Капанът на времето

Моторът изхърка за последно и изгасна. Всички опити да съживи старата барака “Шкода 100 S” бяха обречени на неуспех. Методи Андреев ядно ритна ръждясалия калник. Трижди прокле немотията и любопитството си, което не му бе донесло нищо хубаво в този живот. Прочутата му “маркототевщина” пък бе достойна за многотомно издание.

“Кой дявол ме накара с тая таратайка да се завра из тия пущинаци сред Странджа? Сега ли намери да “опне петалата” чича ми и защо аз да се грижа за тоя съмнителен селски имот? Добре поне, че закъсах в началото на туй село, че то по безлюдните друмища има да вися с часове!” – помисли той. Едва след като се отказа да се справи сам с антиката на колела, Методи се огледа. Бе спрял до първите къщи в забравено от Бога безименно селце със затихващи функции. Реши, че ако все пак иска да се прибере в Бургас, трябва да остане край пътя и да се надява да мине някой друг заблуден като него.

Отначало не му бе направило впечатление, но сега, докато бездействаше, видя стара бабичка да спи върху нечия идея за пейка. Двата дънера с широка талпа отгоре силно наподобяваха такъв уред. Легнала на дясната си страна, подложила ръце под главата си, възрастната жена приличаше на скъсана стара черга. Освен че не даваше никакви признаци на живот, старицата изглеждаше най-малко на един век. Че и отгоре.

Неудобно му беше да я буди и седна отново в колата. Сливата до пътя хвърляше шарена сянка и Андреев неусетно задряма.

Когато се събуди погледна часовника си. Показваше три и половина, а слънцето още стоеше в центъра на небето. До пейката с бабата се бе пльоснало мърляво куче. Дрямката отново го натисна.

* * *

Няколко часа по-късно ситуацията бе същата. Часовникът на Методи показваше 21.30 ч., а слънцето все така като заковано стоеше в центъра на небето. Мръснобялото псе и старицата продължаваха да спят. Човекът разбра – бе попаднал отново в капан на времето. Изпсува шибания си късмет и извади от бележника на колата голям черен куфар. Отметна небрежно капака и извади компресиращият конфигуратор. Насочи изходната фуния право към центъра на времевата аномалия – бабичката и кучето. Включи уреда и запали цигара. Картината рязко се разду и размаза, а след това последва силна имплозия и се сви през средата. Появиха се силни светкавици и замириса на огън. След това целия пейзаж рязко нахлу във фунията. Реалността се оказа както винаги друга. Неестествено ярки звезди огряваха нощната гора. Автомобилът изхърка и отново двигателят му заработи. Радиото издаде писклив звук и захвана провлачена мелодия. Инженерът отвори капака на уреда и извади синкава сфера. Опитното око веднага различи вътре баба и куче. Отвори специална кутия, разделена на прегради и внимателно постави вътре кълбото. “Мамка му – помисли той. – Какво става с тая планета? Вече седем аномалии за последното денонощие! Дано поне на пазара за неизживени мечти да търсят селска идилия и някой кретен да изтърси стотина лева...”