Заслушам ли се в тишината

Заслушам ли се в тишината

Спомени плуват към мене свободно
и ме обсипват със звездни искри

В детството си обикновено по време на ваканция прекарвах при дядо и баба в селцето с бистрата пенлива река. Малко по-нагоре бе “Трескавото кладенче”. Сутрин се събуждах от ранобудния звън на хлопатарите. Скътано в подножието на три планински върха, под напева на стария хайдушки Каракуш, колко легенди и песни беше скътало то – родното село на майка ми – Раклиново.

Обичах вечерите, когато баба ми редеше приказка след приказка: за златното момиче, за златната вода… която аз обичах най-вече и чаках с нетърпение да дойде, за да стане “чудото” и да се потопя в един невероятен и тайнствен свят, към който всеки от нас като дете интуитивно се е стремял и… го чака години наред. Обичах също и приказката за самодивите.

Бабината къща беше до брега на малката река. Често цамбурках в нея и си представях, че съм една от тия феи. Най-интересното в приказката на баба бе, че трябва да се изчака преди “петляно време”, за да може човек с очите си да види тия неземно красиви същества – птици, които плуваха по реката, а после се преобразяваха в чудно хубави девойки с венче на главите. Излизайки от реката се отправяха към “трескавото кладенче” със стария дрян; по клоните му бяха навързани разноцветни кончета за здраве и щастие. Там, при вековния храст, бе срещата на тия приказни митични същества. Сладкодумната моя баба казваше, че в това потайно време, ако човек ги приближи, може да му се случи беда.

Много пъти молех баба преди “петляно време”, когато те се появяваха, да ме събуди и поне от прозореца да видя “чудото”. Мъдрата жена предпочиташе да ми разказва, убедена в това, че аз, невръстното дете, още нямам сетива за такова видение.

Няма и съмнение, че приказките на баба бяха първото мое докосване до света на тайнственото, невидимото, вълнуващото и неповторимото. Закърмена с тия възприятия още от детска възраст се роди у мен този копнеж да търся и преоткривам в заобикалящия ме свят себе си, своята същност като човешко същество – творение на божествена сила. Освен приказките за нощенки, вили и самовили, чрез приказките на баба аз стигнах и до трескавото кладенче, което бе на повече от век – именно там си даваха среща тайнствените бели птици, които се превръщаха в красиви девойки, когато се отправят към изворчето с надвесения над него голям дрян.

Сред раклиновци съществуваше поверие, че който отпие глътка вода от бистрото кладенче или се измие с целебната му вода, “треска няма да го лови и ще се предпазва от лоши очи”. Над извора бдеше като на страж кичестия дрян – символ на духовната сила у човека. През всеки сезон от годината този храст ми приличаше на кичесто дърво – по него на всяко клонче се виждаха завързани разноцветни конци – нишани – от много ръце, които търсеха своя “завързан” късмет.

Баба ме посвети в тайната на дряна. Легендата разказва, че някога този храст бил красив момък, който не споделил любовта на една красива девойка от селото. Тогава тя го проклела да се превърне в дрян – жилав и неподвластен на чувства; да напъпва всяка пролет, да се разлиства и цъфти, но да си остане самотен завинаги… Само изворчето под него да му припява с тъжния си ромон и да го утешава в тежкия му жребий.

Ти, пътнико, който обичаш и цениш природните дадености, поспри се, вслушай се в мелодията от звуци и багри, сподели своите чувства и ще се почувстваш пречистен и окрилен… А дрянът, обкичен с разноцветни лентички от ръцете на влюбени и самотни сърца, сякаш че ти махат за сбогом до следващата пролет, когато вековното дърво-храст отново ще се разлисти с надежда за невероятното тайнство – живот.

Отпивам глътка изворна вода и се отправям на запад, където се издига мощната снага на Каракуша – един от най-високите върхове на Източна Стара планина. Мълчалив и горд в своята историческа съдба, той помни не една хайдушка клетва, още личат робските пътеки, по които българите в робски кервани са били откарвани от поробителя в далечните земи на империята. Колко легенди помни, колко тайни крие? Само да можеш да се вслушаш в повея на вятъра, в гласа на кукувицата, в звъна на котлите при чешмата на мегдана…

И чувам Каракуша пак да стене,
а месецът от болка да кърви.
Затуй се връщам, изворче, при тебе,
та болката ми да отболи…

Слизам надолу по рътлината, отправям поглед на юг. В подножието на планината са накацали като бели птици къщите на селото.

От поколение на поколение се предава легендата, че село Раклиново е било чисто българско село: жителите му са придошли от село Костен още преди два-три века, подгонени от заплахите за потурчване (ислямизиране). Една част от тях се заселили в село Раклица и Скалак – Саракая, а останалите се спуснали по на юг и основали село Раклиново.

Вървя по стръмните улички, догонвам времето. Една светлина отново ме примамва. Ето я бабината къща. Колко отдавна бе всичко това. Време е за приказки. Очаквам ги с нетърпение… Но времето не връща нищо. Остава ние да го съхраним в себе си.

--------------

Геновева Зафирова, “Хора без дубъл”, Бургас, 2012.

--------------