Достатъчна е само една моя мисъл за нещо свързано със твоя лик – усещам сякаш, че писмо си ми написал, а до мен не стига неговия плик.
В очите ти спеше Луната, а в моите светеше Слънце. Заслепявах те аз – свободата, ти искаше съня да се сбъдне.
Мъжът до мен е всичко онова, за което някога съм си мечтала. Излъгах. Знаех ли, че моята съдба още повече ми е предначертала...
Ако можехме времето назад да върнем, ако можехме раните да си спестим, щяхме ли с теб един от друг да си тръгнем, щяхме ли отново и напук да грешим?
Обичах те... И всичко свърши. Потърсих те... Нещо се случи...
Птичките пеят, пролет цъфти... Въздухът мек е – стопля мечти. Доброто поникна, душа възроди... Ах, ето, отново вълнуваш се ти!
Душата ти е, татко, на дете – разцъфнала сред спомени... обикнала и хора, и небе... полива родни корени.
Най-свидно е за мама да се пише, най-много роли тя събира, най-големият й дар е свише и всички други в себе си побира.
Аз съм весела и закачлива – всичко, което не си, но в гърдите болка парлива моето “аз” прави “ти”.
Ще погреба любовта си. Тя няма да живее в мен. Ще погреба любовта си. И няма да те има в моя ден.
