За Родолюб Чорич и смисъла на живота

Родолюб Чорич е поет от град Мойковац, Черна гора, създател на местното радио и телевизия, на тенис клуба в града. Сега предпочита самотата, тишината, слушането на тази тишина, самовглъбяването – все неща, които те пречистват, уравновесяват и извисяват духовно. Вярва в Бог, обича жените и им посвещава прекрасни стихове, бори се да няма страдащи хора – това е смисълът на живота на Родолюб и той го живее най-смислено и пълноценно.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Родолюб Чорич: Поезията е необходима като самия живот.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Родолюб, вие бяхте специален гост на бургаския фестивал “Свято слово” тази година. Роден сте в бивша Югославия. Сега живеете в Черна гора. Кои са вашите житейски мостове?

– Аз не съм променял родното си място, нито мястото, където живея. Родният ми град, където живея и работя, е малкият град Мойковац. Той беше в Югославия, сега е в Черна гора. Мнозина го напуснаха в този период от разпадането на бившата голяма и богата държава. Аз останах да раста и да остарея в него. Нови бръчки браздят лицето ми, някои от старост, някои от друго, но моят малък град е моето гнездо, моята същност. На около десет километра от центъра на града имам 11 дка земя, наследство от дядо ми по майчина линия. Тук съм създал свое малко царство. В него аз частично живея, радвам се на хилядите плодни дървета, тишината, която тя ми дава, и самотата. Моята най-голяма любов. Кървавият разпад на Югославия е разпятието на съвременна Европа. Така, както и бомбите в градовете. Това е държава, фабрики, пристанища, корабостроителници, индустрия, туризъм... Националистически копелета я разкъсаха на свои нови малки кралства. Черна гора е последната, която получи това “отрезвяване”. За да спаси своята биологична тъкан от болните лидери на историята за великата държава на Балканите. Това е национализъм, пламъкът в ръката на дете сред снопове суха слама. Който го призовава, пали страшен огън. Аз съм гражданин на света! Това са мостовете, които никой не може да унищожи. Мостовете, които създаваме ние, хората на изкуството. Един голям мост е построен в Бургас и нараства с всяка изминала година. През май писатели участват във фестивала “Свято слово”, който ги обединява. Да, такъв най-голям и широк мост тази година аз посетих в България. Прекрасна страна, за която не знаех, че е толкова славянска и така близка. Мостове, по които минавам по цялата земя. Където и да съм, там живеят моите стихове и моята история.

– Пишете и поезия, и проза. “Приручник самоће” е вашата книга с проза. Обичате ли самотата? Какво е за вас самотата – бягство, спасение, или...?

– Въпросът е в основата на моето съществуване, на моето същество. Самотата – това е моят стил и начин на живот. Разбрах още в детската градина, че съм роден, за да умра. Че животът – това е времето между раждането и смъртта. Зарекох се, че ще направя в живота си велики неща или че ще се опитам да ги направя. Аз се чудех и винаги съм се чудил всяка сутрин, ден и нощ “кой съм аз, откъде сме, защо аз, защо Земята, Космосът...”, страхувайки се, че ще мине под небесния свод, без светкавици и дълъг полет моята комета... Интересувам се и от философия, а не само от поезия. Вдъхновяват ме Есенин, Пушкин, Ракич, Бодлер, По. След гимназия се въодушевявах от Шопенхауер, Бердяев, Виктор Юго и други велики писатели и преводачи на възвишения, романтичния, рицарски живот. И това е истинският живот. Извън родителското крило, със своите сурови закони: “ако си силен, сам ще си проправиш път, ако си слаб, ще си вървиш и ще бъдеш забравен”.

Голяма част от мен в младостта ми, а дори и сега, на зряла възраст остана в салона с потоци пот, в моята библиотека, в която има над 2000 книги, в моята земя, която обработвам. Това е пот – основа за изграждане на характера. Тези страници и книги попълват “твърдия диск” в главата ми. Всяка от тях е отваряла и предлагала нови хоризонти. Богат съм както на израза, така и на съдържанието, които са ме формирали като създател на моите думи, на делата ми. Всичко, написано досега, е само една стъпка. Следва истинското начало на историята на писателя, където душата изпълва цялото му същество и той създава своите разкази, стихове. Само с такава искреност и спойка, връзка на сърцето с космоса, можете да извлечете силата си и да я пуснете сред хората. Моята работа е да взема космическите послания на живота: унижени и оскърбени, влюбени, нелюбими и любими, чисти и изоставени в калта, герои, без война и без ордени, обикновеният малък живот и велики хора...

Това съм аз, това са моите истории и песни, това е моят живот. Никога не бягам и не съм бягал към самотата от страх от по-големи сили. Оттеглям се, за да беседвам с моите видения, моите най-добри приятели. За какво са всички беседи, всички спорове?! Да, долината цяла тръпне от сили пророчески и развенчана същност. След това изпращаме в света, моите приятели видения и аз! Какво ще направят хората с мен, когато имам най-добрите приятели в самотата?! Всичко това е описано в Priručniku samoće I i II (“Наръчник на самота” I и II – бел. прев.). И третата част скоро ще бъде готова. Това е трилогия от мисли, съобщения, есета, ежедневни и духовни радости. Това е ръководство за воините на гълъбовите сърца. За хората, които не са изгубили човечност и търсят своето място под небето и сред звездите. Чрез вече изброените, както и много по-нашироко и по-нависоко. Самотата ми е моето чистилище, моята нирвана. Тя ми предлага самостоятелно изследване, нови хоризонти, нови планети и цели галактики, които откривам в тази тишина. Бог, аз и моите видения. Това е моята света троица. Самотата – това съм аз!

– Поезия, проза, вестник, телевизия – това са заниманията ви като творец и бизнесмен. Какъв е Родолюб Чорич по пантофи? Кои са любимите ви занимания по време на отпуска, след работа?

– Аз си почивам само когато спя. Всичко останало е изпълнено с работа. Четенето – това е работа, обучението е работа, имотът е голям и аз работя с един постоянен служител и наемам голям брой случайни работници, предимно през лятото. Дадох на града си искрица цивилизация. Първото и единствено местно радио, което носи неговото име “Радио Мойковац”. Основано преди 22 години, и днес то му дава FM-вълни и добри вибрации. Телевизията, която просъществува шест години, интернет и новите технологии и големите разходи я избутаха настрани и я унищожиха. Аз я преустанових, защото е прекалено скъпа играчка за бюджета на един човек. Организирал съм многобройни културни събития в града. След това тенис клуб “Мойковац”, който спечели три пъти купата на държавното първенство в този спорт и т.н. Бил съм и директор на алианса, сега съм в Борда на директорите. Това е достатъчно, да не се хваля. Понякога стават толкова интерпретации, когато се изброяват своите действия. Сега имам само едно желание: пълна изолация от хората и възможността да се творя, да пиша в тази тишина. Моето послание гласи: с тишина да крачим през живота.

– Когато ви боли душата, как се спасявате? Кое ви държи изправен?

– На тези въпроси аз отговарям, както следва: “аз усещам трептенето на лист на разстояние от 100 метра, да не говорим за страданията на хората”. Ето защо ме нараняват най-много. Бях за малко и в политиката. Да предложим повече, емпатията към страдалците и бедните да бъде по-твърда опора в местната управа, на правителството, да им подадем ръка, докато не се върнат към живота, по-силни и по-здрави. Това ми струваше тези заблуди и възхищение на света, на тишината. Всичко, което обичам най-много и на което принадлежа. Отървах се от този капан, капана на ръцете, пълни власт. Бог ни дава всички сили или взема, а ние трябва да се борим за своите шансове и възможности. Съвсем не. Човешките страдания ми причиняват болка повече от всичко! Заради нея душата ми е наранена. А аз съм толкова малък! Твърде малък, за да помогна на голям брой хора. Понякога Бог ми дава сили да направя някаква стъпка, но това е малко, твърде малко. Най-голямата сила, която ме държи изправен – това е вярата в Бога!. Аз искам да съм до края на живота си сред хората и да запазя вярата. Да я нося у себе си като добър християнин в този свят.

И да, аз не възнамерявам да скрия голямата си слабост – жената. Опиянен съм от любов към жената. Ако не беше тя, вероятно щях да стана монах. Но как да се отрека от този възторг, тази слабост? Моята поезия е любовна и мисловна лирика. В нея има както модернизъм, така и постмодернизъм, всичко, което е определение за поезия. Но жената! Нейната красота, нейната походка, нейната имагинерност – е моето голямо възхищение. Аз пиша своите най-красиви стихове за нея – нереална или реална. И така – представете си живот без половината от себе си? И има спасение от самотата! Сътворявам го от облаците, мъглата, вълните, потока, вятъра... Другата, по-красивата и недосегаема, нереална част.

– Коя е вашата лична вселена, Родолюб? Кого не бихте допуснали в нея?

– Моята Поетична долина. Моето имение. Там съм целият дух, етер. И плът! Тази земя, земята на моите предци – тя е както материална, така и духовна земя, или субстрат, с който се хранят пренапрегнатите ми вени. Корените, които черпят хранителни вещества за моето израстване. Това е моята вселена. И в нея никой не може да влезе без покана. Моята вселена – това е Поетичната ми долина! Сега тя служи на мен, но в бъдеще ще служи на моите поетични братя и на самата поезия.

– За какво си струва да се пише, според вас?

– За всичко, което ви трогва, си струва да се пише.

– Имат ли потребност хората от поезия днес?

– Повече от всякога! Това е най-голямата точка на развитието на цивилизацията от създаването си и до ден днешен. Толкова социална, съдържателна, дори хуманна, но в крайна сметка ужасно тежка! Жестоко е отчуждението на човек от човека. Вече господства дигиталното общуване. И всичко е само цифри, гола статистика. Приходи и разходи. Днес човек е само бройка, част от статистиката. Печалби, гласуване... Трябва да се разтърси, да се върне в него духът. Поеми, стихотворения, послания. Да го върнем в същността. Поезия! Тя никога не е достатъчно. Понякога тя е необходима като самия живот! Защото само една песен може да изпълни както твоя, така и живота и живота на други хора.

– Какво не ви дава мира?

– Баналността, усещането за човешкото страдание, повтарям. И желанието ми моето дело да ме надживее.

– Направете подарък на читателите на вестник “Компас” – стихотворение например.

– С удоволствие:

Сонет за “Свято слово”

Хиляди мили изминах към “Свято слово”,
черногорец съм, а хванах вълните на Черно море.
Напуснах долината, реката и зова на совата –
Стихове пишат България и Черна гора.

Слабо разбирам думите, а са славянски, мои.
Преводач на втория ден бе напълно ненужен.
Хиляди мили остават назад, дойдох в далечна земя,
на нейните брегове в прекрасен ден.

Облак закрива слънцето над пристанището,
чудесни хора ни изпращат с аплодисменти.
У дома нося прекрасна история в златна клетка

ще я пусна, ще я съживя в някой скучен ден.
Започнала в Бургас с поезия и “Свято слово”.
Вечността ни призовава с всеобщ благослов.

Превод: Роза Максимова

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------