– Мммм... мамка му! По дяволите! – сложи “Картие”-то на ръката си и скочи от леглото. Беше вече седем и закъсняваше за извънредното заседание на Управителния съвет на фирмата. – Какво има, скъпи? – Мая протегна сънено ръка и погали само празната възглавница. А той погали дългата й черна коса, скриваща част от красивата гледка на голото й тяло.
Държавният кораб на република България потъваше. Чудноватичък беше този кораб. Чуден, защото потъваше не в Черно, Адриатическо, Каспийско, Бяло или някое друго море, а в морето от дългове или, казано по географскому, в Дългово море...
Снежа се отпусна на черния, бил някога мек, стол в коридора. “Съжалявам, само пациенти.” Любезният възрастен лекар беше влязъл в кабинета заедно с дъщеря й. Можеха все пак да я пуснат зад вратата със светеща до нея табелка “Не влизайте”...
На път съм да се родя, а не искам. Вече не. Заради гласовете е. Чувам ги всеки ден. Оставало още малко – сега звучи различно, няма я радостта отпреди. Мама често повтаря, че не знае какво да прави. Плаче нощем и ми е трудно да заспя. Искам да й кажа, че съм тук, в нея, до сърцето й и няма нищо страшно – нали сме двама, но тя не ме чува...
– Писателката Муза Петрова? Заповядайте – покани я с предразполагащ жест адвокатът. Поруменяла от удоволствие, тя само кимна и преглътна, за да сподави най-естественото “Да, да, аз съм”, което напираше на устните й...
Роза Димитрова бе пенсионерка отдавна, толкова дълго, че вече не броеше годините. Обяви това за безсмислено, когато отпразнува четвърт век от пенсионирането си по болест. Първоначалното отчаяние и страхът от кризите, които бе получавала, бяха отшумели. Роза разбра, че когато човек се грижи добре за себе си и обръща достатъчно внимание на здравето си, то неминуемо му се отплаща...
– И коя е тази история, която не съм чувал отново? – Тя е много стара история. Говори за вярващите по пътя на морето. Те всички бяха младежи и търсеха пътя към щастието, в което вярваха. – Кои бяха те? – Маргарет, Елисавет и Христина...
Кошмар или просветление? Апокалипсис или доста закъсняло възмездие? Унищожение или своеобразно възраждане? Или просто трябва да го наречем възнаграждение за греха? ...
Лавината, тежкия преход, планината с ледената си красота, обилния сняг, кантона, разплаканите лица на момичетата – всичко остана някъде назад след като и последния от тях – Румен затръшна вратата на хижата. Отсам нея беше тихо, светло и спокойно. Всички го усетиха и усмивките на момичетата бавно се завърнаха. Внезапно падна зимната нощ – тежка, брутална, истински ледена.
Всичко започна на 13-ти ноември, петък. Валеше дъжд. Скучаех в гарсониерата си в блок деветдесет и шести в комплекс “Меден рудник”, когато на вратата се позвъни. Отворих и се озовах лице в лице с лудия съсед от етажа. От време на време му услужвах с дребни суми, за да преживява. Този път той ме изненада, не поиска нищо, а ме покани в дома си на чаша кафе...
