Когато кулата гореше...

“Като кулата гореше
та се небето делеше
от небо звезди падаха...”
Странджанска народна песен

Вълчан се бавеше. Индже губеше търпение и най-подир сам реши да разчисти пътя на заговора. След Петровден, в тиха вечер откъм Караеврен буйно лъчезарие огря гористите склонове на Двата близнака. Гореше имението с крепостната кула на караевренския спахия Омер Драза, който с Лостооглу от Гьоктепе отдавна бяха изгорили Хасекийския ферман на султан Мурад, даден преди триста години на 24 села – от Урдовиза до Чеглаик и от Кайрякьой до Атлиман, според който на българите по тези земи не се полагаше да се събират данъци от Империята. Турски войник нямаше право да премине през тези земи, възседнал подкован кон. Но като посегна на това свещено право изкупено с продадената вяра на Бяла Стана Урдовизка, селяните пребиха Лостооглу с камъни като бясно куче. Оттогава стои безмълвна и незнайна каменната могила на проклятието. Така сам остана спахията да се разпорежда с данъците и вършеше това дело както му бе угодно. Оголяха хората. Мало и голямо пропищя от него, затова и Вълчан го мразеше, но недостигаха му силите да го нападне.

Черни пушеци се извиваха в облаци над дъемите, ехърите и егреците. Плач, олелия, писъци... Кучета лаеха тревожно. Мучаха изплашени говеда. Цвиляха коне и тичаха като луди. Тук и там се преплиташе свирепо звънтене на мечове. Гърмяха пушки...

Тлъстото тяло на Омер се промъкна през дупката на един заден килер, откъдето се канеше да избяга. На кръста му личеше тежко ушит мишинен пояс, там бе успял той да скрие само пендолирите.

Хайдутите на Индже с Моню войвода и Добри Байрактар три дни и три нощи се сражаваха с въоръжената му охрана. На четвъртия ден по икиндия вратите бяха разбити. И макар и да настъпваше нощта, Индже бе заповядал да се овладее кулата с огън и меч и нищо да не остане. И на сутринта, когато слънцето се показа от изток, чифликът се бе превърнал в димящи развалини. Блед и изплашен, пленен стоеше пред Индже и Омер. Войводата го разпитваше има ли още нейде скрито имане. Дразът се държеше дръзко и нищо не можеше повече да изтръгне от устата му, затова заповяда да го отведат през струпаната рая и да бъде съсечен, а робините му да пуснат на свобода и никой да ги не осквернява.

Като мълния се разнесе мълвата за трагичната гибел на кулата. Това беше невероятно събитие за странджанското население. Радостта бе голяма, но сдържана, защото все още никой не знаеше как ще се извъртят нещата. За случилото се научиха и двамата отцепници – Кара Феиз и Серезлията. Ревниво гледаха те на това, защото еднакво мразеха и Омер, и Индже. А най-вече съжаляваха, че не успяха да ограбят парите на спахията.

Наближаваше времето войводите отново да се съберат, за да се реши ще правят ли държава по-нататък или ще остане ей тъй, само без Омер Драза, та да дойде Мемиш ага синът му от Месемврия и да започне да коли и беси до девето коляно. Уговорено бе да се съберат на Бакаджиците, но там пристигна с дружината си само Вълчан. Другите бяха забележили редовен турски аскер да се предвижва откъм Пиргоса и Ямбол накъм Равна гора и се изплашиха, защото не носеха те в сърцата си това, което Индже и Вълчан имаха вродено в кръвта си. Индже знаеше даже и становете на аскера, но хитро му се искаше да свърши с отцепниците Кара Емин и Серезлията, и да заминат за Румъния и Влашко, където го чакаха жена му Екатерина, невръстният му син и старият му приятел Сава Бимбаши, за да се слеят в бунта на “Филики етерия”...