафене и закусвалня, влизам. Вътре е пусто, продавачка с бяла манта ме наблюдава любопитно. Пред нея са наредени безброй видове пирожки: с грах, спанак, зеле и всевъзможни зеленчуци. Поръчвам си кафе, макар да не виждам машина за него. Тя изчезва и след миг се появява с джезве в ръка. Налива ми в огромна чаена чаша. Оглеждам се, но столове липсват. Добре че отвън са извадили две маси, там и сядам. Кафето е отвратително. Вадя пакет „Феникс“ и паля цигара. На отсрещната страна на улицата се мъдри гастроном. Пред входа му спира закрита „Газ“-ка. От заметнатия брезент почват да хвърчат дървени каси с пилета. В първия миг помислям, че са живи, защото всичко е по тях – и перушината, и главите, но бъркам...

Обработката тук е друга. За секунди пред магазина се образува митинг. Страшна врява вдигат, а беше толкова спокойно. Ставам и тръгвам. Нищо не може да развали настроението ми. Предстои ми среща с Висоцки.

Заведението, което търся, се нарича „Гамбринус“. Намира се в средата на „Дерибасовска“. По циментови стълби се слиза в бирарията. Вътре цари полумрак, големи дървени маси – от двете страни с пейки. Към мен се приближава управителката:

– Вие какво? До два часа пиво няма... и само със закуска! По две, не повече...

Обяснявам ѝ, че съм чужденец и съм тук заради Володя. Поклаща неодобрително глава – поредния досадник.

– Вот там, неговото място – посочва в дъното сепарето.

Вадя една петарка, банкнотата с лика на Владимир Илич върши работа.

– Приходите, сядайте – става словоохотлива. – Когато идваше тук, ставаше страшно... Не мога да опиша! Хора, хора – артисти, певци, репортери, почитатели... Въздухът не стигаше! А веднъж дори го „отвлякоха“ трима пилоти и две стюардеси, екипаж...

– Сериозно ли?! – чак не ми се вярва. – Много неща знаех за него, но това не бях го чувал.

– Да, да – поклаща категорично глава. – Отлетяха за Владивосток! Седмица го нямаше... Всички полудяха, никой не знаеше къде е! От киностудиата идваха, от „Таганка“ звъняха, от Париж също, нямам думи... Ужас! Ох – въздиша тежко, – а сейчас тихо, тихо... – отдалечава се.

След малко се връща с две халби пиво, но без закуска. Одобрила ме е. Бирата наподобява „Бургаско“ обикновено, само че тук са го кръстили „Жигульовское специално“, поне е прясна. Към мен се приближава възрастен мъж, слаб, с изпито лице и бели, много бели коси. Сяда до мен и ме поглежда:

– Заради Володя сте тук, нали?

– Да, много го харесвах... харесвам...

– Не се поправяй, днес стават осем години, откакто го няма... Идвам винаги на 25 август...

Любопитството в мен надделява:

– Сигурно знаете много неща?

– Не, почти нищо, освен песните му! – забива сините си очи в лицето ми. – Само веднъж се видяхме, но имаше толкова много хора около него, че почти нищо не можахме да си кажем! А повечето бяха суетни лицемери! Тогава разбрах, че го бъркам с един друг Володя, заедно се сражавахме... Чак до Берлин! И тогава изведнъж изчезна, просто ей така... Когато чух песните му, помислих, че е той, толкова истински и преживени бяха!... Но това е невъзможно, когато си на пет години...

– Ще изпиете ли една бира в негова памет? – подавам му неначенатата халба.

Ветеранът я гаврътва на екс и става:

– Ако имаш късмет, може и да го видиш... Легендите са затова, за да са живи! – махва с ръка за сбогом и изчезва тъй тихо, както и дойде.

Какво искаше да ми каже този човек? Отпивам от бирата и тогава наистина го видях! Седеше на другия край на масата и ме наблюдаваше. Всичко в мен настръхна. Боже, хипнотизиран ли съм?!

– Не, не си хипнотизиран! Прав е старецът, понякога идвам тук заради хората, които наистина ме обичат, и само те ме виждат! Малко чудо, от многото на този свят...

Боже Господи, не мога да повярвам, аз – насаме с Висоцки!

– Помня те от концерта в София. Стоеше прав до изхода на претъпканата зала и през цялото време пееше с мен... После един милиционер щеше да те прибере, щото напираше към сцената за автограф...

– Володя, как си забелязал, имаше толкова много хора?!

– Забелязал съм, и не само това... Майка ти е права, ако продължаваш с корабите, ще останеш без семейството си! Когато печелиш нещо, не знаеш какво губиш?! Жена ти го каза, затова само можеш да си ѝ благодарен... Извинявай, но не бъди толкова стиснат към тях! Нали парите, които пестиш, са затова – да живеят по-добре и ти, и те... Всичко останало губи смисъл!

– Ама и това ли знаеш?! – почти изпадам в несвяст.

– Аз съм навсякъде... По-жив съм от всякога! Сам ще се убедиш...

Имам халюцинации, нещо май не съм в ред. Толкова исках да го видя, че... Явно бълнувам, вдигам поглед към него. Нищо. Няма го. А дали въобще е бил тук?!

Излизам навън, сърцето ми бумти като парен локомотив. Ама че работа?! Продължавам по „Дерибасовска“ към Морската гара. Ето я и операта, известната опера, която швабите сринали, когато отстъпвали от града. Добре че някой се е сетил да скрие статуите и картините в катакомбите, преди да дойдат. И сега пак ги има, и тях, и катакомбите. Ето я и прословутата Потьомкина лестница, която Айзенщайн е увековечил в знаменития си филм. Толкова много стълби, че свят ти се замайва. Ето го и паметникът на Пушкин, загледан към морето, сякаш за да открие бялата платноходка...

– Извинете, можна цигарета? – изважда ме от унеса някакъв странен тип в маскировъчни дрехи и черни очила. Прилича на рейнджър от джунглата. Вадя „Феникс“-а, но той щом го вижда, ми обръща гръб. А уж искаше цигара. И тука трябва да се внимава, че каквито работи съм чувал за местните бандюги – Стивън Кинг ряпа да яде!

Пак съм вацман и пак съм първа смяна. Стоя до трапа и наблюдавам поредния контейнер как потъва в трюма на кораба. Само че това не е част от оборудването му, а личен багаж на нашия представител по сделката. Уж казаха, че нищо не е разрешено да се изнася – за едни може, за други – не, мушенгии! Към мен се приближава старпомът:

– Обади ми се, ако видиш Барбуна, трети ден вече го няма...

Барбуна е от машинната команда, един такъв дребен, невзрачен, чак да не повярваш, че има повече стаж от Васко да Гама и Колумб, взети заедно. След края на един рейс в Монтевидео още щом се вързахме на кея изтегли всичката си валута и изчезна. Появи се минути преди излитането на самолета. Всички бяха помъкнали огромни куфари, само той носеше един книжен плик, пълен със снимки от Пунта дел Есте, може би най-хубавия курорт в Южна Америка. Снимки с „каки“, снимки без „каки“, в хотела, в бара, на плажа. След време щял да ги показва на внуците си да знаят кой е дядо им! Забелязвам го в компанията на две мощни девойки, които го влачат към трапа. Слизам долу да го посрещна. Боже, на какво е замязал?! Какво ли е преживял завалията тези два дни? Едва се тътри, сякаш е първа група инвалид. Хващам го под мишците и започваме изкачването по трапа. Преди време на Мусала ми беше по-леко. С кански мъки се довличаме до салета. Идва камериерът:

– Барбунче, какво да ти донеса? Имаме шкембе, пържолка, мусака...

Той вдига морен поглед, едва ли го вижда:

– Едно, едно – гласът му идва сякаш от катакомбите, – едно млечице...

– Какво?! – изтърва таблата камериерът. – Ти сукалче ли си станал?!

– Д-д-да – кротко се съгласява Барбуна.

Оставям ги, щото има половин час до края на смяната и е кофти да липсвам. Трябва да кажа на старпома, че Барбуна е жив.

Обикаляхме със Станко улиците на Одеса за последно. Казаха, че утре ще отплаваме. Спираме пред златарски магазин. Станко зяпа съсредоточено изложените неща на витрината. Забелязвам едни обеци във формата на капки, много са актуални сега. Жена ми точно за такива си мечтае. Влизаме вътре.

– За чужденци не може, само срещу съветски паспорт! – категорична е възрастната продавачка.

– Да, да – съгласява се Станко. – Те като са закупували злато по петдесет рубли грама, че край нямат!

– Что, что? – вдига изненадано очи тя.

– Ничево, вземи тази „червеноперка“ – подава ѝ банкнота, – и ми дай това кольцо с червения камък – посочва ѝ пръстена.

Сделката е приключена.

– Айде Киро, какво гледаш? И без това нищо няма да купиш, знаем си номерата. Трябва да ходим и до ГУМ-а – подканя ме той.

– Бре! – стягам се аз. – Ти такова мнение ли имаш за мен?

– Не, бе – отбива топката, – ама нали събираш... За какво беше, забравих!

– За апартамент! – подсещам го.

– Бая още има да стифираш с тази заплата...

– Пожалуйста, тези обеци! – поглеждам продавачката.

Тя поклаща отрицателно глава.

– Права е жената, ти с една свещ два помена искаш да правиш! – подкрепя я Станко.

Ех, майка му стара, вадя една „червеноперка“.

– На, гепи – подавам парите. – Сега става ли?

Всичко става на този свят, е казал мъдрецът, само кинти да имаш. Тръгваме към ГУМ-а.

Магазинът е на три етажа, с много щандове, жалко че са полупразни. Спираме пред осветителните тела. Станко си харесва един полилей, поръчва да му го опаковат. И на мен ми харесва, а пък мама, ако го види, направо ще ахне.

– Абе, ти какво си закупувал тези пръстени, полилеи... – подхващам го аз.

– Ще се женя, батка, че бебето ще ме превари... На кораб съм за последно, заривам огъня... Пет години в океана стигат, по-богат не станах, само по-гърбат! Ти богат рибар виждал ли си?

Чувствам лека завист към него. Защо ли? Това, което той сега гради, аз го имам отдавна...

– Знаеш ли, ще взема и аз един полилей, трийсет рубли е. В Бургас такъв ще струва поне триста!

На излизане пред щанда за телевизори се струпва навалица. Сигурно са получили стока. Странно как толкова бързо научават?! А телевизорите са огромни колкото пералня, но по-тежки. Първият късметлия купувач вече е изнесъл кашона отвън и го продава на тройна цена.

В таможната стоварваме полилеите в нозете на митничаря.

– Буду женится – обяснява му Станко. – Армаган!

– Ааа, за някоя местна ли? – интересува се той.

– Не, не, от Бургас си е девойчето... Тати ми каза оттук и котка да не взимам, пък аз го слушам!

– Да, да, конечно – нищо не разбира, не му ѝ трябва. – Но това не е позволено да се изнася!

– Виж какво, вземи тази „шишарка“ за сувенир – подготвен е Станко, – коняче, много върви... – минаваме безпроблемно.

Вечерта сядаме в „Бригантината“, най-луксозния ресторант в Иличовск. Станко иска да почерпи – няма лошо, ергенско парти. Масата е четворка и двата стола срещу нас са свободни. Изведнъж се появява някакъв мъжага в костюм и вратовръзка. Пита дали е свободно и сяда срещу мен. Идва и сервитьорката.

– Две водки и две коли – поръчва ѝ Станко.

– Кола? Ти что?! Здесь не Солнечний берег – възмущава се. – Толька напиток...

– Добре де, дай два напитока тогава...

Нашето момче си поръчва стаканчик с половинка водка. Поръчаното идва в гарафи, не знаят тази мярка сто грама. Отливаме в чашите. Напитокът е от джанки, не е лош, и най-важното – върви с водката.

– Наздарове! – пожелава ни сътрапезникът и гаврътва чашата на екс. После помирисва ръката си. Ама че табиети! Една трета от гарафата е унищожена. Оглеждам ресторанта: голям, с високи тавани, мраморен под и без празни места. След около пет минути костюмираният мъж гаврътва още една чаша. Закъде бърза толкова?! Излиза и оркестърът, свирят мелодии, които не съм чувал през живота си. Язък, а се мислех за меломан!

След третия екс човекът срещу мен се катурва от стола. Сервитьорката е по-чевръста и от „Бърза помощ“, хваща го за яката и го повлича към стълбището. Знае си клиентелата момичето! Оркестърът засвирва „Сънят ми е в жълти огньове“ на Висоцки. Две местни девици застават пред масата ни.

– Заповядайте, седнете! – кани ги Станко.

– Иностранцы!?! – възкликват и двете в глас.

– Да, чужденци сме – потвърждава той. – Какво ще пиете?

Поръчват си водка и огромно плато от месо, в което не знам какво няма. Разбират му на мезелъците.

Към десет часа оркестърът засвирва последния си сеанс. Каня блондинката срещу мен на танц. Не отказва.

– Аз съм Валя, управителка съм на ученически стол... Неомъжена съм, а ти?

– Ох, не питай... сърцето ми на кораба остана! – страшно горещо ми става, дали от това, че в заведението няма климатик, или от допира до твърдото ѝ стегнато тяло. – Да сядаме, а?

Лампите в ресторанта мигат, подканят ни да си ходим. Допиваме поръчаното и излизаме навън.

– Да отидем вкъщи, рано е още... – предлага Валя.

Защо пък не, навиваме се и тримата. Мятаме се в едно такси и потегляме. Спираме пред един двуетажен блок от ерата на бригадирското движение – в Димитровград ги има с десетки.

– Шшт – подканя ни Валя да спрем с разговорите. И тук комшиите са любопитковци. Това да, но дървената стълба, водеща към втория етаж, скърца неистово издайнически, невъзможно е да не ни усетят. Най-после сме вътре. На стената в стаята, където влизаме, е опънат огромен персийски килим в рамка, който я покрива цялата. Валя включва магнетофона, в пети клас имах същия.

Залива ни гласът на Висоцки.

– Навсякъде е... – поглежда ме Станко.

– Кой е навсякъде? – недоумявам.

– Той, Висоцки, където и да влезеш – звучи...

– Да, така е... – съгласявам се.

Валя поставя на масата шише, налива в чашите.

– Самагончик, очень крепкий! – обяснява накратко.

Не знам кой го е варил това чудо, но в очите ми блясва празнична заря. Градусът е като на Карловска анасонлийка, поне шейсет – не си поплюват тези хора.

В такава компания времето напредва много бързо, а утре заранта (по-скоро днес) отпрашваме за Бургас. Станко сякаш чете мислите ми. Ставаме, докато още можем. Чао, момичета, всичко на този свят има край, даже и хубавото, за съжаление!...

Навън поръчаното по телефона такси ни чака. Шофьорът ме гледа въпросително.

– Рибпорт! – отвръщам делово.

По пътя забелязваме огромна тълпа наредени по трима пред невзрачно павилионче. За какво са се наредили в ранни зори тези хора?!

– Днес е петък, може да се купи евтина водка, но само с талони! – забелязва изумлението ни шофьорът. – В магазина няма, а в ресторанта е скъпа, нали разбирате?

Като няма хляб, яжте торти, беше казала преди време една мадама, после никой нито я видя, нито я чу.

Такова тарашене на кораб досега не бях скивал. То не бяха граничари, митничари, милиционери – повече от екипажа! Бандити, диверсанти, екскурзианти – какво толкоз търсеха, тъй и не разбрах!

– На бака и кърмата по места, готови за маневра! – чувам най-сетне гласа на старпомът.

По време на маневра винаги има някаква припряност, чак те стресира. Със Станко сме отпред, едно от въжетата е лашнато и ние бързо го навиваме на барабана.

– Носовото въже, носовото въже... – крещи боцманът.

Вдигам глава, нещо не е наред. Стоманеното въже на носа не е освободено, а вече е късно за това. Заскърцва ужасяващо.

– Лягай! – изкрещявам към Станко и се строполясвам на палубата. След миг чувам свистенето на въжето над мен. Нещо тупва до слепоочието ми и ме опръсква. Отварям очи. О, не! Не! Само това не! Лицето на Станко е до моето, но само лицето... Искам да се изправя, но не мога! Искам да крещя, но не мога! Искам да ме няма тук, но ме има! Господи, защо?

Сълзи и кръв се стичат по лицето ми...