Янина

Костенурката с корубата си може да носи целия свят, човекът не може. Той може да носи само символи и да се догажда за целостта, защото едвам издържа собствената си тежест. Янина понякога си мислеше, че вътре в света няма красиви истини, а красивите истини са сигурно само извън света, но те са и малко страшни. Тя се учеше да понася нещата, които не й харесват. Пестеше енергия, защото цялата Вселена пести енергия и универсалните закони потвърждават това. Пазеше си душата за красивото и му се радваше, където й да го намери, дори в илюзиите. Но, разбира се, плътната материя и тревожните неща на хората я вкарваха в капани, от които трудно се излиза. Сам, всеки се справя сам с трудните си стълби нагоре и надолу, защото лабиринтът май не е само хоризонтален, ами е малко като в замъка на Дракула, дотолкова във всички посоки, включително завой нагоре и завой надолу, че някои посетители, за щастие единици, усещат прилошаване, пребледняват и тихо, но спешно питат: “Къде е изходът?”.

Разправят, че някога слънчогледите следвали с лицата си целия ход на слънцето по небето през деня и били обърнати към него през цялото време от сутрин до вечер. Също така разправят, че ако два или три дни било облачно, слънчогледите се обръщали един към друг с лицата си, за да обменят пестеливо останалата енергия или не знам какво да обменят. Обаче в наши дни ясно се вижда, как слънчогледите са обърнати единствено към изгрева и дотам, за повече нямат сили. Изтощени са и повредени ли?

Петгодишното момченце на една самотна майка не успя да се пребори с инфекция след операцията, защото специалистът, който трябваше да го оперира, първо закъсня, а после въобще не дойде... бледото лице на момиченцето от съседното легло озадачено търсеше приятелчето си. Бабата на момченцето донесе в стаята за арт терапия клетка със сова на следващия ден. Совата беше мъничка, кремава на цвят, с големи, немигащи очи, които май нищо не виждаха. Или пък виждаха каквото трябва, но ние не знаем. Бабата обясни, че това е домашният любимец на нейния внук, но сега вече не го искат, защото им навява тъжни спомени и непоносима горест.

Поставиха клетката на масичка до цветарника и децата махаха с ръчичка пред очите на малката кремава сова.

– Ама тя май нищо не вижда! – възхити се Мая.

– Вижда, каквото ти не виждаш, когато ти не виждаш, и яде, каквото ти не ядеш – обясни Янина.

– Има ли име? – попита Жорко.

– Ще измислим ново име.

– Искам да се казва Бу.

– Бу е прекрасно име. Нека бъде Бу – съгласи се Янина и разказа на малките, че совата е символ на богинята Атина и обозначава мъдростта.

– Не ми изглежда мъдра – усъмни се едно от децата. – Изглежда неподвижна и глупава.

– Може би мисли в момента, но ние не знаем какво точно тя мисли – предположи Янина.

Совата предпазливо се размърда и клъвна с клюна си една от металните пръчици на кафеза.

– Но какво, кажи какво, какво мисли тя! – подскочи Татяна и настоятелно размаха ръце към арт терапевтката, която вече искаше да започнат да рисуват, но въздъхна и разказа.

– Ами тя си мисли например: “Тези хора са луди и много шумни, колкото са по-малки, толкова повече шум вдигат. В гората е приятно, в гората е тихо, там имам една улулица, с която сме приятелки. В гората нощем е романтично и звездите ми казват откъде са тръгнали и накъде отиват, докато стоят на едно място. В гората има дървета, които знаят как да шумолят, за да влязат в хармония с всичкото. Гората знае, а тези тук само викат и нищо не виждат.” Ето такива неща може би си мисли... де да зная...

– Колко хубаво! – прошепна момиченцето Татяна, изморено до краен предел, и отиде да седне на дивана. Останалите започнаха да рисуват птици и цветя върху стъкло, което после щяха да закачат в коридора на педиатрията.

За всеобща почуда на третия ден совата прояде моркови, портокали, солети и фъстъци, понеже никакви мишки не се намираха в отделението и в стаята за арт терапия. Децата знаеха, че не е редно, но совата не знаеше, понеже бе гладна. Идваха сестри чак от инфекциозното, за да гледат как совата яде моркови, портокали, солети и фъстъци – точно каквото й даваха. Каквото повикало, такова се обадило, защо трябва да сме изненадани – не знаем. Понякога е къде го чукаш – къде се пука. И пак не знаем защо трябва да сме изненадани. Изобщо хората са дори възмутени, когато се отнасяш с тях зле, но не си помислят, че може да са го предизвикали, ами те обвиняват, че нещо не ти е в ред. Никой не прави нищо както трябва, ето това е целият проблем.

Например какво прави чистачката от нощната смяна? Седи по цяла нощ в стаичката-офис при кофите и препаратите, пие бира и гледа клипчета на телефона си. После сутринта дойде другата чистачка да я смени и гледа – нищо не е пипнато и подредено, не е измито и дезинфекцирано и тогава сутрешната чистачка охка и пъшка, но свършва цялата работа, докато един ден й докривее и вдигне голям скандал. Хората действително са много шумни.

Отношенията между Янина и малките пациенти бяха сложни, понеже те капризничеха поради болестите си, но бяха толкова нещастни, затворени и изтощени, че тя винаги трябваше да се отнася милостиво с тях и никога да не се ядосва. Между самите деца отношенията бяха още по-сложни, понеже някои не се понасяха едно друго. Но когато в стаята за арт терапия се засели и совата, положението стана критично. След визитацията на добрия доктор всеки искаше, да обкръжи птицата по някакъв начин. Всеки й досаждаше. Хранеха я постоянно и Янина чистеше клетката по три пъти на ден. Искаха да й оскубят перцата, за да видят какво има отдолу. Искаха да й вържат краката, за да не избяга, докато Янина почиства клетката. Искаха да й дават мляко с капкомер, за да порасне, понеже била малка още. Совата взе да се побърква. Янина кръжеше като хеликоптер постоянно около клетката, докато успее да въведе ред за деня. Едно от момиченцата каза на момченцето, което мразеше поради понятни причини:

– Ти няма да се приближаваш до совичката! Забранявам ти!

– Че защо! – възпротиви се момченцето.

– Защото си женкар! – сви уста момиченцето.

– Аз ли? Как разбра? – изненада се момченцето.

– Ти постоянно ходиш да прегръщаш всички момичета в цялото отделение и не те е срам от нищо! – заяви твърдо госпожицата и завъртя сините си очи. – Ти ще стоиш далеч от Бу!

Момченцето се позамисли и кимна с глава:

– Ами, добре тогава – и отиде да прегръща далеч от совата. Явно не му пукаше.

Янина помисли, поколеба се и реши да попита:

– Не мислиш ли, че го обиди?

– Нека да съм го обидила. Трябва да се занимава с момичетата едно по едно, а не с всички заедно. Така е грубо и никой няма да му има доверие. Има си правила! – и госпожицата се зави презглава с одеялцето, което бе метнато небрежно на дивана.

– Кой измисля правилата? – искаше да знае Янина.

– Правилата се измислят в движение и трябва да се обясняват, за да се знаят! – заяви глухият глас на момиченцето изпод одеялцето.

Колко интересно, помисли си Янина, някои от най-съвременните учени астрофизици твърдят, че Вселената измисля правилата си в движение...

Совата изписка и завъртя главата си на двеста и седемдесет градуса, но тя не можеше да завърти и очите си, както го направи госпожицата, защото природата на совата е такава, че не й позволява да върти очите си и да обяснява, макар че й позволява да завърта главата си на двеста и седемдесет градуса. Особено когато другите й я завъртят.

---------------
Златка Христова, “Прегръща те сова”, разкази и стихотворения, Б., 2022.
---------------