Разкази

Морето лениво се протегна, леко докосвайки брега. Тази сутрин беше облякло светлосиния си костюм и внимаваше да не го измачка. Слънцето нежно го галеше с утринните си лъчи, вплитайки във вълните му нишки от ламе. Те проблясваха примамливо и привличаха любопитните погледи на птиците. Денят започваше спокойно и безгрижно...

Тази сутрин слънцето се събуди в страхотно настроение. Още щом отвори очи, сякаш знаеше, че ще се случи нещо необикновено. Докато се протягаше, огледа града, провирайки лъчи дори и през най-тесните улички и мазета. Някои хора го бяха изпреварили и вече бързаха за работа, други току-що се бяха прибрали и заспиваха зад спуснатите завеси, а трети сънливо тътреха крака из кухните, правейки кафе.

Тези нощи бяха най-дългите. Грозната Мери лежеше на дивана в хола от толкова време, че дори не знаеше минала ли е Коледа или не. Никакви признаци не подсказваха, че денят навън е почнал бавно да расте, вместо да продължи, да се смалява, докато изчезне съвсем. Беше омаломощена от треската и от разни вещества...

Обичам далечни пътувания с автобус. Помагат ми да разбера кое е важно за мен и кое – не. Важно е онова, което мога да помъкна със себе си, уокмена например. В момента слушам инуитски песнопения. Всъщност, тръгнала съм на концерт, но не инуитски – Ал Ди Меола е в столицата. Да. Цялото това лашкане е за да видя и чуя Ал Ди Меола на живо...