Пазителят на портата

Днес ще ви разкажа за себе си. Аз съм Пазителят на Портата към Отвъдното. Като такъв си спомням учудващо малко неща. Помня братята и сестрите си и мама, с които преживяхме много радостни мигове. Но не всеки от моята раса е Пазител. Това не е титла и не се предава по наследство. Такъв се раждаш и това е. Мама беше много доволна, че неин син е Един от Избраните. Веднъж срещнах представител на расата на Двуногите Великани. Всепризнато е, че те не могат да говорят, но този издаваше интересни звуци, които нямаха нищо общо със заплахата. Разбрах, че мога да му се доверя. Бях още малък, а чувствах в себе си Енергията на Воина. Време е, си казах, да поема моя дял от Битката между доброто и злото. Тръгнах с Двуногия, без да се притеснявам за семейството си. Мама щеше да ме разбере. Тайно се надявах да скитаме по света, за да го опозная целия. За жалост никога не става така както искаме. Великанът ме отведе в общо взето правоъгълна кутия, разделена на секции. Огледах я критично и открих три Порти в нея. Щях да се прочуя! В Легендите на моята раса никога не е имало сведения за някой, който е опазил толкова отвора към Нищото. Тогава ме чакаше първото разочарование в моя живот. Казах високо и ясно, че според мен секциите са разпределени нефункционално и ще трябва да се пренаредят. Двуногият не ми обърна никакво внимание. Повторих. Нищо. Понеже стигах само до коляното му, ядосано го хванах и потретих казаното. За моя най-голяма изненада вместо отговор получих полукълбо, пълно с Живородна течност. Прозрях. Не само не можеха да говорят. Не можеха и да чуват, или чуваха, но не разбираха. Едва сега проумях защо мама ми казваше, че животът на Воина Пазител е обречен на самота. Щях да преживея целия си живот в битки с Демоните на злото, а нямаше от кого да получа похвала. Разбира се, оставаха съществата от моята раса, които щяха да се отнасят с мен както подобава. Два-три дни прекарах в непрекъснати битки, докато Демоните схванат, че тук има Хранител на Световната Хармония. Получих и доста рани на енергийно ниво. Когато се съвзех напълно и се огледах ме очакваше нова изненада. В Обиталището Двуногият беше довел себеподобни. Очевидно образуваха някаква социална група, придържаща се към неясни за мен йерархични правила. Отне ми доста време да науча четиримата Великани как да реагират на различните ми желания и нужди. Тук научих още нещо. Като същество от най-висш клас Създателят ме е дарил с множество сетива. Мислех, че Двуногите великани са като мен. Но те не само не разбираха речта ми, същноста на задълженията ми, но и не виждаха нищо, когато Световното Светило се скриеше. Получаването на това познание беше много болезнено. Тъкмо приключих битка с един особено активен енергиен вампир и бях легнал на прага на втората Порта, когато от нея изскочи втори такъв. Големият Двуног се появи неочаквано и мина през Създанието на Мрака, което веднага впи нокти и зъби в енергийното му поле. Винаги на пост, както повелява традицията, скочих и разкъсах на части Изчадието на Ада като засегнах и Великана. Тази великолепна акция, проведена по всички правила на Военното умение, не впечатли Грамадата. Напротив. Вместо похвали получих удар и то доста болезнен по главата. Проснах се на земята да събера силите си, а Великанът не забелязал нищо на връщане от своите си работи, ме настъпа. Нямах време дори да изкрещя както трябва. От гърлото ми излезе кратък хриптящ звук. Колосът се наведе и ме взе в огромните си лапи. След това започна да ме гали нежно. От неразбираемите звуци, които произнесе, нищо не разбрах, но интонацията на гласа му подсказваше, че съзнава вината си. Не малка част от времето си прекарах да обуча Малките Великани да не ме дърпат за опашката и да не ме стискат за врата. С много мъки ги приучих на това.

Общо взето живеем си добре. Аз ги избавям от Вампирите, Фантомите и Злите Сили, а те се отнасят с мен с подобаващото уважение и ме хранят с разнообразни вкуснотии, които вадят от шарени цилиндри от некамък. Само две неща ме смущават. Живородът е течност, която трябва да се пие, а моите Двуноги понякога без никакво предупреждение ме хващат за четирите лапи и ме пъхат в пръстена полусфера, пълна с нея. След това ме търкат със зловонна течност и ме обливат обилно с Живород, без да обръщат внимание на бурните ми протести. След такива интервенции черната ми козина става стерилно чиста и за да възстановявам Аурата си се налага цялата да я оближа. Както и много време да престоя до Нещото Което Духа Топлина. Великаните имат магическа власт над него и винаги го карат да ме изсуши. Другото, с което никак не мога да свикна, са Белите Тънки Цилиндри Бълващи Дим, които непрекъснато лапат двамата Големи Двуноги. С времето се надявам да ги отуча от тези вредни за мен действия.

Желанието ми е само едно – животът ми да продължи достатъчно дълго, за да може бойният ми вик МЯ! У! да продължи да оглася бойното поле Земя.