Перо от черен котарак

– Това перо от твоя черен котарак ли е?

– Не, перото е бяло.

– Да, от крилете му.

– Сигурно. Как се казваш? – попитах пространството зад оградата, откъдето идваше гласчето.

– Агапи. Какво правиш?

– Държа в ръцете си малки точици, от тях ще поникнат красиви цветя.

– Не ми обяснявай като на бебе – сееш семена.

Надникнах през оградата. Видях коленичило и опряло личице в пролуката пет-шест годишно момиченце. Новите съседи.

– На колко години си?

Агапи се изправи и отупа пръстта от коленцата си. Погледът на зелените очета ме срази.

– На 10, но не ми личат и зная какво правят големите момичета.

– Ще ми кажеш ли?

– Когато завършат училище, се срещат с момчета, женят се, после се целуват, а момчето поставя семенце в устата на момичето, то го гълта и се ражда бебе.

– А не може ли по-рано?

– Не, защото ще имат бебе и не могат да ходят на училище. След осем дни ще стана на осемнайсет години. Направо ще прескоча училището, ще си намеря момче, ще се целуваме... Мама и татко не се целуват и нямам братче или сестриче.

– А кога ще се научиш да четеш?

– Аз мога. Мога да пиша и смятам до 100.

– Кой те научи?

– Леля Спаска. Тя е с мен, когато мама и татко ги няма. Понякога ходят вечер в ресторант с важни хора. Виждала съм ги. Те са смешни, не разбират децата, не могат да говорят с тях и пушат!

– Ти май знаеш всичко?

– Не, когато стана майка, ще зная всичко и ще обичам, както е името ми. Затова бързам. Леля Спаска каза, че денят може да бъде година, ако го хранят. Аз се храня много и след осем дни ще бъда пълногодишна.

– Пълнолетна. А какво ще работиш?

– Никога няма да работя, защото трябва да имам време за децата си. Татко ще вземе на работа момчето, с което ще се целуваме и то ще има пари за нас и за екскурзии. А ти имаш ли деца?

Агапи се превърна в бяла въпросителна.

– Да, синът ми работи в голяма фирма като татко ти.

– А намерил ли си е момиче?

– Все още не.

– Доведи го след осем дни. Тогава ще мога да се целувам с него. Ще разрешиш ли?

– Той живее в чужда страна, далече от мен...

– Защо го прогони?

– Не съм го прогонила, той така реши и е щастлив.

– Добре. Хайде, стига си бъбрила, ами гледай цветята, ще ми трябват за булчински букет...

Със сериозен вид тръгна през градината – отнесен слънчев лъч. Какво ли щеше да ми каже след осем дни.