"Поетите се раждат поети" - интервю с Илия Буржев

Въпрос: Преди 24 века Платон не допуска поети в идеалната си държава. Какво би казал по този въпрос?

Отговор: Въпросът ти е широкообхватен, разностранен за размисъл. Платон твърди, че държавата трябва да се управлява от философи. Но нека не симулираме голяма начетеност и да плашим хората с Платон. Мъдруването му няма нищо общо с мъдростта. Минавам конкретно към въпроса.

Поетите се раждат поети. Те мислят в образ, виждат света образно. Това са чувствителни люде, естетически изградени. Отреагирват на всичко хубаво и лошо, но не като началници, както казва Г. П. Ставатов, а като естети. Състрадателен, преживяващ и съпреживяващ.  Всичко това е до болка познато и аз го напомням, защото в наше време почти се е забравило. Поетът може да не пише, може само да го изрича, но го изрича по особен начин. Разбираш, че само щриховам бегло този творец, за да продължа. Да се възложат държавнически функции на поета, това значи да се обърка цялата държава. Той ще проявява милост, ще прави отстъпки, ще плаче с някой лицемер и ще пренебрегва закони и правила, в името на хуманността. Той не е от енергичните хора на Шукшин, които бързат да се наредят и правят всичко с комерсиална цел за лични придобивки. Поетът не е активен, а пасивен характер. Той е разновидност в едно общество. По-различен цвят. Затова, че някой го е нарекъл “поет”, той няма никаква вина. Да го премахнеш от държавата, това значи да унифицираш обществото, да го направиш еднородно. В обществото има разнородни характери и това е красивия букет в държавата.

Друг е въпросът за тия, които не са поети по даденост, а се обявяват за такива. Те са комерсиални същества, които единствено търсят лична изгода и евтина слава. Такива люде затлачват входа на изящния словесен храм, вдигат такъв шум, че не може да се чуе песента на свещеника. Такива и аз бих изгонил от държавата.

Днес страната ни е в най-жестокия духовен и културен упадък. Поетичната форма е овладяна до съвършенство от наши големи поети, каквато е и римата. И ето, разни човечета грабват наготово тези форми и рими и започват да се афишират като поети. За тях морето е до колене. Те дори не знаят стародавната истина, че в творчеството важи принципа “тясно на думите, широко на мисълта”; че поезията е емоционално-оцветена мисъл. Че средствата са метафори, образи, сравнения, художествено-поетичен текст; че това не са наредени думи с рими; че стихотворението не е още поезия. Максим Горки веднъж чете едно стихотворение. Прочита го и казва: “Всичко му е в ред. Формата съвършена, римите добри, думите точни, ритмичните стъпки спазени, и все пак чувствам, че нещо липсва на тази творба! Нещо не ме задоволява! Какво ще е то?” И изведнъж се сеща – липсва поезия. Това е, което липсва на това стихотворение. Днес четеш едно произведение и виждаш насилен, измислен образ, в него пишещия се кълне в любов, изповядва се, но ти не му вярваш, не те убеждава. Липсва тръпката. Днес тази литературна епидемия е заляла страната ни във всичките нейни кътчета. Това е очевадно. Но мене ме интересува друг проблем. Кой наложи чиновничеството в изящната словесност и кой я поддържа? Това чиновничество счупи вратите на “свещения храм”, за да нахлуе посредствеността.

Духовния упадък не започва от преди петнадесет години, а много преди това. Когато се започна деца и ученици да ги обявяват за поети, а някои и за “големи”. Тази епидемия започна да тече като мътна река, тя се разширява, набъбва и днес е във връхната си точка.

Въпрос: Игра на думи или социална сила е поезията?

Отговор: Поезията е художествено-естетическа сила и нищо друго. Тя ти дава ренгенови очи да видиш пружините на света, да се пречисти и възвиси душата ти. Старите гърци говорят за катарзис и за още нещо: човек не е само корем, но и душа. В нея може да има социални елементи, обществени и какви ли не други, но по същество е общочовешка и художествено-естетична.

Въпрос: Трябва ли обществото да полага специални грижи за стихотворците?

Отговор: Стихотворците нямат нищо общо с поезията. За тях Чехов казва: “Да помогнем на талантливите, бездарните сами ще си пробият път”. И е така. Днес активните, безсрамниците са пробивни и вдигат най-много шум. Днес, който има пари, е поет или писател, а който има най-много пари е най-голям! Какъв позор! Какъв срам! След Втората световна война истинските поети и писатели, доказали се, се стъписаха и отдръпнаха. В това време се втурнаха стихоплетите, те измърсиха всяка творческа атмосфера. Пишеха и печатаха партизани, генерали, самоуверени студентчета. Пишеха за държавните доставки, за някаква революция, за комсомолски клубове и пр. и пр. Къде са те сега?

И днес е същото. Създадоха се условия и посредствеността запълзя. И нищо не може да се спре. Това са процеси на духовния упадък и той има своите представители, своите изразители – вестници, списания, издания и пр. Едни от ярките представители и изразители на духовния упадък са Иван Гранитски, Панко Анков, които считат, че от тях започва литературата.

Въпрос: Има ли днес българската литература някакво значение? Имала ли е изобщо?

Отговор: Имала е и днес има, но то е много дребно пламъче. Поетът и писателят е такъв не само когато пише и печата, но и когато мълчи. Понякога мълчанието има по-голямо значение от написания текст. Защото днес той няма къде да го напечата. В медиите и в аудиовизуалните средства върлува така бездуховност и малокултурие, че човек чувства, че върлува чума. Те се ужасяват от художествен текст. Днес гениален поет или писател да се яви, няма кой да го оцени и подкрепи. Те преценят литературното творчество едностранчиво. За тях то е като чушките и доматите. Издания, издания от комерсиални по-комерсиални. Днес е срамно да се покажеш духовен и културен човек! Днес всички искат да говорят, но не и да слушат. Людете повсеместно всичко знаят, всичко разбират. А кажете, това не е ли жесток упадък?

Въпрос: Ти следиш ли литературния процес и ако да – какво те впечатлява в него. Би ли споменал имена?

Отговор: Какво ме впечатлява ли? Толкова хващащи се да пишат, а елементарни неща не можаха да разберат: че художествената литература е ЧОВЕКОВИДЕНИЕ, а не СВИНОВИДЕНИЕ; че поетът или писателят имат не филологическо, а психоестетическо отношение към езика; че белетристът рисува характери, образи, а поетът предава състояния; че стихотворенията на днешните пишещи нямат адрес, а въобще пишат, за самото писане, че никой не се стреми да внесе поетична атмосфера в произведението си, че почти всички произведения звучат като преводни, защото са подражателни, липсва българското светоусещане. Ако река да изрека имена, няма да ми стигнат пет страници за това. Всички те са представители на упадъка, както и изданията, които изизат. Има дами и дамички, които нямат нищо общо с литературния процес, но не вмъкват в него и започват да правят интервюта, намират пари и издават списания, та дори дават и оценка! Жестоко време! Този, който знае и може е отритнат, изхвърлен и пренебрегнат. Все пак сред тази икономическа, психическа и духовна криза има и малко проблясъци. Например Евин Рахнев и още едно младо момиче с книгата си “Като забравена от векове молитва”. Тези млади поети внасят една нова чувствителност, нова свежа образност, ново виждане на света. Първата книга на Рахнев ми направи много силно впечатление, както и на младото момиче с новите съвременни метафори, новата драстична образност, живият темпераментен изказ и др. От по-възрастните поети не мога да не спомена Павел Матев, Николай Кънчев и др.

Въпрос: Задайте си, ако обичате, сам един въпрос и му отговорете.

Отговор: Отговарям в едно толкова студено помещение, че чак зъбите ми тракат. Нищо не ми се говори повече. Освен това, въпросите, които ми задаваш, ме отклониха от много важна тема, над която от седмици размишлявам. И понеже съм се заел да отговарям и толкова време изгубих, ще си задам един кратък въпрос:
Мислиш ли, че някой ще прочете и ако прочете ще се поучи от това, за което ти толкова усилия положи да кажеш?
Отговор: Не знам. Но знам, че изгубих ценно време и все пак не успях да се изкажа. Тежат ми много още мисли и това ме прави неудовлетворен.

Интервюто води Манол Манолов
Бургас, октомври 2004 г.