Как искам да прегърна тишината, в ръце да подържа небето, на капки мислите ми да се стичат и да потъват във морето.
Когато слънцето залязва и мрак прегърне моя свят, тогава вярата угасва и аз сама оставам пак.
Ще си ожуля коленете за последно, ще бягам до припадък следобед, че тича бързо тръгващото детство и утре се събуждаш не тъй млад.
Живота си след време виждам: надвесила съм аз глава над спомените свои чисти, изпълнени и с радост, и с тъга.
На улица с плочки износени, почива ленивото време. Във сянката дните отминали, се смеят на хорското бреме.
Недогоряло късче черен въглен оставих във гърдите ти да тлее. Където е горяло, пак ще пламне, но този огън – обич не е.
Когато си отива есента, най-тъжно ми е, че ще тръгнеш с нея. В калта от чувства – тъжна и сама, аз идвам грешките си да намеря.
Тя слуша своите песенни приказки, с ококорени питащи зеници... Що е то?...
До болка познат силует, не можах да отмина безмълвен и камбана проплака във мен, недокосната скри се луната...
Песента на щурците Отмерва Оставащите дни Напомня Стар часовник
