С какво да те нахраня, моя мисъл, в това непоетично настояще? Душата ми изсъхна от соленото, от дългото пътуване към утрото.
Пияно пиано, пияно пиано... Пришпорени ноти се удрят в тавана, в прозореца – щърбо парче от луна, а струи светлина, ах, каква светлина...
Изпиват ме слънчасалите делници, на ситни глътки бавно ме изпиват. Пресъхвам като затревена мелница, в която само мравките се скриват. Пресъхват и очите, и сърцето...
Противна, гола, вдъхновена – внезапно изпълзя луната... Как пламна цялата вселена в сиянието й брокатно!
Отвъд звездите, в полуздрача потрепва синьото на бриза. Наоколо – човеци мрачно шекерени петлета ближат.
Един невидим пръст чертае, решава нещо вместо теб. И виждаш: знак неразбираем в познатия семеен герб.
Гмуркам се. Частица от морето съм. Усещам го във всичките си фибри – дълбоко, хладно и спокойно. Оплитам се във водораслите.
От първия плач до последния вдъх. Между тях е животът.
Рисуваше копнежа си детето. Помоли ме за лист и молив. С две огледални запетайки сред небето детето нарисува чайка в полет.
Ако е извор, отпили сме, ако е мост, преминали сме, ако е къща, сме влезли.