Нависоко, в планината, сред рубини и позлата, се издигало напето, и от никой непревзето кралство – приказно-красиво, със пазачи мълчаливи...
След следобедната дрямка разболяла се Писанка, и полегнала горката, че я мъчели краката на диванчето, където я очаквало кълбето...
Майката Природа рече: “ – Времето дошло е вече – всички птички на земята да покажат красотата от перцата си златисти или песните лъчисти...
Ще ми остане само тази вечер в която вероятно се целуваме в която вероятно не съм сам в която вероятно се вълнуваме.
Бягай от мене жестока тъга искам да вярвам и да се надявам да се престоря на свята вода с мъката черна да се надбягам.
Иска ми се отново да съм с теб иска ми се отново да те има, но оставаш някъде далеч, но оставаш на далеч, любима.
Целувам те защото те обичам от ветрове не те ревнувам. Не се кълна, не коленича, а само нежно те целувам.
Тъпоъгълен четвъртоъгълник, пресечени успоредни, квадратен кръг житейски ступор, живот на халост, оцеляване на кръстопът.
Да седна и да помисля за отминала слава за безбройни и просто различни неща. Ако трябва да стана и да си налея сто грама коняк “Метакса”.
Баба Марта отзарана нещо мъка я обхвана – смръщи вежди, замърмори как от всякакви неволи вече адски й дотяга и разсърдена си ляга...
