Морската колония на Динко Динков

Книгата "Морска колония" на Динко Динков е завършен поетичен проект, след който може само да се чудим какво следва, тъй като авторът успява да удържи една всеобхватна тематика и поетика, минаваща едновременно през пейзажната, философската, провиденциалистката и дори социалната рефлексия .

Издадена с финансовата подкрепа на Община Бургас, книгата "Морска колония" е втората поред своеобразна награда на младия автор. Припомняме, че първата му книга "Колобърът" - сборник разкази - бе удостоена с престижната награда "Еквалибриум" на издателство Либра Скорп за 2008 година.

Още в "Колобърът" Динко Динков даде своята открита заявка за силно естетическо и поетическо чувство в художественото изобразяване и претворяване на разказни сюжети. В този смисъл появата на стихосбирката "Морска колония" е естествена последица от сериозните амбиции на автора да внушава смисъла на своите произведения именно със средствата на поезията. "Морска колония" е поетична книга от нов вид, в която автентичният художествен усет за стихопостроение се съчетава с изключително модерната образност и дълбока метафоричност, но едновременно с модерното си присъствие, тя бележи и едно платонично древно копнение по нов и идеален свят, свят именно на идеите.

Поезията на Динко Динков е със силно емоционално и смислово въздействие, произтичащо от философската ерудираност на автора. Поетичните му текстове доизграждат (в съвременен план) символно-модернистичната естетика и поетика на български класици като: Фурнаджиев, Далчев, Марангозов, Христо Фотев, Петя Дубарова. От друга страна, във философски план, неизбежно се провижда търсената от автора връзка с познатите ни от екзистенциалистите скептични (и трагични) усети за отчуждението. Разбира се, в посока надграждане на тези мотиви, в крайна сметка при Динко Динков доминира претенцията да се изпълнят с нови значения и образи отворените кратери на модерно преживявания скепсис..., нещо като Бодлеровите "цветя на злото", произлезли "изпод руините" на Динко Динков.

В принципите на изобразяване е очевидна доминантата на геометризацията на вещите в пространството. Този похват не е прецедент нито за българската, нито за западната модерна поезия, но по-интересното и автентично като проява при Динко Динков е, че самият времепространствен континуум загубва своите конвенционални характеристики и се превръща в част от вещите, които ще претърпят деконструкция. Този ефект авторът на стихосбирката "Морска колония" постига благодарение на друга своя особеност - да представя нещата на принципа на картинния наглед или както гласи най-устойчивата и характерна за митологичните дискурси максима "ut pictura poesis". (В този смисъл книгата "Морска колония", дори по отношение на изобразителните си принципи и похвати "говори" за носталгията по древните времена, за копнежа по отвъдпределното, трансценденталното, видяно като една нова Атлантида, възродила се именно от създадената "морска колония".)

На нивото на изразните средства ефектът на деконструкция на пространството се постига чрез своеобразна смислова деконструкция на думите (или по-точно на тяхната употреба). Думите като обекти, думите като знаци, думите като неконвенционални същности и най-накрая думите като нищо незначещи, заплашват да шизоизират тотално съзнанието, както на (пре)създаващия ги, така и на възприемащия ги, ако не е очевидно, че думите участват в този нов по рода си алхимичен опус ("да преоткрия златото на думите"), който да доведе до създаването на новия свят, основан на перформативната сила на рисуващото картини въображение. То (въображението), от своя страна, успява да въвлече в инициация и да отмени императивите на "наказателната колония", в която пребиваваме.

Че в книгата работи инициаторен механизъм, е ясно още от озаглавяването и изброяването на циклите. Те са със своята строга концептуална и композиционна промисленост. Така е редно и да бъде. Съставена от четири цикъла, както следва "Пророчество", "Звездоброец", "Агресор" и "Пробуждане", книгата съвсем определено държи да вмени на читателя своята провиденциалистка значимост. Независимо от единичността на лирическия субект, изявен в "аз"-форма, ясно е, че подобна концепция има телеологична перспектива, чиято цел е машинизираното (единично и мъртво) битие на човека да се прелее в духовната всеобщност на новия свят, към който се отправя спасената и самоинициирала се в поход към вечната и безкрайната любов морска колония (съвсем в концептуална връзка дори и с картината на корицата). Морската колония е програмен и, бих допълнила, доста добре подбран образ в стихосбирката, тъй като се асоциира както с агресия, така и с демиургичен потенциал на установяване на нов живот. В случая апокалиптичната й целесъобразност е видяна като възможност за изграждане на нов свят, който да съдържа само духовни същности. И в първата книга "Колобърът", и в "Морска колония" спасителният (и демиургичен) жест е сторен като разрушаване на "машинната конструкция" на изличеното единично битие (на човека) и освобождаване от пълновластието на тираните време и пространство. "Хората с белите лица" са "хората с изтритите лица", те са на синора между живота и смъртта, легитимни все още като човеци, но мъртви, защото "в разбирането/ на портретите - празните рамки/ са зазидали чуждата другост..." ("Път"). (Сюблимни моменти като цитирания от стихотворението "Път", както и следният от стихотворението "Платно" - "Като медузи облаците всмукаха/ небето със отрова... и избухна кръв,/ набиха слънцето на копия просторите/ и в хоризонта плисна злобна мълния..." - могат да се предадат само живописващо, в подкрепа на казаното за похвата "ut pictura poesis"). Перформативното въображение рисува разрухата, картина след картина, докато бъде разрушен целият стар времепространствен свят и "изпод руините" му не излезе новият.

Стихотворенията изобилстват от мрачна символика и образност, но в крайна сметка няма светли посвещения, инициациите винаги са страшни и минават през тъмнината (на пещерата, на гората, на подводието, на подсъзнанието).

Най-важното е, че независимо от всеобхватния мрак на взривяващи се пространства и изтичащи небета, в крайна сметка едно подканващо-приютяващо обещание ни превежда от началото до края: "Ти тръгни! Аз съм с теб. И те следвам/ до кошмарния край на страха,/ който зверски сега ни разделя..." Преодоляването на този страх, все едно въобразен, преживян или сънуван, е причина и цел на любовта!

В този смисъл, колкото и мрачна да изглежда на пръв поглед стихосбирката на Динко Динков (самата корица и образи-концепти като: "зверска гилотина", "нищожества, погълнали държавата", "агресори", "усмивка, разкривена и пластмасова", "жена на дяволи", "страшен стон", "фенери мъжделеещи"), тя е способна да преведе читателя си от "разрушения град" през "галери от модули с програмирани писти до мозъка на пристанищата", до "нови светове като звезди-слънца", за да се сбъдне пророчеството!

Динко Динков. Морска колония. Бургас, 2010 г.