Избраният. Синята жена

Творческото основание на Мария Дубарова да нарече книгите си “Избраният” и “Синята жена” романи е в утвърждаването на прозата като емпирично и скептично средство за проучване на познатата среда. “Детайлите, свързани с обстоятелствата и конкретността, както и непоправимата скептичност (формулирани от Иън Уат във “Възходът на романа”, 1957, като реализъм на представянето” и “реализъм на оценката”) тук лесно се сливат в осъзнала себе си художественост и се превръщат в трайни характеристики на романа”. Аналогични мисли с романите на М. Дубарова пораждат и наблюденията на Фаулър върху общите граници на романа с репортажа и историята, върху общи структури с документалната проза (публицистика, история, социология); или върху приближаването на романа до висшия литературен формализъм – структури от мита и стремеж към кохерентност на езика или символа. Лирическата тоналност и в двата романа на Дубарова лесно убеждава и в тяхната взаимозависимост (или кохеренция) и с поетически жанрове, а експресивното описание ги доближава и до драмата като представяне пред публика, ако под това се разбира използването на романа като “най-популярната, най-отворена и неконвенционална форма на писмения език”, неговите разнообразни регистри, структури, типология.

Структурно-художествените особености на “Избраният” дават възможност за различни подходи при разглеждането на романа – чрез неговите т.нар. миметични свойства – сюжет, характер, описание и т.н. и чрез създадената в началото на ХХ в. след Хенри Джеймс теория, която набляга на структурни същности, като гледна точка, парадокс, символ, напрежение, както и върху поетиката, в която доминират средствата за изобразяване, а не единствено обектът на подражание (т.е. онова, което Марк Скорър нарича според Фаулър “техниката като средство за открития”). Но нали пък според Франк Кърмоуд всеки вид писане е потенциално сюжетен и следователно в някаква степен и фикция.

“Синята жена” провокира критика към още по-силно изразена аналитичност, поради по-чувствителната си социална насоченост, за сметка на известна “автобиографичност” в първата книга. А в сравнително-типологичен план и за двата романа е еднакво невярно отъждествяването на главните герои, от името на които се води действието, с личността на автора. Дубарова изобразява правдиво действителността, внушава духа на времето. Тя постига това чрез изобразяването на атмосферата в българското село, познало насилствената колективизация, партийната диктатура и класовото противопоставяне.

Съсредоточавайки се върху субективното начало в художествения свят от двата романа на М. Дубарова не може да не се отбележи тяхната интровертна насоченост – задълбочаването във вътрешните преживявания на главните герои създава водещият принцип на повествованието, без да се отклонява авторката от правдивостта на разказа, изтъкан от пресъздадени картини из нравите и обичаите на балканските селяни от първите десетилетия на века и на полските селяни от десетилетията след 9 септември 1944 г. у нас. Редом с художествено претворените бито- и нравоописателни пластове читателят долавя и в двата романа романтичната известност на повествованието, наложена спонтанно като най-адекватна за основната тема, защитена и на лексикално равнище.

Философията на писателката и в двата романа в най-общ план се отличава с ясно изразен хуманизъм – защо трябва хората да се избиват взаимно и заради грубостта на ортодоксите, които не понасят други политически убеждения освен своите (“Избраният”); що е герой и може ли той да бъде убиец. Чрез образа на Сила авторката доказва, че може, когато се отнася до политиката, в която няма забрани за преминаване от една крайност в друга и “извинението” се извършва с изпитаните средства на талмудизма, политическата фразеология, софизма и демагогията.

Силата на изображението и разобличението в романа не се помрачава даже и от известна книжност в образа на Даки, чиято висока духовност е повече заявена, но не много убедително защитена. А че М. Дубарова е написала не документална повест, а роман, убеждават многобройните страници, посветени на нечовешките издевателства в зловещите лагери. И тук не лично изживяното или споменът, а фантазията е помогнала на писателката да пресъздаде една потресающа действителност, да я превърне в белетристично доказателство за границите на човешката жестокост. Правдивостта на тези страници ще изживеят отново препатили, вече в трета възраст, хора а неизпиталите ги ще ги съхранят като разобличителен документ за едно отминало вече време.

 проф. Кирил Попов