– Това перо от твоя черен котарак ли е? – Не, перото е бяло. – Да, от крилете му. – Сигурно. Как се казваш? – попитах пространството зад оградата, откъдето идваше гласчето...
Огледах се. Каменната чешма излива свежа струя в заблатеното корито, изумруден свят от дървета под утринните лъчи, птичи хор в прослава на топлия ден и ленива рекичката... А гласът? Счуло ми се е. Потънах в спокойната картина и забравих.
– Не се смей, седмица труд отиде на вятъра. Изслуша ме много внимателно, после ме погледна с онея тъмни очища и допря длани пред лицето си, помоли се преди да ме насече... И като зачатка, отровни откоси ти казвам, надроби ми доклада... – слабичкият очилатко потръпна, не можа да се доизкаже...
Изпусна последния автобус. Огледа се за такси, макар да не й бе по джоба, нямаше. Повъртя се малко и тъкмо да тръгне пеш, видя светлините на приближаващ автобус. Ядоса се на шофьора. Потегли рязко още преди да затвори вратата и тя падна...
Тази нощ се подготви по-добре за слизането. Предната бе открехнала вратата на подземието, но хладният мрак я върна. Сега – облечена и с фенер в ръка, Франческа предпазливо пристъпи към желязната врата. Не знаеше какво я очаква, но облогът, който сключи с Лоретта, й вдъхна кураж.
През отворения прозорец нахлуваше въздух, напоен с аромат на цъфнали кайсии и я примамваше навън. Усмихната, Яна тръгна към морето. Дребничкото й лице излъчваше безгрижие – чувството, с което я зареждаше дейността й като дистрибутор на луксозна козметика...
Да си на седем е странно – вече се чувстваш голям, дори възрастен, знаеш какво искаш да работиш, имаш план как ще промениш не само света, а цялата Вселена, а роднините ти се държат с теб като с току-що проходило бебе. Е, Стивън не беше никакво бебе! Той беше отговорен младеж, който трябваше да намери заека си – Тропчо...
Мустакът гъделичкаше. Новите панталони убиваха. В лявата обувка усещаше камъче, а коремчето му опасно извираше над колана, издувайки единствената официална риза. Всяка стъпка до трибуната беше тест за волята...
Малък процеп в пантите на вратата пропускаше светлината като ефирна течност в малкото пространство, където се беше излегнал. Фокусиран в бялата ивица, която образуваше слънцето по стената, се опитваше да игнорира смрадта, идваща от два рафта по-надолу. Така и не се научи да я понася – нахлуваше и се разстилаше във всяка брънка на неговото същество.
Монетата падна от кафемашината и се претърколи по земята, удряйки се в крака ми. Наведох се бавно и я вдигнах. – Не я пускай пак! Няма да я вземе – посъветва ме женски глас, идващ някъде зад гърба ми. Обърнах се и за голяма моя почуда видях една възрастна жена със забрадка на главата да стои точно зад мен. – Машината не работи...
