Тежката корабна верига се източи като змия от клюзовете. Танкерът потрепери и се отпусна върху вълните. Край. След пет мъчителни денонощия – край! Двадесет и осем чифта очи погълнаха жадно обвития в мъгла и изпарения варненски бряг...
В тъмното машините върху претрупаната му палуба приличат на трупове от праисторически чудовища, обгърнати от някаква подозрителна тайнственост. Утре те няма да бъдат такива страшни. А хората на брега, които бързат да отидат на работа, ще прочетат може би пътьом едно с още неизсъхнало мастило съобщение в някой ъгъл на вестника...
Тримата представители бяха подбрани от специалната комисия Б-5 на Дружеството на космическите психолози. Всички пилоти, които преминаваха обучението си по съответните специалности трябваше да опознаят и още един уважаван господин – ДЕРОКС – машината-психолог, която избираше партньорите по двойки, тройки или групи за междупланетните полети...
Това, което искам да ви разкажа, се случи в късното лято на 1967 година в София. Колегите ми от випуск 1964-1967 г. от Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски” бяха си взели последните семестриални изпити още през м. юни. Някои се явиха на поправки през м. септември. Всички започнаха подготовка за държавните изпити през м. декември...
Преди всеки празник в коридорите на следствената служба поставяме подходяща украса. Малко разнообразие в напрегнатите дни на работа. Колегите знаят, че имам нюх към това и очакват, че ще има нещо ново, което да зарадва окото. Аз пък имам един познат художник и само едно позвъняване по телефона оправя работата...
Винаги си мислех, че рано или късно ще се срещнем пак. Не съм си представял как и кога ще стане това. Но най-малко го очаквах днес. Бях обещал вкъщи да се върна навреме, все отлагахме някакъв важен разговор...
Седна срещу мен на стола, след като се убеди, че правилно е разбрал поканата. Изчака да освободя дежурния по арест и помоли за цигара. Винаги постъпва така. Прибира между пожълтелите си пръсти белия къс и внимателно го овалва от край до край! Огън не му предлагам...
Разпитът вървеше трудно. Момчето не намираше сили да признае всички извършени престъпления. Помагах му да разбере, че за отделните деяния ще получи отделни присъди, но има и кумулация, ще лежи най-тежката, по-добре е да не укрива нищо, за да няма след време и друго дело. Тогава вече ще има една присъда…
В кабинета влязоха плахо, неуверено. Но трудно прикриваха вълнението и желанието си час по-скоро да заговорят. – Заповядайте, седнете моля! – Млади са, нямат повече от четиридесет. Облечени семпло. Жената бърше с кърпичка очите си, а те са подпухнали, налети със сълзи.
Странни мисли се реят из главата ми при таи болнична обстановка. Пренесъл съм се на панаира, а наоколо виенски колела, стрелбища, амбулантни търговци. А края тях народ, народ, яйце да хвърлиш, на земята няма да падне. От всички посоки гъмжат приказки и подсвирквания на панаирджиите...
