Череши

– Лельо, ще ми дадеш ли малко череши?

Огледах се. Каменната чешма излива свежа струя в заблатеното корито, изумруден свят от дървета под утринните лъчи, птичи хор в прослава на топлия ден и ленива рекичката... А гласът? Счуло ми се е. Потънах в спокойната картина и забравих.

– Лельо, ще ми дадеш ли малко череши?

Детско гласче, зад гърба ми. Май не съм добре с нервите. Обърнах се. На каменната масичка встрани от чешмата седи рошаво босоного момиченце. Мургави ръчички върху парцалива рокличка, две черни очета ме гледат въпросително.

Затворих очи и напрегнах слух. Птици, река, чешма, дървета. Открехнах поглед – нищо. Взех шепа череши и ги сложих на празната масичка. Тръгнах към мостчето.

– Благодаря – звънна след мен.

Не се обърнах.

* * *

В отделението – всичко както го бях оставила, преди краткото ми планинско бягство. Поприказвах със старшата сестра. Тежка операция имали в петък. Тумор, близо до сърцето. Операцията минала успешно, но детето починало в събота сутринта. Телцето още било в моргата, не дошли да си го приберат. Стара циганка го довела, дишало хрипливо, мислела, че е настинало и гърлото не е наред, а пък то...

Улисана в работа, не усетих времето до края на работния ден. Петър звънна, когато бях се запътила към спирката.

– Здравей, Мая. Каня те на бира и картофки... ако не си уморена.

– Не си ли с Боряна?

– Не. Ще говорим, като се видим. Не е за телефон.

* * *

В заведението сядаме по навик на нашата маса. Нашата преди развода. Петър е нервен, кракът му играе, хапе устни.

– Мая, нямам време за увъртания, знам, че ще ти причиня болка отново, но Боряна е тежко болна. Операцията, която трябва да й направят, е рискована. Туморът е близо до сърцето. Само ти можеш да й помогнеш. Утре ще постъпи в твоето отделение, колегата ти ще я оперира. Обади се, помоли да я поемеш. Все пак ти е сестра... макар и доведена.

– Сестра?! Отмъкна теб и всичките ни спестявания. Не ви чух и видях три години! Сестра казваш?! Божа работа било?!

Задушавах се от гняв, обида, унижение. Не можех да разсъждавам.

– Върви си! Щом е Божа работа, нека Бог реши. Махай се, махай се!

Не разбрах как съм се прибрала. Стоях дълго под душа, за да отмия мръсотията от днешната среща. Не исках да помогна на жената, ограбила щастието ми, разкъсала съществото ми на болезнени атоми, които дълго време не можеха да се съберат.

Лежах в мрачината на нощната стая с нажежени сетива.

– Много вкусни бяха черешите, лельо.

На стола до прозореца седеше парцаливата феичка и поклащаше боси крачета.

– Болеше ме тук – посочи гърдите си – жадна и гладна бях. Ти ме спаси.

– Как те спасих, миличка?!

В тъмното светнаха белите й зъбки:

– С черешите. Добра си ти, лельо.

* * *

Влязох в залата, след анестезиолога. За миг се мерна сутрешното посещение в моргата – мургавото телце на черешовата фея светна нежно като листо. Подредих косичката над челцето.

– Докторе, наред ли е всичко?

– Да. Сестра, скалпел... После някой да ми купи череши.