Безименното днес е вчерашното утре или как да те прегърне сова

Безименното днес е вчерашното утре.
Завиваш си душата със каквото е останало.
Очите са различни – и истините, също толкова.
На петрикор ухае свободата.

Седмата поред книга на Златка Христова “Прегръща те сова” е оформена като концептуален сборник с разкази и стихотворения, обединени от философския въпрос – за мястото на човека в света. Съществува ли добротата? А любовта? Дали Бог е любов, и дали изобщо е добър? Откъде идва и на какво се дължи човешката лошотия, жестокост, злонамереност, ненавист, злъч,  отрова, озлобение, и въобще – цялата тази проклетия?

Нима наистина в изстрадалата ни родина на всеки бляскав от чистота герой се падат по двама предатели и един убиец? ... Откъде да намериш сила отново да търсиш справедливостта или истината?...

Главната героиня – Янина – едно объркано момиче, търсещо себе си, лутащо се, непредвидимо в неяснотата – като котката на Шрьодингер и като елементарна частица... Всички около нея, смятащи себе си за по-възвишени величия, изключително вдъхновено й се присмиват... Умряла ли е, или не е умряла котката...

И Янина започва да страни от всички и от всичко. Постъпва на работа в педиатрията на града и се опитва да даде най-доброто от себе си като арт терапевт. Малките пациенти й се доверяват, виждат, че има добра душа и се старае да ги занимае с нещо различно от болката. А тя от своя страна се стреми да “оцвети” тъжните им дни с декупажи, дърворезби, оцветявки, оригами, стъклописи, лепежи, апликации и каквото друго се сети. И така ... ден след ден.

Единствените срещи на самотната Янина са с Анарая – учителка в основно училище, с приятел със сложни отношения, и рецепционистката в отделението Октавия – омъжена с дете, на ръба на раздялата със съпруга си. Всяка от тях със своя индивидуалност, и своеобразен характер.

Гледните точки на хората се сблъскваха и пресичаха без никой да разбира другия. Излишни ставаха много неща, които ти вредят, понеже търсиш доброто за себе си, но другият те чете грешно, според своите си очила. Анарая, Янина и Октавия не искаха да попаднат в лабиринта на другите, нито изобщо в някакъв лабиринт. Затова много внимаваха да бъдат ефирни в отношенията си с хората и в поведението си сред другите. Единственият начин да се опазиш, е да поддържаш крехкото си равновесие.

Янина се отдава на книгите и рисуването. Картина след картина... организира самостоятелна изложба – с малко посетители, но с разпродадени всички картини.

Неимоверно е усилието, докато усетиш,
че можеш с лекота да се крепиш,
да крачиш плавно по ръба на етер,
по граница между балон и нож.
И ето. Идва ден. И идва нощ.
А иска ти се просто да си цвете.
“Равновесие”

Един ден момченце-пациент, загубило своето другарче по стая, поради лекарска и въобще организационна немарливост, изпада в дълбоко отчаяние и депресия. Бабата на починалото момченце донася на следващия ден в стаята за арт терапия клетка със сова – мъничка, кремава, с големи, немигащи очи... обяснява, че е била домашният любимец на нейното внуче, но... сега вече не го искат.

Поставят клетката на масичката, децата кръщават совата със странното име Бу и скоро тя става всеобщ любимец на всички – и деца, и възрастни, и пациенти, и персонал. На третия ден Бу вече с охота яде моркови, портокали, солети, фъстъци... понеже не могат да й осигурят мишки от отделението в стаята за арт терапия. Разбира се с появата на Бу се появяват и нови проблеми – любопитните дечица искат да й оскубят перцата, за да видят какво има отдолу. Искат да й вържат краката, за да не избяга, докато Янина почиства клетката. Искат да й дават мляко с капкомер, за да порасне, понеже била все още малка. Совата започва да се побърква, а Янина кръжи като хеликоптер постоянно около клетката, докато успее да въведе ред за деня. Отново – ден след ден, ново ежедневие... нови изживявания... Отношенията в отделението са далеч от “идилия”. “Добрите” дечица-пациенти проявяват спрямо совата цялата си вродена лошотия, злоба, ненавист и жестокост... и лошото, разбира се, не закъснява...

Сред “героите” на повествованието се появяват и папагал, и водни костенурки... и цветя – дифенбахия, цъфтящо каланхое, ароматна гардения, розово и бяло мушкато, капризна дипладения... Нови случки, нови казуси, с нови решения – водещи до нови грешки и нови неприятности... потвърждаващи всеизвестното правило за всемирната гадост.

Четирите посоки на света и връз тях – четирите посоки на човека, земя, въздух, огън и вода, които той невинаги може да овладее в себе си и поради това се усеща разпнат от стихиите.
Нещата са пред очите ни и ние не ги разбираме.

“Прегръща те сова” е книга, навяваща тъга, разочарование и безнадеждност. Отчайваща е невъзможността да променим заобикалящия ни консуматорски свят. Свят на пластмасови бутилки и геополитика и политикопатология. А как да преодолеем нежеланието да се впишем във всичко това? Има ли изобщо надежда за по-добро? Разказите са свързани, което предполага да се четат поред, а въпросите, които се поставят – следват градацията на мислите на своите герои.

Да повикаме сега вятъра, за да отвее всичко излишно и да прочисти мислите ни. Да разкажем на морето колко много ни тежи. Водопадът разбира, че не можем да стоим все на едно и също място. Боровете ни прощават, че ги ревнуваме от птиците. Езерото стои спокойно и чака да забележим неговите лилии и плачещи върби, самостойни и величествени в красотата си. Тихо е. Изглежда като свят за двама, но може и без никого. Когато хората изчерпят всичките ти възможности за толерантност, хубаво е да възвърнеш любопитството си и правилния поглед за съзерцание на красотата, за да общуваш насаме с истините за света и да центрираш вътрешното си Аз, за да укрепиш духа си.

И някъде там... скрита между редовете, трябва да прозира истината. Дали ще успеем да я забележим? И коя точно истина ще изберем за себе си? Да се оставим светът да ни води и да приемем всичко като даденост или да се опитаме да променим себе си и да повлияем на околните? Алтернативите са ясно изразени, просто трябва да успеем да ги отсеем и да направим собствения избор. Любовта и омразата са двете страни на една монета, но следващи една и съща посока на житейския път. Кое ще предпочетем, зависи от нас, от нашата нагласа и възгледи.

И за финал – откровението на главната героиня Янина: Обичам разни неща – птици, вода, планина, вятър..., но не се влюбвам. Може би така трябва, ако това е път и ако така е правилно.

---------------
Златка Христова, “Прегръща те сова”, разкази и стихотворения, Б., 2022.
---------------