В памет на Атанас Липчев

Пиша тези редове с много тъжни чувства. С Атанас Липчев установихме задочна връзка през септември миналата година. Написах две рецензии за негови книги, след това реших да се запозная с цялото му творчество. Изчетох всичко, до което успях да се добера. Повярвайте ми - никак не е лесно да намериш книгите и статиите на един стойностен автор от провинцията, който не е сред медийните любимци у нас.

Дълго мислех как да подходя към феномена "Атанас Липчев", струваше ми се, че писането на стандартна статия или студия е прекалено конвенционално средство за проникване в неговия богат на образи и идеи свят. Накрая реших да направя с него една минианкета от 35 въпроса, която му изпратих по електронната поща на 30 януари 2010 г. Още помня какво написа за моя проект - "На ваше разположение съм.". С нетърпение зачаках отговорите му, а вместо това на 6 февруари научих ужасната вест, че писателят Липчев е починал - на своя рожден ден!...

Няколко дни бях като попарен. Не знаех как да изляза от ситуацията, какво да предприема, мислех дори да се откажа от плана си. После все пак реших да напиша обзорния текст - мисля, че го дължа на светлата памет на Атанас Липчев, прекалено навътре навлязох в неговия творчески свят, а и са още пресни спомените ми от четенето на неговите великолепни книги. Разбира се, ще ползвам и въпросите от анкетата си, тъй като те са ориентирът в моето тежко и трудно начинание.

Атанас Липчев се ражда във Варна на 6 февруари 1951 г. Завършва Шуменския университет "Константин Преславски", специалност "Българска филология". Така и не разбрах от кога датира интересът му към прозата, нито какво е почувствал, като е видял името си под своите първи публикувани разкази в пресата преди близо четвърт век. Че е имал интерес първо към разказа е повече от очевидно, че се е утвърдил бавно и трудно, е ясно. Така стигаме до 1986 г., когато излиза сборника му "Вълча любов". Днес само мога да гадая за чувствата, които са го вълнували, но е сигурно, че неудовлетворението от постигнатото и от обструкциите на господарите на културния живот са принудили Атанас Липчев да се откаже от писането за 18 години и да се занимава с риболов. За такова доброволно отшелничество и то в разгара на перестройката и през първото десетилетие на демокрацията ни аз не бях чувал. Случаят е просто уникален. Зная какви усилия полагаха дебютантите да видят издадени своите творби през зрелия соц, помня и потопа от отпечатани книги през 90-те, когато всички станахме автори, писатели и издатели, а се оказва, че във Варна е имало чешит, който е обърнал гръб на писането и суетата, свързана с премиери и медиен шум. След като вече се е бил захванал с писането на роман, работата по който определено не е вървяла. И чакайки търпеливо да дойде неговото време.

Липчев до края на живота си остана певецът на Варна. Тя беше неговото Макондо. Той не страдаше нито от провнициални комплекси, нито от местен шовинизъм. Просто пишеше за ареала, който най-добре познава, като деликатно се стремеше, особено в мащабните си епоси през последните 5 години, не само да прехвърля действието от морската в административната столица на България, но и да създаде внушителни и обхватни саги, в които, убеден съм, след години читателите ще осмислят какво се е случило в България и в годините на наливане основите на социализма, чийто безспорни емблеми са концлагерите в Белене и Ловеч, и при ограбването на държавата в годините на прехода, когато "тежките пари" на "крадците" управляваха страната и мачкаха надеждите ни за просперитет и нормално човешко щастие.

Тъжно е, че неговите най-амбициозни и представителни книги "Тихият бял Дунав", "Тежки пари" и "Крадци" не получиха подобаващото им се внимание. Един ден сериозните критици у нас ще се срамуват от този си съществен пропуск, подобно на Георги Константинов, който все пак си признава, че е пропуснал да похвали шедьовъра на Димитър Димов "Поручик Бенц" през 1938 г. Вярно, няколко дежурни добри думи бяха казани от Михаил Неделчев, Валери Станков, Младен Влашки, излязоха рецензии от Людмила Стоянова и Ангел Дюлгеров, аз също написах две статии, но това е обидно малко при осмисляне приноса на Атанас Липчев към съвременната ни проза.

А освен всичко друго Липчев беше и редактор на вестник "КИЛ", шеф на писателското сдружение във Варна, но продължаваше да пише, включително разкази за вестник "Сега" и есета. Бях много изненадан от топлия и задушевен тон, с който е създал мемоара си за Кольо Севов "Поет, естет, приятел... и преди всичко гражданин", поместен в "Литературен свят" на 15 декември 2009 г.

Усещах в него ресурс и за други стойностни статии, знаех, че е интересен събеседник, със свои кумири в прозата като Йордан Йовков, Димитър Димов и Емилиян Станев. От тях той усвоява прийома в епичните си платна да преплита личното и обществено-значимото, социалните проблеми и колизии да се разкриват чрез съдбата на определена фамилия - Варо, Томови или Захариеви... Такъв е ползотворният модел на романовата сага, който следва в "Тихият бял Дунав" (2005), "Тежки пари" (2006) и "Крадци" (2008). Това са безспорно амбициозни и значими творби, гордост за националната ни литература, достижения при осмисляне горчивия опит на социалистическия експеримент и при анализа на криминалната революция, родила родната ни демокрация. Тези романи обаче бяха умишлено неглижирани, те не получиха награди от фондации, нито попаднаха в полезрението на набедените модни медийни критици, които благоволяваха да кажат по три думи скрита реклама за своите фаворити.

А "Тихият бял Дунав" е толкова чаканото и като че ли единственото зряло сказание за концлагерна България от времето на най-яростния тоталитаризъм у нас през 50-те-60-те години на миналия век и най-проникновеният, сериозен и обхватен разрез на онова жестоко и сурово време. То има своя жалон в лицето на "Разпятието" (2005), завършващата част от трилогията на Петър Константинов "Синият аметист" и логичния антипод - "Изходът" (1985), втора част на прочутата някога и смятана дори за дисидентска трилогия "Битието" на Владимир Зарев, в която описваните събития от същата епоха имат далеч по-лежерно, оптимистично и умилително-иронично звучене, сякаш животът наистина "става по-хубав и весел", а режимът добива чудодейно човешки облик...

Чувал съм всякакви мнения за "Тихият бял Дунав", включително, че е тенденциозна, писана с омраза и финансирана от Петър Стоянов книга, което ще рече едва ли не, че е слагаческа. Нищо по-погрешно от подобни предпоставени твърдения. В този епос звучи не само истината за концлагерите в Белене и Ловеч и критичния патос срещу Живковия режим. В него е разкрита и драмата на комунистката-идеалистка Велика Томова, която дори се самоубива, след като вярата й в новия живот е смачкана от целесъобразността на окопалата се властваща номенклатура. В този аспект е интересен образът на другаря Гълъбов, закрилникът на Томова, което недвусмислено говори, че Липчев бяга от едностранчивото и елементарно пресъздаване на драмите на онова преломно време и на процесите, течащи в недрата на управляващата комунистическа партия.

Образната система в романа е хомогенна и внимателно балансирана. Незабравими следи оставят в съзнанието ни виталният и обигран адвокат Йордан Луков, доктор Андрей Кулов и неговата любима Ана, както и култовата фигура на Патриарха. В тях няма белег на конюнктурно и тенденциозно пресъздаване, а дори и в най-отвратителните си персонажи Атанас Липчев, подобно на Достоевски, търси някакви привлекателни човешки черти, като най-натрапващ се е примерът с полковник Ганев. Точно заради това "Тихият бял Дунав" е приносен роман, чието значение с времето неминуемо ще нараства.

Успоредно с "Тихият бял Дунав" Атанас Липчев работи и по дилогията "Тежки пари" (2004-2006). Това е типичен роман за прехода - 1993-2002 г., но звучи много по-зряло от поредицата на Александър Томов "Новобогаташи" (1997-2008). Интересното е, че дори в такава експлоатирана тема като натрупването на капиталите в условията на криминалната приватизация и наглата престъпност, както и обвързването на партиите с пипалата на финансовата олигархия, гласът на Липчев звучи оригинално, автентично и ефективно.

Много интересен е подходът на белетриста при усвояване годините на прехода. Те са видени, от една страна, през призмата на семейство Варо, чиито емблеми са съответно Анжел и Джаки Варо, а от друга - от гледната точка на гангстера Тони Чумата и на злодея аутсайдер Калугера. В тази сага откривам интересно прилагане опита от други мащабни фрески, които познаваме от американската литература като "Кръстникът" (1969) на Марио Пузо - въвеждащата глава с юбилея на Анжел Варо или неговата неочаквана и толкова красиво пресъздадена смърт, така силно напомняща за края на дон Вито Корлеоне, като добавям и авторовия стремеж обществените промени да се експонират от противоположни ракурси - а това напомня за подхода на Ъруин Шоу в "Богат, беден" (1970-1977).

В "Тежки пари" е много осезаемо влиянието и на Димитър Димов. Докато четях романа, ми се струваше, че Давид Варо е брат на Стефан Костов от "Тютюн" (1951), а драмата на Роза Варо много ми напомняше за краха на мечтите на Ирина Чакърова. Липчев не успя да ми отговори, но аз съм убеден, че романът "Крадци" (2008) е първо действие (следвано от "Тежки пари") на неговата сага нон финито за прехода ни, тъй като времевият отрязък, който обхваща, е между 1989 и 1998 г.

Само на писател като Атанас Липчев може да хрумне да търси библейски алюзии по отношение битието на братята Лука, Марко и Матей Захариеви, а като удачни антиподи на архизлодея Лука Захариев да експонира прозаикът Армен Бохосян и манекенката със златно сърце Ани Николова. Точно и затова преди година романът ме впечатли, та написах за него, че е "сериозно и стойностно литературно произведение, дело на задълбочен труд". Сега бих добавил и майсторски пласираните персонажи - и като вътрешен живот, и като прецизна характеристика, подпомагнати с афористичния им и цветист диалог, в който винаги има настроение и емоции.

С "Фустанела" (2009) писателят прави остър завой към камерното, кондензирано и наситено с дълбоко мотивиран вътрешен драматизъм повествование. Силно въздейства прочутият Остров на аутсайдерите със знаковите образи на Киро, Чико, Мазния, Професора и Ема. В този роман има страхотна атмосфера и изключителен, стаен драматизъм. Трагедията на Ема е разтърсваща, а сред галерията неудачници поставям на върха на пирамидата Професора. Много е тъжна и безнадеждна картината на съвременна България в този роман, въпреки че финалът е сгрят от крехката надежда за главния герой, който все пак намира брод към родния си дом, а това е поредното доказателство за зрялото писателско майсторство на Атанас Липчев.

"Пътят към зимата" (2009) e най-хармоничната и завършена творба на писателя. И най-съкровената. Младежките спомени в нея са жизненоважни и смисловоопределящи за сюжета. Много ярки са женските образи на Мария и Неда. Мария - изцяло изградена чрез реминисценции, и Неда като необходимия житейски коректив. Не мога да забравя и симпатичния аутсайдер Люси, ненамерил смисъл в живота... В "Пътят към зимата" звучат критични нотки към някогашната комсомолска номенклатура в лицето на прословутия Бойко, което пък отново доказва, че Липчев е писател със свое безкомпромисно поведение на убеден демократ.

Подобно на Димитър Димов и Липчев има афинитет към убедително и непосредствено разкриване психиката и манталитета на персонажи от друг етнос - араби, гърци, турци, арменци, евреи, руснаци, украинци, сърби, албанци, поляци, ирландци, немци. Това е поредното доказателство за самочувствието му на гражданин на Европа и културното й многообразие и за възможността да еспонира убедително нетипични образи, което ме кара да мисля, перифразирайки Емилиян Станев, че и той, подобно на Димитър Димов, е потомък на кръстоносци. Сега съм в напрегнато очакване на последния му роман "Другият край на реката" (2010). След като го прочета, ще си кажа мнението и за него, но знам, че Липчев просто не може да ме разочарова.

Така и не разбрах от него дали би написал есеистично-носталгична книга за родния си град, водил ли си е дневник и дали е сматал да пише мемоари. Може би в бъдеще ще узная и тази тайна. Сигурен съм, че в жестоките времена, в които живеем, той не е бил изоставян от семейството си и от съмишлениците - редактори и издатели, без чиято съпричастност най-важните му книги нямаше да видят бял свят. Вярно, той не доживя шейсетата си годишнина, не забогатя от писателски труд, въпреки че това му се полагаше в една нормална страна, каквато безспорно не сме. Но той създаде тези значими и талантливи книги, които бе длъжен да напише и които наистина са гордост за националната ни литература. В това са се убедили неговите почитатели, ще достигнат до него и бъдещите му откриватели. Защото съм сигурен, че времето е на негова страна и че съвсем скоро творческото му дело ще бъде оценено адекватно и подобаващо.