Призори, но далеч преди разсъмване, той се събуди няколко пъти с усещането, че ще се случат мистериозни неща. По едно време му се стори, че някой броди из стаите. Това не го задължаваше да стане и да затваря врати – усещанията идваха смътно, изявяваха се загадъчно и си отиваха по невъзможен за проумяване начин...
Трамваят, който слиза от скута на Витоша към града, е мокър и сив, месинговите му части са студени, при пипане хапят; той иде от мъглата и отива към мъгла, не може да се разбере къде е по-гъста тя – долу или в планината, във всеки случай планината е изчезнала в нея, изчезнал е и градът и всъщност трамваят отива от никъде за никъде...
Веднъж Иван Симеонов се загледа към северната част на оградата и забеляза, че ъгловият кол е клюмнал. Затича се и видя това, което се полагаше да види: циментовият кол висеше във въздуха. Това е то имот край дере, извика Иван Симеонов, вече ми липсват най-малко два квадратни метра...
Като ви наблюдавам, вас, жителите на този град, прави ми впечатление, че не обръщате внимание на входовете; обитавате топлите си жилища, входовете ви служат само за преминаване. Вие ги мислите за еднакви, но се лъжете, има входове и входове, някои започват и свършват веднага, като врати те са безинтересни...
Чувството, че има да върши много неща през деня, го накара да стане рано. Ниската му понакуцваща фигура тръгна по глухите улички, край дебели каменни зидове и дворчета, в които други подранили стопани подклаждаха огньове. Всеки имаше да вари по нещо в казана си, наоколо като безброй очи дебнеха чисто измити буркани...
Географията на това заливче от Южното Черноморие не е много сложна – едно сурово място с твърди остри скали, повърхността им ситно разядена, по тях е изключено да тъпчеш бос, не става и за къпане, рядко ще се намери глупак да се потопи точно тук. Наоколо е само плитчини, но има някаква ивица, тя е известна само на Капитана...
Катерчето е полегнало безпомощно върху няколко букови трупи, подпряно е отстрани като с патерици. Наоколо се простира каменна настилка, зеленее трева, цъфтят храсти, нощем светят флуоресцентни лампи. През деня по катерчето се гонят дечурлига, тежат му снегове, мокрят го дъждове, пече го слънце, корабчето лежи на сушата, сляпо, затворено...
Двама млади се целуват в сенките на тъмните нощни сгради. Той и Тя с нощта и многото Луни. Бездомно куче вие на смърт, а на третия етаж в отсрещната кооперация лежи покойника – полковник от запаса. Вдовицата е в черна рокля, която много я вталява...
Познавах един потомък на емигрирали руснаци от Съветска Русия – Владимир Фиалковски от Бургас. Бил е учител по физкултура в строителния техникум и се е занимавал със спасителното дело по бургаския плаж. Израснал в непосредствена близост до бургаското пристанище, в блокчето до хотел-ресторант “Приморец”...
После ти разправят Евангелия (блага вест)... ама в крайна сметка се оказа не чак толкова блага тази вест... Знам си аз, че откакто тази влезе в дома ни, аз го изгубих. Непрекъснато и постоянно с нея се занимава. Докато беше с майка си, бяхме спокойни, но, виждаш ли, не може всичко да се планира в този живот...
