Е-списание

селената уши ми дреха – с много джобчета,
и каза да си прибера мечтите.
Прибрах отпървом сребърните копчета,
от които са се раждали звездите.

Душата ми е скитница... Къде ли е скиторила?
Навярно е преброждала пътеките към теб?!?
Броила си е стъпките, от тук до там, безбройни,
и твърдо е вървяла, и винаги напред...

Знаеш ли... Все бързах да съм голяма.
Да прескачам годините, да порасна.
А пък ти – хванал ръката ми само
бавно, полекичка, ме научи на щастие...

На пейката, с износено елече,
със дъх на свещи и тамян,
един човек, в безвремието вече,
залязваше от непосилност сам.